О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
София, 01.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 764 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. С. С. и К. С. С., представлявани от тяхната майка и законен представител Д. В. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Г. В., против въззивното решение № 254 от 17 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 9230 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., с което е потвърдено решение № ІІІ-82-183 от 30 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 10330 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. в частите му, с които предявените искове по чл. 143, ал. 2 и чл. 149 СК против С. С. В. са отхвърлени и Д. В. е осъдена да заплати разноски.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото съдът немотивирано приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта му, с която на малолетните ищци е присъдена издръжка в размер на 170 лева за всяка от тях, тъй като във въззивната жалба изрично е посочено, че решението се обжалва изцяло и се иска уважаване на първоначалните претенции; посоченото нарушение представлява отказ от правосъдие, тъй като съдът не се е произнесъл по част от исканията, направени с въззивната жалба; допуснато е и нарушение на материалния закон и необоснованост, защото в константната практика на ВКС се приема, че нуждата от издръжка отпада само в един случай – чрез получаване на стипендия, пенсия, държавна издръжка и др. подобни; необосновани са изводите на съда, че нуждите на малолетните ищци били напълно задоволени от ответника, като доказателства за това по делото не се представят, а даваните джобни пари и инцидентни покупки на понякога ненужни и скъпи вещи на децата не представляват заплащане на издръжка, както и воденето на лекар и зъболекар като проява на дължима бащинска грижа; за периода на фактическата раздяла – средата на 2008 г., децата живеят с майка си и тя полага ежедневните грижи за тях; бащата е с многократно по-големи възможности за даване на издръжка; посредством заплащаната издръжка на децата трябва да се осигурят условия на живот, каквито те биха имали, ако родителите им живееха заедно, което може да стане само със заплащане на претендираната издръжка; съдилищата в страната определят издръжка от около 120-130 лева в случаите, в които дължащият я родител има доход около средния за страната, а доходът на бащата десетократно надвишава средния за страната и следователно дължи много по-голяма издръжка; крайно време е да се преустанови порочната практика на съдилищата да определят смешно малки по размер издръжки при доходи на дължащия ги родител многократно надхвърлящи средните за страната; изводът, че бащата бил давал издръжка в едногодишния срок преди предявяването на иска е необоснован. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в самата касационна жалба, се сочи, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които е решил в противоречие с практиката на ВКС: относно пределите на въззивната проверка – съдът не се е произнесъл по цялото направено искане във въззивната жалба, с което е налице противоречие с решение № 717 по гр.д. № 2589 за 2008 г. на ІV ГО; относно нуждата от издръжка и размера на дължимата издръжка – противоречие с ППВС № 5/70, ППВС № 5/81; по размера на дължимата издръжка – противоречие с решение по гр.д. № 12141 за 2009 г. на районен съд; въпросът за определяне на размера на издръжката при доходи на дължащия я родител многократно надхвърлящ средния доход за страната – въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Ответникът С. С. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. У., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че въззивното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която на малолетните ищци е присъдена издръжка от по 170 лева за всяка от тях, считано от 1 юли 2010 г.; съдът препраща към мотивите на първата инстанция за установените по делото факти; в едногодишния период, предхождащ завеждането на исковата молба, както и в течение на производството пред първоинстаницонния съд, бащата доброволно и постоянно участвал в издръжката на малолетните деца, като практически полагал непосредствени грижи за тяхното отглеждане и възпитание, наред с майката; нуждата според чл. 142, ал. 1 СК не е само показател за размера на издръжката, а и основание за възникване на правото на издръжка; предвид пълното задоволяване на нуждите на малолетните ищци от въззиваемия чрез доброволно предоставената им издръжка, следва да се заключи, че те не са нуждаещи се и издръжката им се явява безпредметна; исковете е следвало да бъдат отхвърлени изцяло, поради което неправилно претенциите са уважени частично, но предвид липсата на обжалване от другата страна, положението на жалбоподателя не може да се влошава с новото решение; не е необходимо да се обсъждат доводите в жалбата за неправилност и незаконосъобразност на решението, предвид изразеното убеждение, че предявените искове са безпредметни.
К. поддържат наличието на всички основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е сочена съдебна практика, обосноваваща приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представеното решение на ВКС (решение № 717 по гр.д. № 2589 за 2008 г. на ІV ГО) е постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК и, следователно, представлява задължителна съдебна практика, евентуално обосноваваща основанието по т. 1 на цитирания текст, а решението на районен съд (решение № 2609 по гр.д. № 13141 за 2009 г. на районния съд в [населено място]) е без заверка за влизането му в сила, поради което не обективира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в какъвто смисъл е задължителното разрешение на ВКС, дадено в т. 3 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
К. са успели да поставят само един правен въпрос, имащ характеристиките на такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Това е процесуалноправният въпрос за пределите на въззивната проверка. Сочи се, че в решение на ВКС, постановено по реда на действащия ГПК, е прието различно правно разрешение. В соченото касационно решение съдът приема, че въззивният съд следва да се произнесе съобразно посоченото във въззивната жалба, като това заключение е обосновано с изрично посочените съображения на въззивника по основателността на спора. В процесния случай ситуацията е съвсем различна. С първоинстанционното решение съдът приел, че исковете по чл. 143, ал. 2 СК са основателни до размер от по 170 лева за всяка от ищците, а исковете по чл. 149 СК са неоснователни. Решението на районния съд е било атакувано само от ищците. В решението си въззивният съд приел, че решението е влязло в сила като необжалвано в частта, с която на малолетните ищци е присъдена издръжка от бащата в размер на 170 лева за всяка от тях, считано от 1 юли 2010 г. Това правно разрешение е правилно, тъй като за ищците липсва правен интерес да атакуват решението по отношение на вече присъдения им размер на издръжката, а и по аргумент на правилото на чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК. Следователно, от една страна е ясно, че пределите на въззивната проверка са спазени, а от друга – не се установява твърдяното от касаторите разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, тъй като разрешението в представеното съдебно решение се основана на различни обстоятелства.
Извън изложеното касаторите не са успели да поставят правен въпрос по дадено във въззивното решение разрешение. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В атакуваното решение въззивният съд приел и се облегнал за крайните си изводи по основателността на иска само на едно обстоятелство – бащата задоволява напълно нуждите на ищците чрез доброволно предоставяне на издръжка, поради което те не са нуждаещи се по смисъла на чл. 142, ал. 1 СК, но положението им, при липсата на обжалване от страна на бащата, не може да се влоши чрез въззивното решение. Правни въпроси по това разрешение, или по въпроса за цененето на доказателствата, довели до извода за пълно задоволяване на нуждите на ищците, не се поставят в касационната жалба. Посочените въпроси за нуждата от издръжка (без да се сочи конкретното правно разрешение – налице ли е нужда от издръжка при доброволно задоволяване на нуждите на ищците изцяло) и размера й, както и за определяне на размера на издръжката при доходи на дължащия издръжка родител многократно надхвърлящи средния доход на страната, макар и твърде значими, не са били предмет на изследване и произнасяне от въззивния съд, поради което не могат да обосноват и допускането на касационно обжалване по спора.
Ответникът С. В. претендира заплащане на разноски за всички инстанции, но искането му е неоснователно. За касационното обжалване доказателство за сторени разноски не се представят, а за останалите инстанции съдебни разноски са присъдени, поради което ВКС не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 254 от 17 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 9230 по описа на Софийския градски съд за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: