О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
гр. София, 14.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1809/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. М. и Й. Й. Р. срещу въззивно решение № 451 от 16.12.15г., постановено по гр.д.№ 543/14г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 28.03.13г., постановено по гр.д.№ 94/10г. на Етрополския районен съд, с което е отхвърлен предявеният установителен иск за собственост и вместо него е признал за установено по отношение на А. А. С., Й. Й. Р., Л. Й. Р., Ц. С. З., Г. М. М., В. М. М. и В. Й. Т., че Н. П. С. и Р. П. С. са собственици по наследство и реституция по ЗСПЗЗ на недвижим имот – ливада с площ от 1.108 дка в м.”С.”, попадаща в регулацията на в.з. „Я.”, за която е отреден УПИ ХІV-1, кв.1 по плана на вилната зона с площ от 1108 кв.м.
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено на ищците в първоинстанционното производство, като наследници на П. С. Д., починал през 1961г. в съществуващи стари реални граници по реда на ЗСПЗЗ. С нот.акт № 94/1979г. за покупка на недвижим имот чрез народния съвет наследодателят на ответниците Е. С. А., починал през 1991г., е закупил същия имот от АПК – гр. Етрополе. Имотът не е застроен и за него не са съставяни актове за държавна или общинска собственост.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че разпоредителната сделка с имота е непротивопоставима на ищците съгласно чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, които понастоящем се легитимират като негови собственици по силата на издаденото в тяхна полза решение на ОСЗГ, в сила от 10.10.2000г., което е валидно, тъй като е взето от мнозинството от на състава на комисията по чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ с нечетен брой членове и е подписано от председателя и секретаря. Прието е също, че ответниците не са придобили имота и по давност, тъй като от момента на реституцията до предявяването на иска не е изтекъл 10-годишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС. Изложени са и съображения, че след като ответниците по иска за собственост не заявяват самостоятелни права върху имота към момента на колективизацията, те не разполагат с възражението, че наследодателят на ищците не е бил негов собственик.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Нищожно ли е решение на ОСЗ, който не отговаря на посочения в чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ състав на този административен орган; следва ли да се прави разлика между състава на ОСЗ, заседавал във връзка с постановяването на акта за възстановяване и състава на ОСЗ, постановила и съответно подписала решението; неподписването на решението на ОСЗ от председателя и секретаря съставлява ли нарушение на разпоредбата на чл.15, ал.2, т.6 ЗАП /отм./; 2. В гражданското съдопроизводство съдът може ли да упражнява инцидентен съдебен контрол върху административните актове в случай, ч е тези актове са оспорени от насрещната страна в първоинстанционното производство; 3. Допустимо ли е пред въззивната инстанция да бъдат представени доказателства, които са били представени и съответно обсъждани от първоинстанционния съд; допустимо ли е въззивният съд да обоснове изводите си , като подложи на анализ доказателства, които са представени пред въззивната инстанция и за които е налице преклузията по смисъла на чл.266, ал.1 ГПК, без да подложи на анализ и преценка доказателствата, представени от ищците по делото и приети от първоинстанционния съд, от които те черпят своето право на собственост; при постановяването на атакуваното решение въззивният съд съобразил ли е забраната за посочване на факти и доказателства във въззивното производство, които са могли да се представят в срок от ищците пред първоинстанционното производсво и 4.Допустимо ли е нарушение от въззивния съд на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, като формира своите изводи на решенето на ПК, съобразявайки единствено и само представеното едва с въззивната жалба решение, като не е обсъдил и не е подложил на самостоятелната преценка доказателствата, представени своевременно пред районния съд и не е обсъдил възраженията и доводите на касаторите; при представяне на няколко възстановителни решения, от които ищците твърдят, че черпят своето право на собственост следва ли да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност от решаващия съд.
Ответниците по жалбата Н. П. С. и Р. П. С. считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС не може да допуска касационно обжалване по правен въпрос, различен от посочения касатора, освен в хипотезите на нищожност или недопустимост на въззивното решение, респ. не може да извежда този въпрос от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая по първия посочен по-горе въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като решаващият съд е приел в мотивите към решението си, че за валидността на решението на реституционния орган е достатъчно то да бъде взето от мнозинството на състава на комисията по чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ и да бъде подписано от председателя и секретаря на колективния административен орган, респ. че решението, с което е възстановено правото на собственост на ищците върху процесния имот отговаря на тези изисквания, а не обратното, поради което този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това касаторите не сочат в какво се състои противоречието с посочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК задължителна практика на ВКС.
По отношение на втория поставен въпрос касаторите се позовават на противоречие с ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС, т.4 на ОСГК на ВКС, каквото липсва, тъй като това тълкувателно решение се отнася за пределите на косвения съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаване по чл.4 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, а в случая е налице реституция по ЗСПЗЗ с решение на ОСЗ и за пределите на косвения съдебен контрол върху тези актове е налице друга задължителна практика, с която въззивното решене е съобразено. В действителност такъв контрол е извършен, а обстоятелството, че резултатът от него не удовлетворява касаторите е без значение за допустимостта на касационното обжалване.
Във връзка с третата група въпроси касаторите се позовават на противоречие с три решения на ВКС / Р № 13 по гр.д.№ 508/12г., І г.о.; Р № 526 по гр.д.№ 248/12, ІV г.о. и Р № 95 по гр.д.№ 4571/13г., ІV г.о./, според която във въззивното производство страните могат да сочат и представят доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на въззивната жалба, съответно в срока за отговор. В случая такова противоречие липсва, тъй като разглежданият случай е друг – пред първата инстанция са били представени ксерокс-копия от екземпляри на решения на ОСЗ за реституцията на процесния имот, които не са съдържали подписите на председателя и членовете на комисията и по повод направено възражение на ответниците в тази насока при първоначалното разглеждане на делото от втората инстанция са били представени ксерокс-копия на подписани екземпляри на същите решения, които са взети предвид, тъй като се касае за различни копия от едни и същи документи.
Четвъртата група въпроси също не са решени в противоречие с Р № 68 по т.д.№ 78/12г. на ІІ т.о., на което се позовават касаторите и с което е прието , че предвидената в чл.272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не освобождава въззивния съд от задължението по чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди възражениеята и доводите на страните, тъй като в случая тези изисквания са спазени /Р № 1488 по гр.д.№ 814/99г. на ВКС, V г.о. представлява незадължителна практика и не е представено от касаторите, което е тяхно задължение съгласно цитираното по-горе ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това касаторите не сочат какви различни от направените фактически и правни изводи е следвало да направи въззивния съд от представените неподписани копия на решенията на ОСЗ, след като по делото са представени и подписани копия от същите решения и е установено, че оригиналът на решението за реституция на имота е подписан..
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 451 от 16.12.15г., постановено по гр.д.№ 543/14г. на Софийския окръжен съд, първи въззивен състав.
О с ъ ж д а В. М. М. и Й. Й. Р. да заплатят на Н. П. С. и Р. П. С. сумата 1000 лв. /хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: