9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
София, 21.05.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Розинела Янчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4635 от 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№9439/04.09.2018г., подадена от С. Т. К. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.Е. З. от АК-Р., срещу решение №333/19.07.2018г., постановено от Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, по в.гр.д.№397/2018г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са допуснати до делба между С. Т. К., Н. А. Ч., Р. А. К. и Х. Й. П. находящите се в землището на [населено място], общ.И., обл.Р. нива от 11.000 дка, трета категория в местност Кървави ниви, имот №……..по плана за земеразделяне на [населено място], ЕКАТТЕ ………., [община], при граници: №………..-нива на А. Н. Н., №………….-полски път на Община, №…………-нива на С. Х. М. и др. и №………….-полски път на Община; лозе от 25.741 дка, трета категория, местност Я., имот №………. по плана за земеразделяне на [населено място], ЕКАТТЕ …………, [община], при граници: №……..-лозе на Х. Л. П., №……….-пътна мрежа на община, №…………-полски път на община, №………..-полски път на община, №………-полски път на община, №………….-лозе на С. Л. П. и №………-лозе на Х. Л. П.; нива от 30.536 дка, трета категория, местност К. с., имот №……….. по плана за земеразделяне на [населено място], ЕКАТТЕ ……….., [община], при граници: №……….-нива на М. Г. М., №…………-пасище, мера на кметство [населено място], №………..-местен път на община и №…………..-полски път на община, при квоти 5/8 идеални части за С. Т. К., 1/8 идеална част за Н. А. Ч., 1/8 идеална част за Р. А. К. и 1/8 идеална част за Х. Й. П., като е отменен нотариален акт за собственост на недвижими имоти, придобити по давност №…, том …, рег.№…, дело №246 от 18.03.2016г. по описа на нотариус с рег.№629 на НК А. Ф., а по описа на Службата по вписвания-Р. Акт №…/21.03.2016г., том …, № от входящия регистър …, № от дв.вх.рег. 3194 от 21.03.2016г.
В изложението към касационната жалба касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и като такова следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.2, предложение второ ГПК. Излага съображения, че при наличие на констативен акт за собственост и при повдигнат спор за материално право в делбеното производство не е достатъчно само в мотивите си съдът да приеме, че е налице съсобственост между страните, тъй като мотивите нямат СПН, а следва в диспозитива да се произнесе относно признаването на ищците за носители на правото на собственост за съответните идеални части от имота и то по предявен вещен иск. Счита, че за да бъде отменен констативен акт за собственост по давностно владение следва да бъде уважен със СПН вещен иск, а от своя страна признаването на правата на ищците като съсобственици и отмяната на издадения констативен нотариален акт са абсолютна предпоставка за допускане на делбата. Преди провеждането на производството по вещния иск и съответната отмяна на нотариалния акт касаторът счита иска за делба за недопустим. Поддържа също така, че извършената изцяло отмяна на представения по делото констативен нотариален акт при липса на такова искане представлява произнасяне на съда извън рамките на търсената защита.
Касаторът поддържа също така, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл и по въпросите:
1.Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на решението, при противоречие между мотивите на съда и постановения диспозитив във връзка с разпределението на доказателствената тежест между страните, когато съдът приема, че посочените от ищците свидетели не релевират относими към предмета на делото факти, оборващи констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост на ответника, а в крайното си решение за допускане на делбата постига след свободно, разширително и тенденциозно интерпретиране на показанията на свидетелите, посочени от ответника /противоречие с ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №107/25.05.2011г. по гр.д.№1297/2010г. на Второ ГО на ВКС;
2.Въпроси, касаещи института на придобивната давност и владението /противоречие с ТР №4/2012г., т.2 на ОСГК на ВКС; решение №214/28.10.2015г. по гр.д.№1919/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №3/25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №484/04.02.2013г. по гр.д.№740/2011г. на Първо ГО на ВКС. Уточнява тези въпроси както следва:
-от значение ли са вътрешните отношения между лицето, упражняващо фактическата власт за себе си и наследниците по закон и с правоприемниците им, когато преките наследници на общия наследодател приживе не са заявявали претенции спрямо владелеца и той е владял имота общо около 16 години, от които 10 години след смъртта на наследодателите на ищците;
-представлява ли демонстрация на намерение за своене поредицата от последователни активни действия в продължение на близо 16 години, надхвърлящи обичайното държане, включително упражняването на собственически правомощия в пълен обем, пряко възприемани от преките наследници и останалите съсобственици, изразяващи се във въвод във владение само на касатора като единствен наследник, еднолична експлоатация и отдаване под наем и аренда на земите повече от 16 години, заявяване в ОСЗГ на договорите за наем и аренда, получаването еднолично на плодовете от порцесните земи и др.
Касаторът поддържа също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, като счита обжалваното решение за очевидно неправилно, обосновавайки тезата си с твърдението, че ищците градят тезата си на неподлежащ на доказване отрицателен акт, като изнесеното от тях, че ответникът е укрил възстановяването на земите и те се са знаели за последното решение на съда напълно се опровергава от доказателствата по делото и от предприетите действия на разпореждане с дяловете от останалите наследници, вкл. сестра на една от ищците, както и че съдът не е взел под внимание факта, че пряк наследник е майката на две от ищците, която до смъртта си няма претенции към своя брат за наследствените си дялове и самите ищци 10 години след нейната смърт по никакъв начин не предприемат каквито и да било собственически действия срещу своя вуйчо.
В писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба Н. А. Ч., Р. А. К. и Х. Й. П., чрез процесуалния си представител адв.Пл.Г., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Н. А. Ч., Р. А. К. и Х. Й. П. са предявили срещу С. Т. К. иск за делба на процесните земеделски земи с твърдението, че са наследници на общия наследодател Т. С. К., починал на 28.01.1972г., като по подадено заявление за възстановяване на наследствените им земеделски земи първоначално е отказано възстановяване на заявени 118дка. През м.април, 2017г. узнали, че по същото заявление за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ с решение №8 от 19.03.2001г. по реда на чл.27а ППЗСПЗЗ като наследници на Т. С. К. са обезщетени с процесните земеделски земи, но за така възстановените земи С. Т. К. се снабдил през 2016г. с нотариален акт за собственост по давност, а чрез дарение, извършено през 2003г. е придобил от другите две наследници Д. Й. К. и С. Р. Н. общо 3/8 идеални части. Твърдят, че С. Т. К. е укрил от тях възстановяването на процесните земеделски земи и в нито един момент не е демонстрирал спрямо тях намерение за своене, поради което предявяват иск за делба, както и искане за отмяна на съставения през 2016г. нотариален акт по реда на чл.537, ал.2 ГПК в частта, с която са засегнати техни права.
В писмен отговор С. Т. К. е оспорил иска за делба, позовавайки се на извършеното в негова полза дарение, както и на изтекла придобивна давност.
Постановявайки обжалваното решение, от фактическа страна въззивният съд е приел, че съделителите са наследници на общия наследодател Т. К., като в това им качество с решение №7 от 19.03.2001г. по чл.27а ППЗСПЗЗ поземлената комисия им е предоставила като обезщетение имотите, предмет на делбата, след което на 16.09.2003г. двама от наследниците на Т. К. – Д. Й. К. и С. Р. Н., са дарили на С. К. притежаваните от тях общо 3/8 идеални части /н.а.№…, том …, рег.№…, дело №…/2003г./.
Взето е предвид, че на 18.03.2016г. е съставен н.а.№…, том …, рег.№…, дело №…/, с който С. Т. К. е признат за собственик по давност на процесните земеделски имоти, както и че същият е отдавал под наем имотите, предмет на делбеното производство за стопанските години 2011-2012г., 2012-2013г., 2013-2014г., 2014-2015г. и 2015-2016г., като след 2013г. договорите за наем е сключвал лично и в качеството си на наследник на Е. С. К., негова съпруга, починала на 09.06.2010г.
Посочено е, че основният спор между страните е съществуването на съсобственост върху имотите, предмет на делбата, доколкото съделителят С. К. е противопоставил на останалите съделители възражение за придобиване на процесните имоти по давност, легитимирайки се с констативен нотариален акт и с твърдението, че предявилите иска лица носят доказателствената тежест да оборят констатациите на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост.
Изложени са съображения, че доказателствената тежест за установяване принадлежността на правото на собственост по отношение на процесните имоти, за които съделителят С. К. е представил констативен нотариален акт, се носи от последния, а не от предявилите иска лица по аргумент от дадените в ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС разрешения по този въпрос.
Според настоящия състав на Първо ГО на ВКС така изложените от въззивния съд съображения по въпроса за разпределението на доказателствената тежест, съответстват изцяло на разясненията, дадени от ОСГК на ВКС в посоченото в обжалваното решение ТР №1/2012г., според които при оспорване на признатото със съставения по реда на чл.587 ГПК нотариален акт право на собственост тежестта се носи от оспорващата страна, но изключение от това правило за разпределение на доказателствената тежест е налице, когато и насрещната, т.е. оспорващата констатациите в нотариалния акт страна, също се легитимира с документ за собственост. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК и всяка от спорещите страни следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното, удостоверено от нотариуса придобивно основание. В същия смисъл е и последващата практика на тричленни състави на ГК на ВКС, която е константна и непротиворечива / решение №42/11.05.2016г. по гр.д.№4643/2015г., Първо ГО на ВКС, в което е разгледана хипотеза, идентична с настоящата и е прието, че когато една от страните в правния спор представя констативен нотариален акт за установяване на своето качество на собственик на имота, а насрещната страна представя влязло в сила решение за възстановяване на правото на собственост, придружено със скица, на което законът признава силата на констативен нотариален акт за собственост върху същия имот (чл. 14, ал. 1, т. 1 или чл. 17, ал. 1, , изр. 5 ЗСПЗЗ), пред съда е отнесен за решаване спор относно титулярството на абсолютното вещно право. Разпределението на доказателствената тежест се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тежест на страната, представила констативния нотариален акт, е да докаже предпоставките на придобивния способ (на правното основание), установено с издаването на нотариалния акт; решение №128/12.01.2018г., гр.д.№412/2017г., Второ ГО на ВКС /. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен въпрос. Соченото от касатора решение №107/25.05.2011г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№1297/2010г. е постановено преди приемането на ТР №1/2012г. и не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване в поддържания от касатора смисъл.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели и на останалите, представени от съделителя С. К. доказателства, въззивният съд е приел, че не се установява същият да е манифестирал промяна в намерението си от държател да се превърне във владелец по отношение на спорните идеални части, наследени от останалите съделители, както и че не е доказал спокойно и необезпокоявано владение в продължение на повече от 10 години преди съставяне на констативния нотариален акт. Прието е също така, че ангажираните писмени доказателства /договори за отдаване под наем на процесните имоти/ не установяват действия по отричане правата на другите съделители, тъй като всеки един от договорите за наем е сключен за срок от 1 година и по аргумент от чл.229, ал.2 ЗЗД представлява действие по управление на съобствените имоти. Изложени са съображения, че управителните действия, включително сключването на облигационни договори по повод ползването, не съставляват действия, които да отричат правата на съсобственика, като в случая като съсобственик, притежаващ повече от половината от всеки един от съсобствените имоти, съделителят С. К. е могъл да сключва такива договори без да изисква съгласието на другите съсобственици, като отношенията по повод получените наемни плащания се уреждат съгласно чл.30, ал.3 ЗС.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС / решение №158/02.01.2019г. по гр.д.№4221/2017г., Второ ГО на ВКС; решение №192/16.02.2017г. по гр.д.№763/2016г., Първо ГО на ВКС/, според която управителните действия, включително сключването на облигационни договори по повод ползването /договор за наем или аренда/, не съставляват такива, които да отричат правата на собственика, респ. съсобственика от чието име е установено материалното държане на вещта. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса, определящ сключването на такива договори като демонстрация на намерение за своене. Действията, изброени в соченото от касатора решение №484/04.02.2013г. по гр.д.№740/2011г. на Първо ГО на ВКС , са съвършено различни /постоянно обитаване на жилище като единствен имот на семейството, извършване на ремонт, подобряване на имота с изграждане на втори етаж/, поради което изразеното в това решение на тричленен състав на Първо ГО на ВКС становище не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване в поддържания от касатора смисъл.
Не обосновава наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и соченото от касатора решение №3/25.01.2016г., постановено от тричленен състав на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3973/2015г., тъй като разгледаната в този съдебен акт хипотеза е съвършено различна – установена самостоятелна фактическа власт при предаване на владението от предишния собственик или владелец /квазиправодаване/.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения въпрос за значението на вътрешните отношения между лицето, упражняващо фактическата власт за себе си и наследниците по закон и техните правоприемници, когато преките наследници на общия наследодател не са заявявали претенции спрямо владелеца и той е владял имота общо около 16 години, от които 10 години след смъртта на наследодателите на ищците.
Становището на въззивния съд по така поставения въпрос съответства на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС / решение №17/01.03.2017г. по гр.д.№2923/2016г., Второ ГО на ВКС и посочените в него съдебни актове/, според която когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност. И в тези случаи съсобственикът е длъжен да противопостави намерение за своене на останалите съсобственици-сънаследници, независимо, че последните не са проявявали интерес към земеделските земи и не са заявявали претенции спрямо него.
Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и с цел проверка на неговата допустимост.
В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е приел за неоснователно възражението на съделителя С. К., че ищците е следвало да предявят инцидентен установителен иск по чл.124 ГПК или иск по чл.108 ЗС за решаване на материалноправния спор относно собствеността и едва след неговото уважаване и отмяна на съставения по реда на чл.587 ГПК нотариален акт да предявят иск за делба / решение №167/24.06.2013г. по гр.д.№1889/2012г., І ГО на ВКС; решение № 1021/04.03.2010г. по гр.д.№ 23/2009 на Първо ГО на ВКС и решение № 34/11 от 03.01.2012г. по гр.д.№ 87/2010 на Първо ГО на ВКС, според които в първата фаза на делбата следва да се разгледат и оспорванията на правни сделки, с които някой от съсобствениците се е разпоредил с повече от колкото притежава, или е поискал и е бил признат за собственик с констативен нот. акт/. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че оспорванията, касаещи съставения по реда на чл.587 ГПК нотариален акт по съществото си представляват материалноправни възражения, които могат да бъдат предявявани не само чрез иск, но и по пътя на възражението в делбеното производство по реда на чл.342 ГПК, като и в производството по делба, в случаите, в които е опровергана доказателствената сила на изводите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, нотариалният акт подлежи на отмяна. И при уважаване на иск за делба на съсобствен имот, когато ответникът по иска се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на целия имот, този нотариален акт се отменя или изменя /решение №232/04.11.2011г. по гр.д.№1354/2010г. на Второ ГО на ВКС/.
В съответствие с практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд, че отмяната на констативния нотариален акт не представлява произнасяне по непредявено искане и съответства на целта на чл.537, ал.2 ГПК, доколкото собствеността не може да възникне на повече от едно основание /в случая съделителят С. К. е придобил право на собственост върху 2/8 идеални части от имотите по силата на наследствено правоприемство в качеството си на наследник на Т. К., а 3/8 идеални части по силата на сключения през 2003г. договор за дарение/, а доколкото имотите, за които е издаден констативният нотариален акт са изцяло включени в предмета на делото и с решението по допускане на делбата е признато правото на С. К. върху 5/8 идеални части, то с отмяната на констативния нотариален акт в цялост действително притежаваните от него права не се засягат / решение №49/18.05.2018г. по гр.д.№1957/2017г., Второ ГО на ВКС и посочените в него ТР № 178/30.06.1986 г. по гр.д. № 150/85 г. на ОСГК на ВС; решение № 138/21.05.2015 г. по гр. д. № 799/12 г. на ВКС, ІІ г.о./. Общото разрешение, че съставеният по реда на обстоятелствената проверка нотариален акт следва да бъде отменен само до размера на признатите права на ищците се прилага в делбеното производство само съответно, тъй като с решението по допускане на делбата се признават права в съсобствеността и за позоваващия се на този нотариален акт ответник, в който случай преценката дали нотариалният акт да бъде изцяло отменен следва да бъде извършена и с оглед основанието, на което този нотариален акт е съставен, съпоставено с основанието, на което на ответника са признати права в съсобствеността.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК, което касаторът обосновава с факта, че в исковата си молба ищците градят тезата си върху един отрицателен акт, неподлежащ на доказване, а изнесеното от тях, че той е укрил възстановяването на земите и те не са знаели за последното решение на съда се опровергава от доказателствата по делото, както и че съдът не е взел под внимание, че пряк наследник е майката на ищците, която до смъртта си не е имала претенции към брат си за наследствените дялове, както и че самите ищци не са предприели собственически действия спрямо своя вуйчо.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Настоящият случай обаче не е такъв с оглед посочените по-горе като имащи значение за изхода на спора въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС логично, последователно и обосновано. Наличието на определени твърдения в исковата молба и тяхната недоказаност в хода на производството само по себе си винаги следва да бъде преценявано с оглед последиците от разпределението на доказателствената тежест и след преценка на събраните доказателства. Останалите твърдения, посредством които касаторът се стреми да обоснове наличието на това основание за допускане на касационно обжалване, са надлежно обсъдени от въззивния съд, като изводите за значението на правните последици от установените в тази насока факти, както вече беше отбелязано, съответства изцяло на практиката на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №333, постановено от Русенския окръжен съд, ГК на 19.07.2018г. по в.гр.д.№397/2018г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: