О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№255
гр.София, 08.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3221 по описа за 2019год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от Н. И. С. и К. М. С., чрез процесуалния им представител адв.Я., срещу решение от 08.05.2019г., постановено по в.гр.д.№79/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение от 20.12.2018г., постановено по гр.д.№451/2018г. на Окръжен съд – Плевен, за уважаване на предявения от Р. Л. Е. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД.
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Р. Л. Е., чрез процесуален представител адв.Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Р. Л. Е. срещу Н. И. С. и К. М. С. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД обявяване за окончателен сключения на 26.02.2018г. между Н. И. С. и Р. Л. Е. предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, с който продавачът Н. И. С. се е задължил да продаде на купувача Р. Л. Е. недвижим имот, представляващ апартамент № 1, находящ се в [населено място], със застроена площ 80,75 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение, подробно описани в нотариален акт № 178/1997г. за цена в размер на сумата от 65 500 лв., от която сумата от 3 000 лв. е платена от купувача и на основание на чл. 362 ал. 1 пр. 2 от ГПК и като условие за обявяване на предварителния договор за окончателен е задължил ищеца Р. Л. Е. – купувач по предварителния договор да заплати на продавача Н. И. С. включително чрез прихващане на платените за сметка на продавача задължения към Държавата на РБ сумата от 62 500 лв. в двуседмичен срок от влизане на решението в сила.
Прието е за установено е, че купувачът Р. Е. е изпълнил поетото с предварителния договор задължение за авансово заплащане на 27.02.2018г. на сумата от 1 000 лв. по банковата сметка на продавача, след което на 07.03.2018г. допълнително да заплати сумата от 2 000 лв. авансово. Съгласно предварителния договор останалата част от продажната цена в размер на 62 500 лв. /т. 2.1.2/ страните са постигнали изрично съгласие да бъде заплатена след подписване на нотариалният акт чрез ипотечен кредит отпуснат от „Първа инвестиционна банка“ АД, след представяне на вписана ипотека и удостоверение за първа по ред ипотека- т.е. след като продавачът осигури погасяване на задълженията си към ипотекарните кредитори, за да се осигури първа по ред ипотека в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД. В тази връзка като неоснователни са приети възраженията във въззивната жалба, че Р. Е., като купувач, е неизправна страна, тъй като не е положил необходимата грижа за собствените си дела, изразяваща се в осигуряване пред банката на необходимите му за кредита документи. Прието е, че продавачът е знаел, че първо следва да погаси задълженията си към ипотекарните кредитори, за да се осигури първа по ред ипотека в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД и купувачът не може да представи вместо него документи, че това е изпълнено. Прието е също, че продавачът, в качеството на длъжник по отношение на задължението да прехвърли собствеността върху недвижимия имот и кредитор по отношение на вземането за останалата неплатена част от продажната цена, е дължал на насрещната страна по договора, респ. на посочената в предварителния договор Банка- бъдещ кредитодател на купувача, съдействие, изразяващо се в предоставяне на писмена банкова информация от Банките, в полза на които към този момент е ипотекиран имота, за да се осигури изпълнението на задължението на купувача да плати остатъка от продажната цена чрез кредит, съгласно чл. 2.1.2 от предварителния договор; още повече, че в чл. 4.2 от договора същият е декларирал вписана само една ипотека в полза на „Юробанк България“ АД, а е установено, че върху имота има вписана ипотека и в полза на още една друга банка- „Уникредит булбанк“ АД, което поведение на продавача не би могло да се приеме за добросъвестно.
Прието за неоснователно направеното от ответниците възражение, че неизпълнението на задължението за сключване на окончателен договор се дължи на виновно поведение на купувача по предварителният договор, поради което същият е развален. Въззивният съд е възприел изводите на първоистанционния съд, че неизпълнението на това задължение не се дължи на виновно поведение на купувача по договора. Въззивният съд е изложил съображения, че в случая предварителният договор не е развален – дори изправна по същия страна може да го развали само по реда на императивната разпоредба на чл. 87 ал. 1 от ЗЗД с писмено предупреждение, в което да се даде подходящ срок за изпълнение на другата страна, а това също не е спазено. Прието е, че от доказателствата по делото е видно, че между страните не е уговорена точна дата и час, за да се приеме неизпълнение на задължението от страна на купувача да се яви за сключване на окончателен договор. От показанията на свидетелката А. – помощник-нотариус, е установено, че в кантората на нотариус С. И. с район на действие РС – Плевен са били запознати чрез нея с евентуалното изповядване на сделката, но не е бил уговорен и записан конкретен ден и час, в който страните да се явят пред нотариуса за изповядване на окончателен договор, както и не са представени документи за изготвяне на проект на сделката от страна на продавача, тъй като същият не е оставил такива в кантората. С оглед на това е прието, че обстоятелството, че С. се е снабдил в срок с необходимите документи за подготовка на сключване на сделката, на което основно се акцентира във въззивната жалба, не променя гореизложените изводи, тъй като тези документи не са предоставени на нотариуса в нотариалната кантора по надлежен начин, за да бъде подготвен проект на сделката в кантората, нито е записал ден и час за сключване на такава, за които да бъде уведомен купувача. Прието е, че от показанията на свидетелката А., както и от уговорките в предварителният договор се установява, че от страна на продавача не е оказано необходимото съдействие за изпълнение на задълженията по сделката от насрещната страна по договора – купувача. След като в чл. 2.1.2 от предварителния договор страните са постигнали изрично съгласие останалата част от продажната цена в размер на 62 500 лв. да бъде заплатена след подписване на нотариалния акт чрез ипотечен кредит отпуснат от „Първа инвестиционна банка“ АД след представяне на вписана ипотека и удостоверение за първа по ред ипотека, е прието, че продавачът е знаел, сам е уговорил условието, че следва да бъде осигурено погасяване на задълженията му към ипотекарните кредитори, за да се осигури първа по ред ипотека в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД. Въпреки това същият не е дал необходимото съдействие, за да изпълни купувача задължението си. Прието е, че купувачът от своя страна добросъвестно е изпълнил задълженията си по предварителния договор да преведе по банков път в срока по чл. 2.1.1 общо сумата от 3 000 лв., а невъзможността да осигури изповядване на сделката на 30.03.2018г. и сам да инициира сключването й пред нотариус се дължи на обстоятелства, за които е отговорен продавача по предварителния договор, декларирал в същия неверни обстоятелства относно ипотекирането на имота.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на въззивното решение, по въпросите: 1“допустимо ли е съдът да вменява задължения на продавач по предварителен договор за продажба на недвижим имот, които задължения не са уговорени и упоменати в предварителния договор“; 2“допустимо ли е нововменените задължения на продавача по предварителния договор за продажба на недвижим имот от съда да бъдат тълкувани като недобросъвестно поведение на продавача“; 3“допустимо ли е съдът да формира изводите си на база на твърдяна, но недоказана косвена информация на свидетел, при положение, че по делото има представени доказателства, оборващи устните твърдения“.
Поставените от касатора въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първите два от поставените въпроси от касатора предпоставят в себе си съдът да е приел, че може да вменява на страна по предварителен договор задължения, които не са уговорени. Поставените от въпроси предпоставят в себе си неправилност на извода на въззивния съд, че в предварителния договор са поети такива задължения и по-конкретно в чл. 2.1.2 от предварителния договор страните са постигнали изрично съгласие останалата част от продажната цена в размер на 62 500 лв. да бъде заплатена след подписване на нотариалния акт, чрез ипотечен кредит отпуснат от „Първа инвестиционна банка“ АД, след представяне на вписана ипотека и удостоверение за първа по ред ипотека. Третият от поставените въпроси касаторът отнася към оплакването си, че не била установена „достоверността на твърдяната информация“ от свидетелката А. – помощник нотариус /че е била уведомена за невъзможност да се финализира отпускането на кредита за купувача, „тъй като от страна на продавача не са представени документи – банкови референции от две банки, в които е бил ипотекиран имота, предмет на договора“/ тъй като не се установило от кой от двата офиса на банката в града и от кой служител е получена твърдяната информация. Въззивният съд е изложил съображения, че в същата насока са и показанията на свидетелката М./брокер на недвижими имоти и посредничела по сделката между страните/. Поставеният от касаторите въпрос предпоставя в себе си въззивният съд да е кредитирал свидетелски показания при наличие на писмени документи, на които те противоречат, каквото противоречие не е констатирано в съдебното решение. Правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване.
Не са налице и сочените от касаторите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Според посоченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационното обжалване на въззивно решение се осъществява доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, който въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Касаторът не е посочил съдебната практика, на която счита, че въззивното решение противоречи.
Касаторът сочи, че поставените въпроси са от значение за развитие на правото и за точното приложение на закона. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението.
Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения.
Предвид изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното обжалване в размер на 1800лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.05.2019г., постановено по в.гр.д.№79/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА Н. И. С. и К. М. С. да заплатят на Р. Л. Е. сумата 1800лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: