О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№257
гр.София, 08.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 3124 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от „Белотекс-95“ АД, чрез процесуални представители адвокати К. и С., срещу решение от 25.04.2019г., постановено по в.гр.д.№ 117/2019г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено решение от 20.12.2018г. по гр.д.№189/2018г. на Районен съд – Златоград за отхвърляне на отхвърления от „Белотекс-95“ АД срещу М. М. К. иск за заплащане на обезщетение за ползване без основание на 15кв.м. от собствен терен на ищеца в [населено място].
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата М. М. К., чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от „Белотекс-95“ АД срещу М. М. К. иск за заплащане на сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание, в периода месец май 2013г. – месец май 2018 г., на площ от 15 кв.м. от собствения на ищцовата страна поземлен имот в [населено място]. върху която площ са монтирани стълби и площадка, представляващи подход към търговски обект „Преустройство и смяна на предназначение на жилище в магазин за промишлени стоки“, ведно със законната лихва, считано от 14.07.2015 г., като искът е квалифициран от въззивната инстанция по чл. 59 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че процесните съоръжения изцяло попадат в прилежащия терен по чл. 64 ЗС. Изложил е съображения, че право да ползват този терен имат суперфициарните собственици, но използването на земята от суперфициарния собственик не може да е безпределно, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото за осигуряването на достъп до външната фасада на сградата. В тази връзка съдът е приел, че е налице обогатяване за ответната страна, тъй като последната в качеството си на суперфициарен собственик не разполага с правомощието да използва прилежащия терен за друго, освен за осигуряването на достъп до външната фасада на сградата. Приел е за основателни и възраженията на ищцовата страна, че е налице незаконно строителство, доколкото при одобрението на инвестиционния проект не е взето решение от общото събрание на етажните собственици, в който аспект са налице неправомерни действия от ответната страна по преустройството на притежаваното от нея жилище. Въззивният съд е изложил съображения, че за да се уважи предявеният иск по чл. 59 ЗЗД е необходимо освен обогатяване наличието и на обедняване, като между обедняването и обогатяването е налице функционална връзка. Приел е, че в разглежданата хипотеза, въпреки че е налице обогатяване на ответната страна, доколкото прилежащия терен следва да се използва от всички суперфициарни собственици, а не от един от тях, липсва обедняване на ищцовата страна, която макар да е собственик на терена, няма право да ползва прилежащата част от него, поради което правната ? сфера не би могла да бъде накърнена с пропускането на реализирането на доходи в размер на средния пазарен наем за този терен; ищецът не може да ползва тази част и да реализира доходи от нея. Посочено е, че по въпроса налице ли е неоснователно обогатяване на суперфициарните собственици от ползването на прилежащ терен е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 538 от 09.07.2010 г. на ВКС по г. д. № 519/2009 г., IV г. о., ГК, с която е прието, че за да бъде определено обезщетение за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот е необходимо да се определи площта, която е нужна за обслужването на собствената на ответника сграда /площта по чл. 64 ЗС/, като за разликата над тази площ обезщетение се дължи, респ. не се дължи обезщетение за площта по чл. 64 ЗС. Прието е от въззивния съд, че в случая изградените съоръжения изцяло попадат в терен по чл. 64 ЗС и не се дължи обезщетение за ползването на терена.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: „При извършване на строителство в терена, в който е построен жилищен блок извън обема на блока от етажен собственик в него, има ли обедняване на собственика в случаите когато строителството е извършено в нарушение на закона“; 2“Налице ли са основанията за уважаване на иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД от въззивния съд при положение, че съдът е констатирал обогатяването на ответника от ползването на терен по чл.64 ЗС като етажен собственик чрез незаконосъобразно застрояване на терена, но е приел, че не е налице обедняване на собственика на терена, въпреки че изрично съдът е констатирал незаконно строителство върху терена по чл.64 ЗС“; 3“правото на суперфициарния собственик да ползва прилежащия терен на сградата включва ли и правото да се извършва строителство в този терен без съгласие на собственика на земята и без надлежно учредено право на строеж и при извършване на такова строителство има ли обедняване на собственика на земята; 4“когато при вътрешно преустройство на самостоятелен обект в сграда-етажна собственост от жилище в магазин за промишлени стоки се извършва и пристрояване на заварен строеж извън обема на сградата чрез изграждане на метална стълба и площадка, следва ли да се иска съгласие са собственика на имота, върху който е изградена сградата или следва да се учреди право на строеж от собственика на имота за пристроената част от имота“.
Първият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е от значение за конкретното дело. Не е налице и някое от сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Както е посочено и в обжалваното въззивно решение, съгласно практиката на ВКС обезщетение за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот не се дължи за площта по чл. 64 ЗС, а в случая е прието за установено, че изградените съоръжения изцяло попадат в терен по чл. 64 ЗС и именно поради това не се дължи обезщетение за ползването на терена. Посочените от касатора съдебни решения на ВКС /с които е прието, че собственикът на терена има право на обезщетение за неоснователно обедняване на ползвания се от неговата вещ, независимо дали последният получава добиви от вещта, включително и наем/,не са относими към разрешения от въззивния съд дали се дължи обезщетение за площта по чл. 64 ЗС и разрешеният с тях въпрос не е разрешен с обжалваното въззивно решение на ОС-Смолян. По втория от поставените въпроси неоснователно се сочи основание по чл.280, ал.3 ГПК с твърдение, че няма съдебна практика. Има установена непротиворечива и ненуждаеща се от промяна практика на ВКС относно елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, които подлежат на установяване по конкретно дело за успешно провеждане на иска: че ответникът се е обогатил без основание, а ищецът е обеднял; обогатяването на ответника да е за сметка на обеднилия ищец; връзката на обедняването на ищеца и обогатяването на ответника,т.е. те да се дължат на едни и същи факти или групи от факти.
Третият от поставените въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение. Както и сам касаторът сочи, въззивният съд е приел, че „извън предмета на дело е въпросът, доколко собственикът на терена би могъл да иска премахване на изградените в площта по чл. 64 ЗС строежи, по иск по чл. 109 ЗС, доколкото правото на ползване на прилежащия терен е ограничено до правомощието да се ползва този терен, което е несъвместимо с извършването на строителство върху него, при преценка за накърняване правото на собственост с оглед конкуренцията в правата на суперфициарните собственици и тези на собственика на терена“. Въззивният съд е приел, че съобразно заключението на вещото лице по приетата от първата съдебна инстанция техническа експертиза, процесното стълбище и площадка попадат, частично върху притежавания от ищцовата страна поземлен имот, като са разположени върху него с площ 3,4 кв.м., отделно заемат и част от тротоара; приел е, че процесните съоръжения изцяло попадат в прилежащия терен по чл. 64 ЗС. Приел е също, че право да ползват този терен имат суперфициарните собственици, но използването на земята от суперфициарния собственик не може да е безпределно, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото за осигуряването на достъп до външната фасада на сградата.
Четвъртият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се позовава на решение на ВАС, каквато съдебна практика не е относима към основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, поставеният от касатора въпрос е относим към обогатяването на ответника без основание като елемент на фактическия състав на предявения иск по чл.59 ЗЗД, а изводът на въззивният съд е, че той е доказан по конкретното дело.
Не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационната инстанция в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.04.2019г., постановено по в.гр.д.№ 117/2019г. на Окръжен съд – Смолян.
ОСЪЖДА „Белотекс-95“ АД с ЕИК120008105 да заплати на М. М. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: