– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 258
гр. София 21.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.10.2018 (седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2312 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 37 429/15.03.2018 година, подадена от Н. И. И., срещу решение № 710/01.02.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 675/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 133 021/30.05.2017 година на Софийски районен съд, първо гражданско отделение, 42-ри състав, постановено по гр. д. № 79 894/2017 година, с което са отхвърлени предявените от Н. И. И., срещу Н. И. К.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители искове с правно основание чл. 441 от ГПК за заплащане на сумата от 7837.71 лева, представляваща лихва за периода 09.03.2009 година до 07.10.2010 година и на сумата от 8059.49 лева, представляваща претърпени вреди вследствие на неправилно удържани суми по разпределение в изпълнителното производство, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от предявяване на исковете-21.12.2015 година до окончателното изплащане.
В подадената от Н. И. И., касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявените от него срещу Н. И. К.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители искове с правно основание чл. 441 от ГПК да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, пр 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Н. И. К.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители е подала отговор на същата с вх. № 77 820/05.06.2018 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 710/01.02.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 675/2017 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди.
Третото лице помагач на страната на Н. И. К., а именно „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД [населено място] не е подало отговор на касационната жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й.
Н. И. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.02.2018 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 37 429/15.03.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че с влязло в сила решение от 14.03.2003 година на Софийски районен съд, ГК, 33-ти състав, постановено по гр. д. № 808/1993 година била извършена делба на недвижим имот между съделителите Л. А. М., В. А. И. и Н. И. И., като имотът-първи етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] бил изнесен на публична продан. Въз основа на издадения по посоченото решение изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 20087890400071/2008 година по описа на Н. И. К.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, като нямало данни същото да е приключило към момента на производството пред въззивната инстанция. При извършена на 24.10.2008 година публична продан на имота Л. А. М. бил обявен за негов купувач. Тъй като продажната цена не била внесена в срок на 31.10.2008 година съдебният изпълнител е постановил, че Л. А. М. дължи на основание чл. 493, т. 1 от ГПК, дължи един задатък в размер на 38 629.00 лева, която сума следвало да бъде удържана от дела му. Същевременно за купувач на имота, на основание чл. 493, ал. 2 от ГПК, бил обявен Н. И. И.. На 09.03.2009 година той превел по сметката на съдебния изпълнител сумата от 455 908.13 лева. Сумата представлявала дяловете на останалите съделители, след приспадане на дела на Н. И. И.. С влязло в сила постановление за възлагане от 11.03.2009 година имотът бил възложен на И..
Също така въззивният съд е приел за установено, че при обжалване от Л. А. М.-Е. Л. М., А. Л. М. и Л. П. М.-на извършеното по изпълнителното производство разпределение било отменено с решение от 21.10.2009 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-7 състав, постановено по гр. д. № 8150/2009 година. Това решение влязло в сила на 21.10.2009 година, като с него разпределението е било отменено в частта му, с която съдебният изпълнител бил определил, че от сумата, която наследниците на Л. А. М. имат право да получат трябва да се удържи един задатък в размер на 38 629.00 лева. Прието е, че законът не предвиждал взискателите-кандидат купувачи да внасят задатък, когато вземането им надвишава неговия размер, като по отношение на тях не се прилагали и неблагоприятните последици, уредени в чл. 493, т. 1 от ГПК, а само тези по чл. 495 от ГПК-отговорност за вредите и разноските на останалите взискатели. От писмо изх. № 1248/10.03.2015 година на съдебния изпълнител се установявало, че на 07.10.2010 година изпълнителят превел на наследниците на Л. А. М. задържания задатък в размер на 38 690.00 лева. Съгласно разпределение, което било предявено с протокол от 14.03.2011 година и което е влязло в сила наследниците на Л. А. М. дължали на Н. И. И. сумата от 2890.48 лева разноски по изпълнението, а на В. А. И. сумата от 5169.01 лева. С договор от 22.10.2015 година В. А. И. прехвърлила на Н. И. И. вземането си срещу Н. И. К.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители за сумата от 5169.00 лева, като уведомила съдебния изпълнител за това на 25.11.2015 година. С получена на 19.06.2015 година Н. И. И. поканил Н. И. К.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители да му преведе натрупалата се лихва върху внесената от него по сметката на съдебния изпълнител сума от 455 508.13 лева за периода от 09.03.2009 година до 07.10.2010 година, възлизаща на 7837.71 лева.
С покана, получена на 19.06.2015 г., Н.И. е поканил ЧСИ да му преведе по посочена банкова сметка ***его по сметка на ЧСИ сума в размер на 455 908.13 лв. за периода 9.03.2009 г. – 7.10.2010 г., възлизаща на 7 837.71 лв.
Въз основа на горното въззивният съд приел, че съгласно чл. 441 от ГПК и чл. 74 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговарял при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Задължението за частния съдебен изпълнител да извърши едно или друго действие възниквало, ако било предвидено в процесуална правна норма и бил налице възникнал юридически факт от хипотезата й. Тази отговорност била за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. вреди, които били типичната, нормално настъпващата и необходимата последица от вредоносния резултат. Пряка вреда означавало директно въздействие върху правната сфера на увредения. Наложилата се съдебна практика застъпвала становището, че съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан от това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. В тази връзка съставът на Софийски градски съд е приел, че искът за сумата от 7837.71 лева е неоснователен. Съдебният изпълнител отговарял за вреди по реда на чл. 441 от ГПК само ако е извършил действие или е бездействал в нарушение на конкретна процесуална норма, изискваща определено поведение от негова страна. В ГПК и в Наредба № 6 от 30 май 2006 година за начина на изчисляване и плащане на лихвата върху паричните средства по специалните сметки на частните съдебни изпълнители не се съдържали процесуални норми (подобни например на разпоредбите на чл. 499 от ГПК), задължаващи съдебния изпълнител да преведе на взискателя, закупил изнесения на публична продан имот, натрупалата се по сметката на съдебния изпълнител лихва върху заплатената цена за имота за периода от превеждането й до изплащането й. Посочените от Н. И. И. разпоредби на цитираната наредба се отнасяли до други хипотези. Затова не били налице предпоставките на чл. 441 от ГПК за ангажиране на отговорността на съдебния изпълнител.
Въззивният съд е счел за неоснователни и исковете за сумите в размер, съответно, на 2890.48 лв. и 5169.01 лв.: Действително съдебният изпълнител бил нарушил нормите на ГПК, като възстановил на наследниците на Л. А. М. задържания задатък в размер на 38690.00 лева преди да е налице влязло в сила разпределение, включително по отношение на направените по изпълнението разноски. По делото било установено, че разноските на Н. И. И. и Н. И. К. по изпълнението, за които отговорност на основание чл. 495.00 лева носел Л. А. М., респективно неговите наследници останали незаплатени. Неплащането им обаче не можело да бъде квалифицирано като понесени вреди, за които отговорност носи съдебния изпълнител на основание чл. 441 от ГПК. Това било така защото изпълнителното дело било висящо и нямало пречка Н. И. И. да посочи на съдебния изпълнител съответен способ за удовлетворяването на вземането му за разноски по проданта срещу наследниците на Л. А. М.. След като съществувала реална възможност за удовлетворяването на Н. И. И. в рамките на изпълнителното производство чрез ангажиране на отговорността на наследниците на Л. А. М., то до изчерпването й не били налице действителни вреди претърпени от И..
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. А. М. е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по правния въпрос за това изключва ли се настъпването на вреди вследствие на неправомерно поведение на частния съдебен изпълнител, за което същият следва да носи отговорност по реда на чл. 441 от ГПК, ако изпълнителното производство не е приключило и взискателят може да посочи изпълнителни способи, посредством които да търси удовлетворение. Твърди се, че по така формулирания въпрос съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с решение № 264/08.04.2010 година, постановено по гр. д. № 464/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 120/08.07.2011 година, постановено по т. д. № 1123/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. В посочените две решения на ВКС е даден отговор на това при какви условия може да бъде ангажирана отговорността на частния съдебен изпълнител за причинени от него вреди при условията на чл. 441 от ГПК и чл. 74 от ЗЧСИ. Видно от изложените от състава на Софийски градски съд мотиви към въззивното решение не е налице противоречие между възприетото от въззивния съд по отношение на предпоставките за възникване на отговорността на съдебния изпълнител и възприетото в цитираните решения на ВКС. Съставът на Софийски градски съд не е приемал, че наличието на висящо изпълнително производство, в което взискателят може да събере вземането си води до изключването на отговорността на съдебния изпълнител по чл. 441 от ГПК и чл. 74 от ЗЧСИ, независимо от това че са установени всички предпоставки за тази отговорност, в какъвто смисъл са доводите на Н. И. И.. Обратното наличието на висящо изпълнително производство е дало повод на въззивния съд да приеме, че не е налице една от предпоставките за ангажиране на отговорността на съдебния изпълнител по чл. 441 от ГПК и чл. 74 от ЗЧСИ, а именно настъпила вреда. Касае се до извод на въззивния съд по съществото на спора, който не може да бъде проверяван в производството по чл. 288 от ГПК. В тази връзка цитираните от И. решения на ВКС са постановени при различна фактическа обстановка от тази по настоящето производство, поради което не може да бъде направен извод, че решението на Софийски градски съд е в противоречие с тях с оглед на крайния изход от спора.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. И. И. е формулирал правния въпрос за това съществува ли задължение за частния съдебен изпълнител да преведе на взискателя закупил на публична продан имот натрупалата се по специалната сметка на изпълнителя лихва върху заплатената цена на имота за периода от превеждането до заплащането й, като твърди, че по него обжалваното решение трябва да бъде допуснато до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Заплащането на натрупаната по специалната сметка на частния съдебен изпълнител лихва е уредено в чл. 6 от Наредба № 6 от 30 май 2006 година за начина на изчисляване и плащане на лихвата върху паричните средства по специалните сметки на частните съдебни изпълнители и е поставено в зависимост от конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Формулираният от Н. И. И. правен въпрос е твърде общ, като касаторът не е обосновал връзката му с конкретни правни изводи на състава на Софийски градски съд при постановяването на въззивното решение. Предвид на това така поставения въпрос не покрива изискванията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и не може да послужи като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване. Наред с това искането за допускането на касационно обжалване е мотивирано с твърдения за неправилност на въззивното решение на Софийски градски съд, които не могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по чл. 288 от ГПК, както изрично е посочено в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. И. И. е поискал обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 710/01.02.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 675/2017 година по подадените срещу него от Н. И. И., касационна жалба с вх. № 37 429/15.03.2018 година, поради което такова не трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 710/01.02.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 675/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на Н. И. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН], а именно „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.