О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
гр. София, 15.05.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3543 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 19.05.2017 год. по гр. д. № 523/2016 год. Бургаският апелативен съд, като въззивна инстанция, при повторно разглеждане на делото съгласно чл. 294 ГПК след отмяна на предходното въззивно решение, отново е потвърдил решение № 75 от 22.05.2015 год. по гр. д. № 1515/2013 год. на Бургаския окръжен съд, с което е прието за установено по предявения от държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, иск срещу [община], че последната не е собственик на възстановените с решение № 683 от 22.08.2000 год. на ПК-С. имоти по кадастралната карта на [населено място], с идентификатори № № 67800.46.37 с площ 556.154 дка и 67800.46.40 с площ 508.472 дка, при описаните граници, съответно имоти № 000804 и 000874 по КВС за землището на [населено място].
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответната [община], чрез адв. Ир. А.-Р. от САК, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане същото да бъде отменено и се присъдят направените разноски по делото.
В приложеното изложение касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по процесуалноправни въпроси относно спазване на задължителните указания на ВКС в първото отменително решение относно зачитане на материалната доказателствена сила на представените по делото писмени доказателства – нотариален акт и извлечение от емлячен регистър, както и зачитане влезлите в сила съдебни решения за възстановяване собствеността на процесната гора в патримониума на [община] в контекста на недопустим косвен съдебен контрол за нищожност на административния акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск от или срещу държавата, когато върху него е упражнен съдебен контрол, съгласно разясненията в ТР № 5 от 14.01.2013 год. по т. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС и противоречие с други цитирани и приложени решения на ВКС. Поставен в изложението е и въпросът как следва да бъде зачетена материалната доказателствена сила на представени писмени доказателства за доказване правото на собственост – извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост, които са изрично изброени в чл. 13, ал. 3 ЗВСВГЗГФ като документи за доказване правото на собственост в производството по реда на чл. 13, ал. 8 с. з. с релевиране значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и произнасянето му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – предходното отменително решение на ВКС по гр. д. № 1756/2016 год. І г. о., както и цитирани и приложени решения на ВКС /по гр. д № 655/2010 год. ІІ г. о., гр. д. № 205/2009 год. ІІ г. о., гр. д. № 840/2009 год. І г. о. и др. /. Във връзка с горния въпрос е поставен и такъв за доказването и доказателствените средства в гражданския процес, в частност на хипотезите за доказване право на собственост върху гори и земи от горския фонд, с оглед нормативната уредба относно доказателствената сила на писмените доказателства при установяване правото на собственост, релевирайки отново противоречие със съдебната практика, в т. ч. и задължителна.
По съображенията в представения писмен отговор държавата, чрез пълномощника на министъра на земеделието и храните юрисконсулт М. Т., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на страните с оглед предмета на настоящето производство, намира следното:
За да потвърди и при повторното разглеждане на делото първоинстанционното решение, с което е бил уважен предявения отрицателен установителен иск на държавата срещу [община], въззивният съд, при установената въз основа на прието заключение на техническа експертиза идентичност на спорните имоти с тези по представените писмени доказателства, приел, че при осъществяване на косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия за възстановяване собствеността върху спорните имоти в полза на общината последната не може да се легитимира като техен собственик с това решение. Прието е, че решението на поземлената комисия от 2000 год. относно възстановяването на тези два имота не е било обжалвано, за разлика от постановения в т. 1 от същото отказ относно друг имот – гора смесена, в м. „Б.”, поради което и държавата не е обвързана от същото, съгласно разясненията в ТР № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС. Държавата не е обвързана и от влязло в сила решение по уважен иск на общината по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, с предмет и имот – гора от 8 000 дка в м. „А.”, с представен като доказателство същия нотариален акт от 1926 год., по изложени съображения относно характера на този иск като установителен, но не и правопораждащ възстановяване на собствеността, за което се изисква настъпване и на други елементи на сложния фактически състав на реституцията. Оспорването на предпоставките за възстановяване на собствеността въззивният съд приел за допустим предмет на производството и въз основа на доказателствената тежест на страната на ответната община с оглед предявения отрицателен установителен иск, приел, че същата не е установила по несъмнен начин да е собственик на спорните имоти на основание оспорения от ищеца нотариален акт от 1926 год. Съдът се е позовал на нормативната уредба относно горите, датираща от ЗГ от 1884 год. до 1925 год., в т. ч. и ЗГ от 1997 год., приемаща, че са държавни горите, които не принадлежат на частни лица, на общините или други обществени учреждения, както и на осъществената съвкупна преценка на представените писмени доказателства, успешно оборващи според въззивният съд доказателствената сила на нотариалния акт от 1926 год. Въз основа на съпоставяне на представените писмени доказателства, в т. ч. и относно границите на описаните в тях гори и въз основа на приетото при новото разглеждане на делото заключение на експертизата по отношение наименованието на местностите, съдът обосновал извода си за наличието на гора, представляваща „балталък”, съгласно легалното определение в ЗГ от 1897 год., отм. /чл. 1, ал. 4, изр. 1 и следващите закони, уреждащи статута на горите на територията на държавата – гори, отстъпени от древно време на някой град или село /от начало на населението му, а после на общината като юридическо лице/ от държавата, като собствеността върху тях не може да се придобива по давност. Тези гори са с особен статут, различен от тези, представляващи частна общинска собственост, поради което и с оглед на този извод нотариалният акт от 1926 год. не легитимира общината като собственик на гората в м. „А.”, макар и да е била в нейно владение. С оглед на тези съображения и забраната за възстановяване на собствеността върху гори-балталъци в пар. 5 ПЗР на ЗВСВГЗГФ съдът приел, че решението на ПК не може да легитимира общината като собственик на възстановените два имота.
При горните съображения на въззивния съд поставените от касатора в приложеното изложение процесуалноправни въпроси относно спазване на задължителните указания на ВКС в първото отменително решение относно зачитане на материалната доказателствена сила на представените по делото писмени доказателства – нотариален акт и извлечение от емлячен регистър, както и зачитане влезлите в сила съдебни решения за възстановяване собствеността на процесната гора в патримониума на [община] в контекста на недопустим косвен съдебен контрол за нищожност на административния акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск от или срещу държавата, когато върху него е упражнен съдебен контрол, съгласно разясненията в ТР № 5 от 14.01.2013 год. по т. д. № 5/2011 год. на ОСГТК не могат да обосноват наличие на релевираните основания за допускане на касационното обжалване. В изпълнение на дадените в отменителното решение на ВКС при първата касация указания въззивният съд при новото разглеждане на делото е назначил техническа експертиза с оглед установяване идентичността на процесните имоти с имотите, описани в представените по делото писмени доказателства и въз основа на това заключение е обосновал изводите си за основателността на предявения от държавата отрицателен установителен иск, приемайки, че е оборена доказателствената сила на представения нотариален акт от 1926 год. поради статута на гората като т. н. „балталък”, поради което и предоставянето й от държавата на общината не може да доведе до придобиване на право на собственост по давностно владение. Изводът за статута на имотите е обоснован от преценката на събраните доказателства, поради което и поставените от касатора въпроси в тази връзка, вкл. и зачитане на материалната доказателствена сила на нотариалния акт и емлячния регистър, представляват по своята същност доводи за неправилност на изводите, което е извън предмета на настоящето производство. По въпроса за собствеността върху горите, представляващи т. н. „балталъци” е налице и съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи /напр. решения на ВКС по гр. д. № 3319/2008 год., ІІ г. о., гр. д. 152/2009 год. ІІ г. о., гр. д. № 178/2011 год. ІІ г. о. и др./. Въпросът за противопоставимостта на държавата на разрешен с влязло в сила решение спор относно възстановяване на собствеността върху земеделски земи, в контекста на недопустим косвен съдебен контрол върху административния акт за възстановяване на земеделски земи и гори, съгласно разясненията в ТР № 5 от 14.01.2013 год. по т. д. № 5/2011 год. на ОСГТК на ВКС също не представлява правен въпрос, който да е обусловил решаващия извод на съда в обжалваното решение. Изводът за неприложимост на разясненията в цитирания тълкувателен акт е обусловен от приетата липса на осъществен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия в частта му, с която е възстановена собствеността върху спорните имоти, установена въз основа на представените по делото доказателства в тази насока. Съображенията в отменителното решение на ВКС при първата касация касаят принципно положение при липса на установена идентичност между имотите, за установяването на която и предходното въззивно решение е отменено и делото върнато за ново разглеждане. Възприетата при него фактическа обстановка, установена въз основа на представените доказателства и заключението на назначената техническа експертиза, обосновават и изводите в обжалваното сега въззивно решение, срещу правилността на които касаторът изразява недоволството си, чрез формулиране на горните въпроси. Отделно от изложеното, тези въпроси са били поставени и при първата касация и по тях касационният съд се е произнесъл, обосновавайки извода си за допускане на касационното обжалване на предходното въззивно решение, като повторното им поставяне не обуславя същия извод на настоящия съд, доколкото установената фактическа обстановка при повторното разглеждане на делото е различна и обуславя други правни изводи. С оглед на това и така поставени въпросите в изложението на касатора не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, което е достатъчно за недопускането му, без да се обсъжда наличието на релевираните специфични предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 ГПК. При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът съобрази чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 и ал. 2, предл. 2 от издадената въз основа на него Наредба за заплащане на правната помощ и определя възнаграждението в размер на 450 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 47 от 19.05.2017 год. по гр. д. № 523/2016 год. на Бургаския апелативен съд.
Осъжда [община] да заплати на държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, чрез юрисконсулт М. Т., юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: