4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
София, 10.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.03. 2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 399/2011 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Х. Х. от [населено място] против въззивното решение на Софийски окръжен съд № 534 от 30.11.2020 год. по гр.д.№ 750/2009 год., с което е потвърдено решение № 123 от 07. 06. 2010 год., по гр.д.№ 389/2009 год. на Костинбродския районен съд и е уважен предявения от В. П. И. срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на последния задължение по запис на заповед от 30. 03.2005 год. в размер на 12 000 лв., за което по реда на чл.417, т.9 ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 689/2008 год. на КРБ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2009 год. до окончателното и изплащане, както и за деловодните разноски за заповедното производство от 490 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора срещу законосъобразността на извода на въззивния съд е основано на неприемане от българския правов ред на сделки, имащи абсолютно абстрактен характер. Поради това, същият поддържа, че дори и при наличие на твърдяна от негова страна липса на правоотношение с ремитента, от каузален характер, което процесният запис на заповед да обезпечава, то преценката на решаващия съд за основателност на установителния иск, основан на чл. 422, ал.1 ГПК не следва да е единствено за редовност на ефекта от външна страна, без да се изследва евентуално съществуващо друго правоотношение между страните, породено от каузална сделка.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора, възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право – ” За успешното провеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК, следва ли ищецът да докаже и наличие на каузално правоотношение, за обезпечаването на което е издаден записът на заповед, или е достатъчно само проверка на ефекта от външна страна?” е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Като израз на последната е посочено решение на І-во т.о. на ВКС № 149 от 05.11.2010 год., по т.д.№ 49/2010 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно – по наведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение Софийски окръжен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна документ и като абстрактна правна сделка, не включва, като елемент във фактическия си състав основанието за издаването му, поради което при отсъствие на твърдяно, вкл. от ответника, каузално правоотношение между страните, което да е във вр. с менителничния ефект, възникналото в полза на кредитора- поемател вземане в размер на сумата 12 000 лева, за която е издадена заповедта за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, предмет на ч. гр. д. № 689/ 2008 год. на КРБ е надлежно удостоверено и съществуването му доказано в хода на процеса.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е релевантен за изхода на конкретното дело и като обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общото главно изискване за достъп до касационен контрол е доказано.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, по т.д.№ 49/2010 год. на І-во т.о. изрично е прието, че предметът на доказване по предявения положителен установителен иск, основан на чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, следва всякога да се изведе от естеството на възражението на длъжника, като защитно средство срещу твърдяната материална незаконосъобразност на изпълнителното основание. Поради това, при въведени лични възражения от негова страна, т.е. доводи на издателя на ефекта, основани на отношенията му с кредитора – поемател, проверката, която следва да извърши решаващият съд в производството по чл.422, ал.1 ГПК не може да се сведе единствено и само до проверка за редовност на ценната книга от външна страна.
Или обстоятелството, че в разглеждания случай ответникът, като длъжник е въвел единствено абсолютни възражения, които въззивният съд подробно е обсъдил, но с оглед заключението на изслушаната специализирана графологическа експертиза, е счел за недоказни, изключва да е налице твърдяното противоречие между съпоставяните дела – арг. от т.2 на ТР №12010 год. на ОСГТК на ВКС.
Същевременно, доколкото възприетото от въззивния съд разрешение относно обхвата на извършваната от съда проверка в исковото производство по чл.422 ГПК и доказателствената тежест по исковете за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, е в пълно съгласие и със служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, създадена при действието на чл.290 и сл. ГПК и имаща задължителен характер, израз на която са решения: № 41/ 22.04. 2010 год., по т.д.№ 575/2009 год. на ІІ т.о.; № 121/2009 год., по т.д.№ 55/2009 год. на ІІ т.о. и № 78/2009 год., по т.д.№ 29/2009 год. на І т.о., споделяща становището, възприето с цитираното с касационната жалба и обсъдено по- горе решение на ВКС, че в тежест на кредитора е да докаже факта, от който вземането му произтича, а длъжникът- възраженията си срещу задължението, като е допустимо установяване на връзката между издадения запис на заповед и каузалните отношения между страните, но когато такива се твърдят при оспорване дължимостта на задължението по ефекта, то визираното противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- отсъства.
Ответната по касационната жалба страна своевременно е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, но не е доказала да е извършила такива пред касационната инстанция, поради което искането и следва да бъде оставено без уважение – арг. от чл.78, ал.2 ГПК, във р. с чл.80 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски окръжен съд № 534 от 30.11.2020 год., по гр.д.№ 750/2009 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: