ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 258
София, 10.03.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 4076 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д.И. като процесуален представител на 79 С.„И. Г.” срещу въззивното решение на СГС от 16.V.2016г. по в.гр.д. № 11372/2015г.
Ответницата по касационната жалба Б. Н. М. от в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Д.Н. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 16.V.2016г. СГС е потвърдил решението на СРС во от 15.VІ.2015г. по гр.д. № 32375/2013г. в уважителните му части по предявените от Б. М. срещу 79 С. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. Въззивният съд е приел, че уволнението поради намаляване обема на работа е незаконно, тъй като не е спазена закрилата по чл.333 ал.3 КТ. Ищцата е била първи секретар на СО в ответното училище, установено със служебна бележка от 21.VІ.2013г., и преди да я уволни, работодателят е следвало да получи предварително разрешение на НУС; такова разрешение не е дадено преди връчването на 19.VІ.2013г. на заповедта, като е без правно значение в случая обстоятелството, че писмото от О. С. на НУС, с което не се дава съгласие за уволнението, е получено от работодателя на 26.VІ.2013г. Възраженията на ответника относно процедурите по избора на ищцата за първи секретар са оценени като ирелевантни за спора поради невъзможността съдът да контролира тези процедури в производството по отмяна на уволнението. Освен това ответникът е поискал съгласие за уволнението на ищцата като секретар на СО, но не е отправил искане до О. на НУС да се посочи кое от избраните за секретари лица се ползва със закрила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът заявява искане за произнасяне от ВКС по сочените от него въпроси.
По първия поставен въпрос „в производство по чл.344 КТ длъжен ли е съдът да изследва начина на възникване на качеството на синдикален секретар на уволнения служител” със соченото като практика на ВКС определение по гр.д. № 3437/2008г. ІV ГО не се обосновава твърдението за произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Определението е постановено в производство по чл.288 ГПК, като ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение. Този съдебен акт не се включва в съдебната практика, тъй като с него не се дава разрешение по същество на процесуални и/или материалноправни въпроси /виж в този смисъл ТР № 2/2010г. на ОСГТК/.
Вторият поставен в изложението въпрос „чия е доказателствената тежест за установяване на право на предварителна закрила по чл.333 ал.3 КТ в хипотеза, в която по делото не е безспорно и категорично установено кой е организационния секретар на СО при работодателя” е неотносим към изхода на спора. Това е така с оглед условието във въпроса – да не е установено кой е секретарят, ползващ се със закрила. А в разглеждания случай въззивният съд е приел за установено това обстоятелство.
Неотносим към решаващи изхода на спора изводи на въззивния съд е и третият поставен от касатора въпрос „при отправено искане за даване на съгласие за уволнение до съответния синдикален орган неформиране на волеизявление до датата на издаване на уволнителна заповед тъждествено ли е с изричен отказ за уволнение”. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял. Приетото в тази връзка е, че работодателят преди уволнението е следвало да получи предварително разрешение от СО, но такова не е дадено към този момент, както и че е без правно значение за законността на уволнението обстоятелството, че писмото, с което съгласие не се дава, е постъпило при работодателя след прекратяването на договора. Съдът няма преценка дали неформирането на волеизявление на съответния синдикален орган до издаване на заповедта за уволнение е или не е тъждествено с изричен отказ от уволнение, а с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК това той не е бил и длъжен да стори, тъй като такова оплакване пред него не е било заявено с въззивната жалба на касатора.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация Б. М. следва да бъдат присъдени 450лв., представляващи заплатено на адвокат Н. адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по договор за правна защита от 29.VІІ.2016г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІV „Д” въззивен състав, № 4065 от 16.V.2016г. по гр.д № 11372/2015г.
ОСЪЖДА 79 С. „И. Г.” да заплати на Б. Н. М. от 450лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: