О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
гр.София, 20.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 81/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 16.11.2012 г. по гр.д.№ 473/ 2012 г. в частта му, в която, след като е отменено решение на Дупнишки районен съд по гр.д.№ 1358/ 2011 г., дружеството – касатор е осъдено да заплати на Й. И. Н. на основание чл.200 ал.1 КТ обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване за периода 02.09.2008 г. – 01.07.2011 г. в размер 7 985,41 лв (разлика между брутно трудово възнаграждение, което би получила при отсъствие на професионалното заболяване и реално получавана пенсия за инвалидност) и в размер 934,20 лв (разходи за лекарства и медикаменти).
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г. материалноправният въпрос за базата, въз основа на която се определят пропуснати ползи от професионално заболяване и изразяващи се в разлика между получавано трудово възнаграждение и отпусната пенсия (дали това е брутно трудово възнаграждение, или нетното такова – след удръжки за данъци и осигуровки) и процесуалноправният въпрос за начина на доказване на имуществени вреди от професионално заболяване, изразяващи се в извършени разходи за лекарства. По материалноправният въпрос поддържа, че е налице и противоречива съдебна практика и моли обжалването да бъде допуснато.
Ответната страна Й. И. Н. оспорва жалбата като твърди, че решението на въззивния съд по поставените въпроси съответства на задължителната практика на ВКС.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е с призната 100 % трайна неработоспособност поради професионално заболяване, получено докато е била на работа в ответното дружество. Тя получава пенсия за инвалидност, която е с 21 610,89 лв по-малко от брутното трудово възнаграждение, което би получила, ако е заемала длъжност аналогична на тази, при която е заболяла. Въззивният съд е счел, че тя е пропуснала ползи в този размер, като е отхвърлил доводите на касатора, че пенсията за инвалидност следва да се сравнява с нетното (след данъци и удръжки), а не с брутното трудово възнаграждение за длъжността. Освен това е посочил, че имуществените вреди във вид направени разходи за лекарства, могат да се установят със заключение на вещо лице и при липса на писмени доказателства и като е кредитирал приложената по делото експертиза, е приел за доказани вреди от 2 934,20 лв.
При тези мотиви на въззивната инстанция материалноправният въпрос обуславя въззивното решение, но не е решен в противоречие с ППВС № 4/ 1968 г. Според даденото от ВС тълкуване, ако работникът е придобил право на пенсия за трайна нетрудоспособност при I -ва група инвалидност (съответстваща на 100 % неработоспособност сега), при определяне размера на имуществените вреди се изхожда от разликата между следващата се пенсия и действително получаваното трудово възнаграждение. Постановлението не указва приспадане на удръжки от действителното възнаграждение, такива указания са дадени само при определяне на обезщетението за временна неработоспособност.
По поставения материалноправен въпрос действително е имало противоречива практика на съдилищата, предвид представеното от касатора влязло в сила решение на Кюстендилски окръжен съд по гр.д.№ 396/ 2011 г., в което като база за изчисляване на пропуснатите ползи е прието нетното, а не брутното трудово възнаграждение, получавано преди заболяването. Обаче с решение на ВКС, ІV г.о. № 355/ 10.01.2012 г. по гр.д.№ 1230/ 2010 г. практиката е уеднаквена и то в смисъла, в който въпросът е разрешен в обжалваното решение. По реда на чл.291 ГПК ВКС е постановил, че определянето на обезщетението по чл.200 ал.3 КТ се извършва на базата на брутното трудово възнаграждение, без приспаднати от него данъци и осигуровки. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, когато противоречивата практика вече е уеднаквена от ВКС, не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Що се касае до процесуалноправният въпрос, той също обуславя решението, но не е разрешен в противоречие с ППВС № 4/ 1968 г. Според дадените с постановлението указания, когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер. Въззивният съд не се е отклонил от тези указания, тъй като по делото са събрани свидетелски показания и експертно заключение, въз основа на които той е счел разходите за доказани. Правилността на преценката на доказателствата, извършена от инстанцията по същество, е извън предмета на проверка в производството по чл.288 ГПК. В това производството касационната инстанция проверява само правните, но не и фактическите разрешения на въззивния съд.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 16.11.2012 г. по гр.д.№ 473/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: