О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
София, 21.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело №3298/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат М. Ш., срещу въззивно решение от 15.02.2017г. по гр.д. № 526/2016г. на Бургаския апелативен съд.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК /ред. до ДВ, бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на въззивното решение по няколко процесуалноправни въпроса. В противоречие с практиката на ВКС е решен въпросът за задължението на въззивния съд при формиране на вътрешното си убеждение да извърши обективна преценка единствено въз основа на приобщените и допуснати по делото доказателства, а не въз основа на неприети доказателства. В противоречие с практиката на ВКС е решен и въпросът дали за съда съществува задължение да обсъди връзката между относимите доказателства, съдържащи се в делото. В случая не е обсъдена връзката между удостоверение № 4702-458/1/06.07.2016г. и заповед на кмета на [община] №РД-848/21.06.2016г. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК се поставя въпрос относно необходимостта на формиране на преценка и вътрешно убеждение на съда единствено въз основа на приетите по делото доказателства. Прилагат се съдебни решения.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], оспорва касационната жалба в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №53/2016г. по гр.д. № 158/2016г. на Сливенския окръжен съд. С последното е отхвърлен искът на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.109 ЗС за преустановяване действията по преминаване , паркиране на автомобили и складиране на газови бутилки в имот с идентификатор № 67338.603.392 по КККР на [населено място].
Въззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства е възприел по реда на чл.272 ГПК фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Констатирал е, че във въззивното производство не са представени нови доказателства, които да променят фактическата обстановка. Приел е за установено, че съгласно АДС № 3 /1999г. ищецът е собственик на парцел V, кв.21 в Промишлена зона-юг, [населено място], както и че със Заповед № РД-15-184/ 04.02.2013г. на кмета на [община] е одобрено изменение на действащия ПУБ-ПРЗ като изменението е влязло в сила. За неоснователно е прието възражението на ищеца, че тази заповед не следва да се обсъжда като доказателство, тъй като не е приложена по делото. В изпълнение на поставените задачи вещото лице по приетата и неоспорена от страните съдебно техническа експертиза е извършило проверка на наличните в [община] материали, където се е запознало и с цитирания административен акт. От заповедта вещото лице е установило, че е одобрено изменение на плана като от бившия УПИ V, кв.21 – собственост на ищцовото дружество,са образувани два нови квартала 78 и 79 и няколко самостоятелни поземлени имоти като е проектирана нова улична мрежа. Видно от приетите два нотариални акта, през 2013г. и 2014г. ищецът е продал на ответника новообразуваните УПИ с идентификатори № 667338.603.350 и № 67338.603.381. Съгласно действащия и към момента устройствен план, одобрен със Заповед от 04.02.2013г. на кмета на [община] и кадастралната карта на града, отреждането на поземлен имот с идентификатор № 67338.603.392 с площ общо от 3 362 кв.м. е за второстепенна /обслужваща/ улица. Според удостоверение от 06.07.2016г., издадено от [община], за този имот няма проведена процедура за отчуждаване по реда на ЗОС и съставен акт за общинска собственост. Въз основа на Разрешение за строеж № 165/ 16.06.2014г. и съгласно одобрен архитектурен проект, ответното дружество е построило в 67338.603.350. обект –„склад и магазин за промишлени стоки-двуетажна сграда“, въведен в експлоатация с Удостоверение № 102/02.11.2015г. Вещото лице е установило, че съгласно одобрените строителни книжа и действащия ПУП достъпът до този поземлен имот на ответника и лицето на сградата са предвидени откъм спорния имот – № 667338.603.392. Не съществува друг достъп до собствения на ответника имот. Достъп до имота му е невъзможен без преминаване през имот с идентификатор № 392 като това преминаване е в съответствие със строителната документация за обекта и действащия ПУП. Не се оспорва от ответника, че така обособеният имот се използва от дружеството за преминаване и паркиране на негови и на клиенти автомобили. С оглед безспорно установеното, че изменението на плана е извършено по искане на ищеца, а не по принудителен ред, то проведената процедура е по реда на чл.16, ал.1 ЗУТ. В чл.16, ал.1 ЗУТ е предвидена специфична административна процедура, която приключва с вещно-отчуждително действие на влезлия в сила ПУП, без да се провежда процедура по чл.205 и сл. ЗУТ, тъй като не се касае за принудително отчуждаване по реда на ЗДС и ЗОС, а за план, с който за първи път се образуват нови самостоятелни имоти от бившия имот V в кв.21, което представлява за тях първа регулация, реализирана по искане на ищеца като собственик на посочения бивш имот. Правилата на чл.205 – чл.209 ЗУТ се отнасят само до отчуждаването по ЗДС и ЗОС, поради което те са неприложими в процедурата по чл.16 ЗУТ, включително за обезщетяването и за момента на настъпване на отчуждителния ефект. Затова са неоснователни подържаните във въззивната жалба доводи на ищеца, че е собственик на новообразувания имот предвид, че не били проведени отчуждителни процедури и учреден сервитут. С влизане в сила на плана по силата на изричните разпоредби на чл.16, ал.1 и ал.5 ЗУТ общината е придобила собствеността върху процесния имот, респ. от този момент ищецът е загубил това си право върху него. Без значение за настъпване на отчуждителния ефект е дали общината е завзела фактически процесния имот. Определеният с извършеното изменение на ПУП статут на процесния имот – улица, налага извод, че всяко лице разполага с правото да ползва имота съобразно предназначението му, за да се осигури достъп на всеки собственик до имота му, без да се налагат каквито и да са ограничения от ищеца. За неоснователно е прието позоваването на ищеца на Заповед № РД-848/ 21.06.2016г., с която е преработен действащият ПУП и е предвидено частично отпадане на улицата между о.т.245б до о.т.245г. Тази заповед е обжалвана и не е влязла в сила, поради което в отношенията между страните се прилага действащият ПУП, с който от имота на ищеца са направени два нова квартала и е предвидена процесната улица. Ищецът не е доказал, че е собственик на обособения с изменения и влязъл в сила ПУП-ПРЗ имот, идентификатор 67338.603.392, предвиден за второстепенна улица, поради което предявеният негаторен иск е неоснователн.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г., по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело.
В разглеждания случай даденото от въззивния съд разрешение по формулираните от касатора процесуалноправни въпроси не е в противоречие с посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В съответствие с установената практика на ВКС, в т.ч. и посочената въззивният съд не е основал решаващите си изводи на несъществуващи доказателства – сочената от касатора заповед на кмета на [община]. Той е основал изводите си на заключението на приетата и неоспорена от страните техническа експертиза, което е дадено по поставени от ищеца задачи и след проверка на документацията, /вкл. процесната заповед като официален диспозитивен документ/, намираща се в [община]. Пред първоинстанционния съд не е повдиган въпросът за съществуването на цитираната заповед за изменение на ПУП. В предмета на спора и пред въззивния съд не е включен въпросът дали заповедта съществува в правния мир, дали е влязла в сила и съответно е била съобразена от вещото лице. Неговите констатации за наличието и, не са оспорени. Оплакванията на ищеца са в смисъл, че не се намира в кориците на делото. Въззивният съд е основал изводите си не на недопуснати и неприети доказателства, а на допусната и приета от него техническа експертиза, която не е оспорена от страните, в т.ч. и от касатора с твърдения, че заключението е изградено на несъществуващи официални документи. Той е обсъдил всички относими към спора доказателства във връзка с очертания от въззивната жалба предмет на спора и е мотивирал своите изводи относно това кои релевантни факти приема за установени и кои не и относно основателността на поддържаните от страните доводи. В съответствие с установената практика на ВКС по повдигнатите процесуалноправни въпроси при формиране на фактическите и правните си изводи, той е обсъдил релевантните факти, връзката между тях и ги е преценявал с оглед доказателствата по делото. По отношение на заповед на кмета от 21.06.2016г. е приел, че не е влязла в сила, поради което не е породила правни последици. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. В останалата си част изложението съдържа касационни оплаквания за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281,ал.1,т.3 ГПК, които обаче не могат послужат пряко като основание за допускане касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева, съгласно приложения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 15.02.2017г. по гр.д. № 526/2016г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма],със седалище [населено място], да заплати на [фирма], със седалище [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 3000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: