5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
гр. София, 30.03.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3700 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. К. лично и като законен представител на малолетните си деца С. С. К. и И. С. К., З. А. К. и Ю. Ю. К. срещу решение № 345 от 26.02.2014г. по в.гр.д. № 2681/2013г. на САС, 2 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 2221 от 26.03.2013г. по гр.д. № 6265/2011г. на СГС, I ГО-6 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от тях против ЗАД [фирма] искове с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за разликата над 80 000 лева до 150 000 лева /по иска на Е. М. К./, за разликата над 80 000 лева до 200 000 лева /по исковете на С. С. К. и И. С. К./ и за разликата над 56 000 лева до 75 000 лева /по исковете на З. А. К. и Ю. Ю. К./.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно в частта, в която въззивният съд е приел за доказано наличието на съпричиняване от страна пострадалия, като твърдят, че от правна гледна точка, за да се приеме, че пътникът съпричинява своето бъдещо увреждане, като не използва обезопасителен колан, трябва да е доказано, че той е имал съзнанието, че предстои ПТП с точно ясен му механизъм на протичане. Твърдят, че въззивният съд не е съобразил чл.266 КЗ /отм./, който допълва чл.52 ЗЗД, като им дава критерият за справедливост. Считат, че определените от съда обезщетения не са съобразени с лимита на отговорността на застрахователя и са несправедливо занижени. Считат за неправилно и въззивното решение в частта, в която на ответника са присъдени разноски в размер на адвокатското възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска, като твърдят, че извършването на такива разходи не е доказано и върху присъдената на това основание сума не се дължат данъци. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържат наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС – решение № 213 от 18.04.2000г. по гр.д. № 299/1999г. на ВКС и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, според която при обезщетяване на неимуществени вреди съдът следва да отчита икономическите и финансови процеси и да компенсира ищците заради инфлацията и обезценяването на лева, както и да съблюдава лимита на отговорност към деня на постановяване на съдебния акт. Твърдят, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивният съд е уважил безкритично изцяло неоснователните и абсолютно недоказани претенции на ответника за „адвокатски разноски” и е допуснал неоснователно обогатяване на застрахователното дружество за сметка на ищците, като се позоава на решение № 2086 от 2013г. по в.гр.д. № 1985/2013г. на САС, 10 състав. Твърдят, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради неточно и превратно прилагане на закона, а именно: превратно прилагане на чл.78 ГПК, приложим за оценяеми от страните искове, игнориране на действащия Закон за счетоводството, нарушаване на Наредба № 1/2004г. на ВАС; нарушаване на чл.71 ГПК, като по неоценяем иск се таксува според субективна преценка на страна по делото при очевидно нарушение на чл.5 и чл.9 ГПК; игнориране на основополагащата норма на чл.266 КЗ /отм./; нарушаване на основен принцип на правото, забраняващ да се черпят права и облаги от противоправно поведение.
Ответникът ЗАД [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като касаторите не са приложили доказателства за противоречива съдебна практика, а относимите правни норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Счита за неоснователно възражението на касаторите относно размера на юрисконсултското възнаграждение, като поддържа, че същото не подлежи на касационен контрол и законодателят е предвидил ред по чл.248 ГПК за възражения в тази насока.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за уважаване на предявените искове с правно основание чл.226 КЗ /отм./.Приел е още, че размерите на обезщетенията са определени от първоинстанционния съд правилно. Изложил е съображения, че при загубата на близък човек цялото семейство безспорно търпи душевни болки и страдания. Взел е предвид, че пострадалият е мъж в активна възраст, семеен и има две малки деца, които в бъдеще ще бъдат лишени от родителска грижа и подкрепа от негова страна, тъй като бащата е емоционална, но също така и финансова подкрепа на децата си поради задължението му да ги издържа до навършване на пълнолетие. Въззивният съд е приел, че вредите на преживялата съпруга са не по-малки, тъй като е загубила любимия си човек, който е баща на децата й, че преживяната от нея душевна травма е изключително тежка и променя живота й в негативна насока. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че семейството е било сплотено, съпрузите са живеели в разбирателство. Изложил е съображения, че макар по човешка презумпция загубата на дете, дори и пълнолетно, да е най-лошото нещо, което може да се случи на един родител, неимуществените вреди подлежат на доказване на общо основание. Приел е, че в случая ангажираните доказателства са изключително оскъдни, като от показанията на свидетеля Адемчаушев се установява, че ищците З. и Ю. К. са имали надежди за сина си, разчитали са на финансовата му подкрепа. Поради това въззивният съд е приел, че по делото не са доказани вреди, които надхвърлят обичайното състояние при такова трагично събитие.
По отношение на възражението за съпричиняване въззивният съд е обсъдил закючението на комплексната медицинска и техническа експертиза и е приел, че пострадалият не е използвал предпазен колан, а ако е бил с поставен колан, уврежданията са щели да бъдат значително по-леки и е нямало да се стигне до летален изход. Поради това е определил размера на съпричиняването на 20%. Приел е за недоказано възражението за съпричиняване, основано на твърдението, че пострадалият съзнателно се е качил в автомобил, управляван от лице, употребило алкохол.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В изложението, макар и непрецизно, е поставен материалноправен въпрос относно определянето на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и влияе ли се той от икономическата конюнктура в страната и установените лимити на отговорността на застрахователя към момента на постановяване на съдебното решение. Този въпрос е релевантен за делото, тъй като от отговора му зависи изходът на спора. По отношение на него обаче не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съгласно създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. /на което се позовават касаторите/ и др., за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането, а не моментът на постановяване на съдебното решение, както поддържат касаторите. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като по формулирания въпрос е създадена задължителна съдебна практика, не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Касаторите не са обжалвали постановеното от въззивния съд определение по чл.248 ГПК, с което по тяхно искане е изменено въззивното решение в частта за разноските. Поради това, предвид липсата на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав не може да се произнесе по въпроса за присъдените на ответника разноски, доколкото доводите на касаторите и поставените въпроси касаят не разпределението на разноските съобразно изхода на спора, а определянето на размера и доказването им.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 345 от 26.02.2014г. по в.гр.д. № 2681/2013г. на САС, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: