6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
С., 03,04,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2795/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. М. Х. и Р. С. С. подадена от пълномощниците им – адв. П. С. и адв. Г. П. – С. против решение №403 от 06.03.2013 г. по гр.д. № 3110/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- ЗК [фирма] – [населено място] е на становище , че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощниците си са поставили въпрос – „ следва ли да бъде изключен от доказателствения материал по делото по реда на чл.183 от ГПК документ, който при направено искане от една от страните и последвало задължение от страна на съда, не е представен в оригинал в определения срок.”Страната е посочила, че след като съдът е кредитирал споразумението, без да бъде представен неговия оригинал, то самото решение противоречи на решение на ВКС № 173/12г. на ІV г.о., като са изброени и други актове на същия съд, с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Поставен е и въпроса – „ Има ли правото на преценка съда дали да изключи от доказателствата по делото копие от документ, оригиналът по който страната, която е задължена по реда на чл.183 ГПК да представи не представя…” По отношение на този въпрос е сочено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК,обоснована с разбирането на страната относно приложението на чл.183 ГПК. Към този въпрос е поставен и подвъпрос, свързан с хипотезата на разглеждане на същия документ в оригинал от вещото лице.Изложени са оплакванията на касаторите за допуснати нарушения от страна на въззивния съд на основни принципи в гражданския процес, като са разгледали конкретно процедиране по дела на съдилищата и по този начин са поддържали и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.Отново по т.3 на обсъждания текст е поставен въпроса – „има ли срок и преклудира ли се възможността на страната да направи искане по чл.183 от ГПК.”, който страната лаконично е обосновала с липса на практика на ВКС. Касаторите отново са развили въпрос, свързан с възможността на съда с мотивите си да се произнесе при липсата на нарочно определение за изключване на определено доказателство, като е поставен и въпроса дали липсата на определение на съда съставлява съществено процесуално нарушение. Страната е развила своето разбиране по този въпрос, в контекста на оплакване за неправилност на процедирането на въззивния състав.Развила е разбирането си за правилна практика на съдилищата, чрез посочването на конкретни актове, с които съдът бил приел, че можело и с мотивите на крайния съдебен акт да бъдат изключени доказателства. Така е обосновано разбиране на наличие основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Страната е поставила и няколко въпроса свързани с това „ налице ли е нарушение на чл.269 ГПК когато съдът се е произнесъл по незаявени с въззивната жалба оплаквания”, както и това дали е процесуално нарушение, когато съдът презюмира, че автор на документа, върху който е положен печат на юридическото лице е неговия законен представител, без да са събрани доказателства за това. ” Посочено е, че решението на въззивния съд било в противоречие с решения на ВКС, изброени и приложени, като са цитирани части от тях.Страната е поставила и множество материалноправни въпроси, свързани с действителността на споразумението, неговите правни последици и обвързаността му спрямо страните, с оглед подписването му от застрахователен брокер. Посочено е, че въззивния съд неправилно бил зачел доказателствената стойност на споразумението, като в обратен смисъл било решение на САС и решение на ВКС, НК. Развити са и оплаквания относно приетото от съда по чл.40 ЗЗД като е посочено, че разрешенията на поставените в тази връзка въпроси са в противоречие с практиката на ВКС, конкретно са изброени и разгледани съдебните актове.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните от тях въпроси, дори и да бъдат приети за релевантни въпреки, че по някои от тях не е обоснована връзката им с решаващите изводи на съда, установяват само общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторите са поддържали, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване от тяхна страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касаторите конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед приложеното изложение, страната по първият въпрос е сочила противоречие с решение №173/12г. на ВКС,ІV г.о., с което, обаче е разрешен въпрос, поставен в различен контекст от този на касаторите, като е разгледано приложението на чл.183 ГПК и е направен извод, че при поискване страната, от която е поискан е длъжна да представи документа в оригинал и е направен извод, че такъв документ, поискан но непредставен може да бъде изключен от доказателствения материал. Въззивният съд не е приемал нищо по-различно от така мотивираното относно приложението на чл.183 ГПК. За да зачете доказателствената стойност на представения в кс. копие документ рещавашият състав е посочил, че споразуменията на пълномощника на ищците и ответното застрахователно дружество могат да бъдат източник на релевантни за спора данни, тъй като те са представени в заверен препис още с отговора на исковата молба, като ищците не са ги оспорили, нито поискали оригиналите им с допълнителна искова молба т.е. при размяната на книжа. Посочено е още, че задължаването за представяне на тези документи в оригинал е направено в съдебно заседание на 29.11.2011г. във връзка при това с исканата и допусната съдебно-почеркова експертиза- в този смисъл и протоколно определение от същата дата, като страната е била задължена да ги представи в оригинал за нуждите на експертизата, която е допусната. Фактически е мотивирал съда -същите са предадени на експерта в оригинал. Съдът е разгледал още, че с оглед задължителна съдебна практика – решение постановено по чл.290 ГПК, липсата на определение за изключване на определени доказателства от делото не обосновава извод, че с решението може да бъде признато за изключено това доказателство. В тази насока и с оглед така приетото е изключено приложението на т.3 на чл.280 , ал.1 ГПК по втория поставен въпрос. По отношение на общо изброените съдебни актове на ВКС, за които е поддържано наличие на противоречащи на разрешенията на съда изводи, липсва каквато и да било конкретика за тези противоречия и дотолкова, доколкото с приложените и изброени актове се разрешават различни искове при различна фактическа обстановка, съответно различни въпроси, то не може да се извърши преценка без заявено конкретно противоречие,че е налице обсъжданото основание. Третият поставен въпрос е без обоснована връзка с цитираните решения на съдилищата, които не му дават отговор, доколкото са разгледани хипотези, с които съдилищата с решението си са изключили от доказателствения материал документи, които не са били представени в оригинал въпреки поискването им. В цитираните решения не се разглежда въпросът за предоставяне на оригиналите на експерта, и съответно те са неотносими към въпроса, поставен от касаторите. И не обосновават извод за наличие на предпоставките по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, лаконично обоснована с цитираната практика и извода че ВКС по-детайлно трябва да се произнесе по въпроса. Както бе отбелязано с оглед и приетото от въззивния съд изрично мотивирано по този начин, налице е практика по чл.290 ГПК, с която е прието че съдът е длъжен с определение да изключи непредставените в оригинал доказателства. Това решение дава отговор на поставените от касаторите въпроси и изключва приложението на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Не са заявени валидни доводи и по въпроса по т. V с оглед соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- арг. от изрично определената дефинитивност на основанието с т.4 ТРОСГТК №1/09г., Изложеното е изцяло относимо и към въпроса по т.ІV, на който цитираната и обсъдена задължителна практика вкл. и от въззивния съд в мотивите му е дала отговор.Въпросите свързани с това дали е налице определено от страната процесуално нарушение съставляват всъщност оплаквания за неправилност на акта, доколкото е мотивирано с твърдението, че съдът е следвало да приеме нарушение на процесуалните правила от първостепенния съд, с оглед изключване на документите от доказателствения материал, а той не направил това. В тази връзка не може да бъде обосновано и противоречие с цитираните актове на ВКС, тъй като такова не е налице нито като идентитет на хипотезите, нито като идентитет на въпроса, по който следва да бъде дадено конкретното правно разрешение. Направените доводи за неправилност на изводите на съда във връзка с въпросите за допуснати от него процесуални нарушения и тяхната квалификация като такива е неотносимо към производството по чл.288 ГПК, а се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване на акта.
Поставените материалноправни въпроси, свързани с характера, и правните последици на извънсъдебното споразумение са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същите, обаче са разрешени със задължителна практика- решение №147/ 22.01.2014г. по т.. № 333/12г. на ВКС, ІІ т.о. , с което е обобщена практиката на ВКС по въпросите свързани със извънсъдебното споразумение между застрахователя и пострадалите лица- обемът на отговорността на застрахователя и неговата съотносимост към упражненото деликтно право. С този съдебен акт, постановен по реда на чл.290 ГПК, поради което и задължителен за съдилищата е прието, че в случай на доброволно заплатено обезщетение от застрахователя по сключено споразумение с пострадалия, в което е направено изрично изявление, че предложеното и прието обезщетение удолетворява изцяло претенцията на пострадалия, той би могъл да претендира по исков ред от застрахователя по-висок размер на същите вреди, само при недействителност на споразумението, с оглед пороци на волята. Изявлението на пострадалия, че със споразумението се считат обезщетени всички вреди от увреждането би могло да се тълкува като отстъпка по смисъла на чл.365, ал.1 ЗЗД и същото обвързва застрахователя и пострадалия, тъй като има характер на договор, който поражда действие между страните. Макар и разгледаната практика по чл.290 ГПК в обсъденото решение на ВКС, ІІ т.о. да третира и въпросите за обема на отговорността на прекия причинител, в хипотеза на постигнато извънсъдебно споразумение, тя категорично дава отговор и на поставените въпроси относно характера и действието на извънсъдебното споразумение между пострадал и застраховател, както и определя пределите на тази отговорност ако пострадалия предяви по исков ред същата претенция, въпреки че е заявил, че счита претенцията си спрямо застрахователя за удолетворена. След като въззивният съд е разгледал извънсъдебното споразумение в съответствие с посочената задължителна практика, като изрично се е спрял и на правозащитните възражения на касаторите – въззивници в производството, то и казуалната практика, сочена от тях е без правно значение за допускане на касационно обжалване. Доколкото и с оглед обстоятелството, че соченото от страната решение на ВКС №1615/11г. разглежда въпроса за отговорността на застрахователя при успешно проведен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента, то и не е налице противоречие с цитираната практика. В тази връзка и с оглед вече изложеното не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Формулираните въпроси относно това дали е налице договаряне във вреда на представлявания, свързани с нарушения на материалния и процесуален закон / така поставени от касаторите/, съставляват по своето естество оплаквания за неправилност на изводите на съда, тъй като са разгледани изцяло във връзка със защитната теза на страната, а не с изводите на въззивния съд. За да приеме, че не е налице нищожност на споразуменията с оглед чл.40 ЗЗД, въззивният съд е дефинирал изискването на нормата като фактически състав и с оглед установените по спора факти е приел, че не са налице така разгледаните предпоставки с оглед недоказването на фактите относими към тях при доказателствена тежест на касаторите – ищци в производството. Сочената практика на ВКС не е в противоречие с така разгледания фактически състав, обективиран от нормата на чл.40 ЗЗД. Освен това изброените и разгледани решения третират различна фактическа обстановка, при различно осъществени факти, поради което са и ирелевантни спрямо поддържаното основание.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №403 от 06.03.2013 г. по гр.д. № 3110/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: