О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
гр. София, 11.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2485/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Земеделска кооперация „Иглен”, [населено място] срещу въззивно решение № 11 от 15.01.2014г., постановено по в.гр.д.№ 549/13г. на Ловешкия окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 63 от 19.08.13г. по гр.д.№ 337/12г. на Луковитския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ЗК”Иглен”, че Х. П. П., действащ като [фирма] е собственик на недвижим имот с кадастрален № 486, кв.37 по плана на [населено място], Л. област с площ от 4 700 кв.м. по силата на постановление за възлагане от 23.09.03г. по изп.д. № 76/02г. на ДСИ при РС-Луковит.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с влязло в сила постановление от 23.09.03г. на ДСИ по изп.д.№ 76/02г. /по същото [фирма] е взискател, а ЗК”Иглен” длъжник/ на ищеца в първоинстанционното производство е възложен процесния недвижим имот след извършена публична продан. На 27.03.03г. ответникът по настоящото дело е предявил иск за установяване по отношение на [община] правото му на собственост върху процесния имот, като с влязло в сила решение № 80 от 15.05.04г. по гр.д.№ 32/03г. на РС-Луковит искът е уважен, като съдът е признал за установено, че кооперацията е собственик на имота по силата на договор за покупко-продажба от 29.12.94г., сключен с ТКСЗ в ликвидация, [населено място]. По това дело едноличният търговец е участвал като трето лице помагач на страната на ищеца. Същия /ЕТ/ е получавал многократно откази от [община] да бъде вписан в разписната книга като собственик и да му бъде издадена скица на имота, мотивирани с решението по гр.д.№ 32/03г.
При така установените факти въззивният съд е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на влязлото в сила постановление за възлагане и че постановеното впоследствие съдебно решение не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на него, който по дело не е бил главна страна, а трето лице-помагач на ищеца за да може да осигури благоприятно за праводателя си решение срещу общината /същата през 2001г. е актувала имота като публична общинска собственост/.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1.какъв е способът /оригинерен или деривативен/ за придобиване правото на собственост върху недвижим имот чрез постановление за възлагане на съдия-изпълнител; 2. следва ли съдът да тълкува волята на съдебния изпълнител относно предмета на възлагателното постановление /логически, граматически и др. вид тълкуване/, след като публичната продан не е договор, а едностранен властнически акт на държавен орган; 3. ползват ли се мотивите на съдебното решение със сила на пресъдено нещо; 4. влязлото в сила решение по гр.д.№ 32/03г. на РС-Луковит относно иска за обявяване нищожността на акта за публична общинска собственост ползва ли се със СПН между страните по настоящото дело и действа ли спрямо всички и 5. при заявена активна легитимация по установителен иск за собственост следва ли да има обективно тъждество в предмета на иска като индивидуализация съгласно ЗС и Правилника за вписванията-граници, съседи, квадратура, което тъждество следва да се докаже с допустими от ГПК доказателствени средства; дали претендираният недвижим имот е идентичен с недвижимия имот, предмет на възлагателното постановление – нередовност на исковата молба ли е или е въпрос по съществото на спора, съответно подлежащо на установяване от ищеца.
Ответникът по жалбата счита, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решение, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
С оглед приетото от въззивния съд, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на постановлението за възлагане и че длъжникът по изпълнителното дело тогава е бил негов собственик, т.е. че е налице правоприемство, първият поставен от касатора правен въпрос не обуславя изхода на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, като противоречивата практика по него в случая е без значение.
По втория въпрос релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са налице, тъй като съдът в съответствие с практиката на ВКС е преценил постановлението за възлагане именно като акт на държавен орган /диспозитивен документ/, чийто последици е следвало да зачете, след изясняване на неговия предмет.
Следващият въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2000г. на ОСГК, а представеното от касатора ТР № 109/85г. не се отнася до него. С оглед на това по този въпрос не е налице нито едно от релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че в съответствие със задължителната съдебната практика въззивният съд е приел, че решението по гр.д.№ 32/03г.на Л. не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо подпомагащата страна и в отношенията й с подпомаганата страна важи обвързващата сила на мотивите към решенето, респ. че същото има установително действие, според което процесният имот не е бил общинска собственост, а по време на предприемане на изпълнителните действия и до влизане в сила на постановлението за възлагането му на ищеца е принадлежал на длъжника по изпълнението, т.е. на касатора, който го е закупил през 1994г. Ето защо същият неоснователно се позовава на противоречие на въззивното решение с ТР № 4/09г. на ОСГК на ВКС и Р № 252 по гр.д.№ 2296/13г. на ВКС, І г.о., които нямат отношение към разглеждания случай и във връзка с което не са формулирани правни въпроси, а са направени касационни оплаквания, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство.
По следващите два въпроса касаторът не се позовава на наличие на някое от посочените в чл.280, ал.1 ГПК основания, нито сочи някаква съдебна практика, поради което същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, още повече, че тези въпроси са извън очертания от становищата на страните предмет на спора.
Първата част на последния въпрос е по съществото на спора, а втората му част е неясно формулирана и е извън неговия предмет. Позоваването на противоречие с Р № 147 по гр.д.№ 377/10г. на ВКС, І г.о. е неоснователно, тъй като това решение не се отнася до разглеждания случай.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 250 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 11 от 15.01.2014г., постановено по в.гр.д.№ 549/13г. на Ловешкия окръжен съд.
О с ъ ж д а З. к. ”Иглен” да заплати на Х. П. П., действащ като [фирма] сумата 250 лв./двеста и петдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: