О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
гр.София, 01.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет
и пети февруари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 266/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Г. И. Р. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1533/ 30.11.2009 г. по гр.д. № 2016/ 2009 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д. № 41/ 2009 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против „Б” ЕООД, поделение „Т” гр. В. правоприемник в хода на процеса поделение „Т” гр. Г. за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на Г. И. Р., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетения в размер 675 лв (за неспазен срок за предизвестие) и 5 000 лв (за оставане без работа за период 6 месеца след уволнението).
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд се е произнесъл по значим процесуалноправен въпрос – може ли да се счита, че има промяна на работодателя, когато едно поделение на еднолично търговско дружество смени седалището си. Повдигнат е и въпросът задължително ли е за работодателя да съобрази предвидената в чл.333 ал.4 от КТ закрила при уволнение при съкращаване на щата или дължи само уведомяване на синдикатите, без да иска съгласието им. Според касатора произнасянето на въззивния съд по тези два въпроса е в разрез с практиката на ВКС, като са цитирани (и приложени) решение № 1* от 20.10.1999 г. по гр.д. № 548/ 1999 г., ВКС и решение № 2* от 05.01.2007 г. по гр.д. № 95/ 2004 г., ВКС, ІІІ г.о. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация – „Б” ЕООД, поделение „Т” гр. Г. оспорва жалбата и моли за отхвърлянето й, без да взема становище по допускането на касационното обжалване.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Цитираните в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване актове на ВКС не са от кръга на тези, които са задължителни за съдилищата или тези, постановени за уеднаквяване на практиката и осигуряване на точното прилагане на закона по действащия ГПК. Те представляват решения по конкретни казуси и дадените в тях разрешения на правни въпроси не са задължителни. Така че соченото от касатора основание следва да се квалифицира по т.2 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
Преди обаче въобще да се обсъжда дали въпросните решения на ВКС касаят сходни казуси и как в тях са решени повдигнатите от касатора въпроси, следва да се установи дали тези въпроси са разрешени в обжалваното въззивно решение. Това е така, защото касационното обжалване се допуска по общи въпроси, които се стоят в основата на правните изводи на въззивния съд, а не по принцип. Въпросите, повдигнати от касатора, трябва да имат значение за конкретното дело, за да е допустимо разглеждането на касационната жалба по същество.
По конкретното дело, за да отхвърли предявените искове, въззивният съд, не се е произнесъл по повдигнатите от касатора въпроси. Няма формулиран правен извод, че има (или че няма) промяна на работодателя, когато едно поделение на еднолично търговско дружество се влее в друго или когато смени седалището си. Въззивният съд е решил съвсем друг въпрос – дали при отделянето на „Б” ЕООД от „БДЖ” ЕАД има промяна в работодателя. Този въпрос обаче не е спорен, по него няма противоречива практика, тъй като очевидно се касае за възникване на ново юридическо лице, към което преминават част от трудовите правоотношения между дружеството-майка и работниците в него. Освен това този въпрос изобщо не е повдигнат от касатора, тъй като в изложението е формулиран проблемът има ли промяна в лицето на работодателя при вливане на поделения на ЕООД, а не въпросът има ли такава промяна при отделяне от АД на едно ново дружество.
Въпросът задължително ли е за работодателя да съобрази предвидената в чл.333 ал.4 от КТ закрила при уволнение също не е решаван от въззивния съд в обжалваното решение. За да отхвърли исковете въззивният съд е приел, че между синдикалната организация, в която членува касаторът и ответника (който е негов работодател), не е имало действащ трудов договор към момента на уволнението. Следователно въззивният съд дори не е поставил въпроса дали при наличието на такъв договор важи закрилата по чл.333 ал.4 от КТ. Този въпрос би стоял за решаване само ако и едва след като бъде прието, че между работодателят и синдикалната организация, чиито член е касаторът, има колективен трудов договор и че този договор съдържа уговорка уволнението на работници чрез съкращаване на щата да става само с предварително съгласие на синдикатите. Доколкото въззивният съд е счел такъв договор да не е налице, то въобще не поставян и решаван въпросът дали закрилата по чл.333 ал.4 е приложима в случая. Следователно е безпредметно да се обсъжда каква е съдебната практика по този въпрос, тъй като отговорът му не стои в основата на крайните изводи на въззивната инстанция.
С оглед тези мотиви не са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1533/ 30.11.2009 г. по гр.д. № 2016/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: