8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
гр. С., 25,09, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2176 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадени от ответниците в производството [фирма] и Л. В. П., две касационни жалби срещу въззивно решение № 46, постановено на 24. 02. 2014 г. от Великотърновски апелативен съд по т.д. № 307 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Русенски окръжен съд № 242/15. 10. 2012 г. по т.д. № 438/2011 г. в обжалваната от касатора [фирма] негова част, с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК съществуването на вземане на [фирма] по отношение на касатора [фирма] за сумата 100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 16. 09. 2011 г., както и разноски в размер на 2005 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 7463/2011 г. по описа на Русенски районен съд, със законните последици.
В касационните жалби и приложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т. 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените срещу касаторите искове. Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, подадена от Л. В. П. е недопустима. Депозираната от П. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е върната, поради неотстраняване на нередовности в срок, с разпореждане на първоинстанционния съд. П. и солидарният му съдлъжник [фирма] са обикновени, а не необходими другари, поради което и жалбата на последния не поддържа висящността на производството и по отношение на П. (съобразно чл. 216,ал. 1 ГПК и при тълкуване по аргумент от противното на ал. 2 от същия текст). П. не се е и присъединил към въззивната жалба на [фирма] по реда на чл. 265, ал. 1 от ГПК, нито пък въззивният съд е бил длъжен да го конституира в производството, по реда на ал. 2 на същия текст. Вследствие на изложеното, по отношение на П. първоинстанционното решение е влязло в сила и в тази му част не е било въобще предмет на въззивна проверка, поради което в тази част липсва годен предмет и на касационна такава. При изложеното депозираната от Л. В. П. касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
Касационната жалба на [фирма], като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа всички императивно законоустановени реквизити, поради което и установява съществуващо вземане по менителничния ефект, на ищеца-приносител към издателя [фирма]. Съставът на ВТАС е посочил, че доколкото страните не спорят, че са в трайни търговски отношения и че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на задължения на издателя-ответник към ищеца, произтичащи от извършени от първия на втория доставки (в отговора на исковата молба самият ответник твърди, че записът на заповед е издаден за обезпечение на вземания на ищеца за стойността на продадени на издателя алуминиеви профили и аксесоари, а в допълнителната искова молба ищецът твърди, че записът на заповед обезпечава натрупани и бъдещи задължения на издателя към ищеца – приносител), както и доколкото в подписаното на 09. 11. 2011 г. между страните споразумение с нотариална заверка на подписите е обективирано извънсъдебно признание, че процесният запис на заповед обезпечава задълженията на [фирма] към ищеца за сумата от 100000 лева по фактури, които към 09. 11. 2011 г. са общо в размер на 265913.65 лв., то и въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е издаден от [фирма] в полза на [фирма], като обезпечение на задълженията на първия към втория по фактури за доставки на алуминиеви профили и аксесоари. По-натам проследявайки натрупванията на неразплатени задължения на издателя към приносителя за периода 2008-2011 г. и основавайки се на кредитираното от него заключение на ВЛ по ССЕ, въззивният съд е приел за установено, че по издадени фактури преди 16. 09. 2011 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, [фирма] дължи на ищеца общо 259547.06 лв., не са представени доказателства в хода на производството [фирма] да е погасило изцяло или частично задълженията си към ищеца – приносител на записа на заповед, а заплатените суми по описаните във въззивната жалба (и в касационната такава – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция) 13 бр. фактури са взети предвид от ВЛ и са отразени в справката – извлечение към заключението на ССЕ. Според въззивния съд по-натам, съобразно подписаното на 09. 11. 2011 г. споразумение между страните, дължимите суми от [фирма] на ищеца по фактури от 06. 08. 2009 г. до 15. 04. 2010 г. са общо в размер на 265913.65 лв. и дори след приспадане на посочените във въззивната жалба, като платени по 13 бр. фактури 102614.24 лв., задължението на [фирма] към ищеца възлиза на 163299.41 лв., т.е. надхвърля сумата, за която е издаден записът на заповед, респ. – заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 7463/11 г. по описа на Р., издадена въз основа на същия, а дължимите суми по фактури, издадени от ищеца на [фирма] ПРЕЗ 2009-2010 г. също надвишават сумата по заповедта на изпълнение. Въз основа на изложеното съставът на ВТАС е направил крайния си извод, че [фирма] дължи на ищеца сумата от 100000 лева, за която е издадена заповедта за изпълнение, както и направените в производството по издаване на същата, разноски.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като претендирани от касатора да представляват годен общ критерий за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., материалноправните въпроси:
1. Допустимо ли е чрез подписването в бъдеще време на извънсъдебно споразумение да бъде потвърдено наличието на каузално правоотношение по запис на заповед, служещ за обезпечение на старо задължение?
2. При поемането на нови парични задължения, свързани с последващи/нови каузални правоотношения между същите издател и ремитент по съществуващ запис на заповед, следва ли тези каузални правоотношения да се обезпечат с издаването на нов запис на заповед?
По отношение на същите въпроси се поддържа наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди че по тях няма съдебна практика, а разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като правният въпрос, разрешен от въззивния съд, обуславящ изхода на конкретното дело е от значение за прилагането на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателството и обществените условия (дословно възпроизвеждане на първия абзац от диспозитива на т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. – бележката на съдията докладчик в касационната инстанция).
И двата, така поставени въпроса са на първо място не правни, както това императивно изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, а фактически, доколкото отговорът им зависи не от прилагането на конкретна правна норма и/или правен институт (комплекс от взаимосвързани норми, уреждащи свързани отношения), но от установимите по делото конкретни обстоятелства относно наличните между страните, техни договорни и/или извъндоговорни отношения. Поставени общо, извън контекста на конкретния казус, въпросите не могат да получат принципен отговор, тъй като отговорите им предполагат преценка на конкретни уговорки в рамките на конкретно каузално правоотношение, за чието обезпечаване страните са предвидили издаване на запис на заповед. Съобразно принципа на свободата на договаряне, изцяло от волята на договарящите страни зависи дали задълженията по каузалното правоотношение, обезпечени от длъжника с процесния запис на заповед, следва да са съществуващи и/или бъдещи, дали с последващо изрично споразумение между страните може да се потвърждава наличието на обезпечено със записа на заповед старо задължение (в какъвто смисъл е формулиран първият въпрос), дали обезпечителната функция на записа на заповед ще се разпростре само върху задължения, възникнали само през отделен период от съществуването на каузалното правоотношение, или същата ще се отнася за всички задължения, произлезли от каузалната сделка, и дали в крайна сметка нововъзникнали и/или нововъзникващи задължения на издателя на записа на заповед по иначе трайно и продължително съществуващите между страните отношения по доставки, заплащането на които записът на заповед обезпечава, ще се обезпечават именно с нов запис на заповед (в какъвто смисъл е зададен вторият въпрос на касатора), или не. При така посочената обусловеност на възможните отговори на въведените с изложението въпроси от конкретиката на фактите и уговорките на страните по делото, въззивният съд е формирал изводите си за дължимостта на сумата по записа на заповед, като съответна на наличните към възприетите от съда моменти във времето, и в отношенията между страните, задължения на издателя към приносителя – доставчик, и отново в конкретният им размер, надвишаващ сумата по записа на заповед. В резултат на тълкуването и преценката на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че представеният в заповедното производство запис на заповед е издаден за обезпечаване и на установените по делото да са дължими, като неизплатени задължения на издателя, и че поради неизплащането на същите от издателя на менителничния ефект, установяваното с иска по чл. 422 ГПК менителнично вземане не е погасено, и съществува. На свой ред, в тази им част, произтичащите от тълкуването на договора и от преценката на доказателствата изводи на съда не попадат под общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за правилността на обжалваното решение, а според разясненията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., същата не подлежи на проверка в настоящото производството по чл. 288 ГПК с предмет преценка наличието или липсата само на основания за допускане на касационно обжалване. Дори и само поради изложеното дотук, отсъствието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК прави неоснователно искането за допускане на такова обжалване.
На следващо място и двата въпроса са и фактически необосновани, в съпоставка с установимите по делото обстоятелства, и възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, действителни правни изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Във взаимовръзката им с изложените в касационната жалба оплаквания и двата въпроса, както са поставени, предпоставят по делото да е установено процесният запис на заповед да е издаден за обезпечаване или само на задълженията по конкретните 13 бр. фактури от м. август 2009 г., за които едва във въззивната жалба касаторът излага твърдения, че са платени и с плащането на дължимите суми именно по тях, било погасено и менителничното му задължение по записа на заповед, или на задължения на издателя, възникнали и/или падежирали през определен само период от иначе продължително съществувалите, търговски взаимоотношения между страните. Своевременни (с отговорите на исковата молба и на допълнителната искова молба), твърдения по делото от касатора в такава насока не са релевирани, нито пък е правен опит за доказването им (с оглед съществуващата задължителна съдебна практика на касационната инстанция, доказателствената тежест за това пада именно върху касатора), поради което поставените въпроси не са и релевантни, по см. на чл. 280, ал 1 от ГПК, като несъответни на релевираните от касатора, негови възражения по делото.
По отношение и на двата въпроса не се обосновава и претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Както се посочи, опитът за обосноваването му се състои само в твърдението, че по тези въпроси липсва съдебна практика, и възпроизвеждане на част от диспозитива на посоченото тълкувателно решение. Не се сочи конкретна съдебна практика и/или неяснота на приложима правна норма, обосноваващи необходимостта от промяна на практиката и/или тълкуване, в съответствие с релевирани, също конкретни изменения на обществените условия и/или законодателството, а самата липса на съдебна практика не сочи наличието на твърдяния допълнителен селективен критерий. Не би и могло да бъде по друг начин доколкото, както се посочи, поставените от касатора въпроси са не правни, а фактически.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителен критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Л. В. П. срещу въззивно решение № 46, постановено на 24. 02. 2014 г. от Великотърновски апелативен съд по т.д. № 307 по описа на съда за 2013 г.
В тази му част определението подлежи на обжалване пред друг състав на Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46, постановено на 24. 02. 2014 г. от Великотърновски апелативен съд по т.д. № 307 по описа на съда за 2013 г. по касационната жалба на [фирма].
В тази му част определението е окончателно.
Председател: Членове: