5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
гр. София, 30.03.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3747 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 1384 от 04.07.2014г. по гр.д. № 1349/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 8081 от 02.12.2013г. на СГС, I ГО, 3 състав, касаторът Гаранционен фонд е осъден да заплати на А. П. М. допълнително сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от увреждания при ПТП на 16.01.2009г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.08.2011г. до окончателното й изплащане, и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на А. П. М. обезщетение за неимуществени вреди от посоченото ПТП в размер на 15 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.08.2011г. до окончателното плащане. Подадена е и насрещна касационна жалба от А. П. М., [населено място], представлявана от адв. К. Н., срещу същото решение в частта, с която е потвърденото първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от нея против Гаранционен фонд иск с правно осонвание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ /отм./ за разликата над 35 000 лева до 50 000 лева.
Касаторът Гаранционен фонд поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че в представения по делото констативен протокол, който е официален удостоверителен документ за фактите, установени от длъжностното лице при извършената от него проверка, е удостоверено наличието на застрахователна полица, конкретизирана с номера и необходимите данни за индивидуализиране на застрахованото МПС, а въззивният съд неправилно не е обсъдил аргументите му и съдебната практика, като е приел на несъстоятелно основание, че липсата на данни в Информационния център на ГФ е основание да се приеме, че липсва застрахователен договор. Счита, че неподаването на информация в ГФ от страна на застрахователя не следва да го облагодетелства с цел освобождаване от отговорност, каквото е и разбирането на съдебната практика – решение № 938 от 09.06.2011г. по гр.д. № 874/2011г. на САС, ГО, 7 състав, решение № 85 от 28.05.2009г. по т.д. № 768/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 711 от 22.10.2008г. по т.д. № 395/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 24 от 10.03.2011г. по т.д. № 444/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 130 от 17.02.2012г. по т.д. № 423/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържа, че обжалва въззивното решение поради нарушение на материалния закон и противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените по-горе решения, като счита, че пререшаването на спора в касационната инстанция е от значение за точното и еднакво прилагане на закона от съдилищата, особено когато се тълкува съдебната практика противоречиво от съдилищата. Поддържа, че поради особено важното обществено значение на отношенията, свързани с режима на задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, следва да се създаде практика, която да доведе до точното и еднакво прилагане на закона от съдилищата.
Ответницата по касация А. П. М. не представя отговор на касационната жалба. Подава насрещна касационна жалба, в която поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта и оттам чл.52 ЗЗД, както и е нарушил чл.51, ал.2 ЗЗД. Счита, че присъденото застрахователно обезщетение се явява занижено с оглед търпените от нея неимуществени вреди. Поддържа още, че изводът на въззивния съд за наличието на съпричиняване от нейна страна не кореспондира със събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, които следва да се прилагат точно, за да не стига от различните съдилища до различни изводи, което макар и в случая да се касае за казуално тълкуване, ще доведе до точното прилагане на закона и и до развитието на правото. Твърди и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. На ВКС, ТК, II т.о.
Не е подаден отговор на насрещната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.288, ал.1, т.2, б. „а” КЗ. Изложил е съображения, че с оглед правилата за разпределение на тежестта за доказване и неангажирането от ответника ГФ на доказателства за наличието на застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на водача, причинил ПТП, следва да се приеме за установено, че не е имало сключен договор за застраховка „ГО” за автомобила към 16.01.2009т. – датата на настъпване на застрахователното събитие. Въззивният съд е приел, че съгласно представената по делото справка от базата данни на ИЦ на Гаранционния фонд, липсва отразяване на сключена застраховка „ГО” за автомобила, поради което не може да се приеме за установена валидна връзка по застраховката във връзка с управлявания автомобил, независимо от отразеното в констативния протокол за ПТП наличие на такава застраховка, като е посочил, че този документ, макар и официален, не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила досежно наличието на валидно застрахователно правоотношение, покриващо отговорността на водача на автомобила към трети лица към датата на ПТП.
Въззивният съд е приел за установено наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на водача. По спорния въпрос за размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил заключението на СМЕ и, съобразявайки броя, вида и характера на уврежданията на ищцата, проведеното й лечение, интензитета на болките и страданията й, негативните й психични и емоционални изживявания, свързани с травмите и причиненото й вследствие уврежданията заболяване – травматична енцефалопатия, органично тревожно разстройство, наложило лечение за срок от 10-12 месеца, терапевтична ремисия на това заболяване и възстановяване на симптоматиката му през септември 2013г. – 4 години и девет месеца след ПТП, налагащо нова консултация с психиатър, възрастта на ищцата към момента на увреждането – 22 години и социално-икономическите условия към 16.01.2009г., е приел, че необходимо и достатъчно за компенсирането на неимуществените вреди на ищцата е обезщетение в размер на 50 000 лева.
Въззивният съд е приел, че са налице и условията на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като ищцата е съпричинила вредоносния резултат – извършила е нарушение на нормата на чл.113 ЗДвП, като не е пресичала на пешеходната пътека, при пешеходните светофари на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място]. Съпоставяйки поведението на водача и на ищцата, въззивният съд е приел, че съпричиняването на увреждането от страна на последната е 30%, тъй като са налице повече нарушения на правилата за движение по пътищата – по чл.20 и чл.21 ЗДвП, от водача, изразяващи се в управляване на МПС с превишена скорост, несъобразена с пътните условия и възможността за спиране при възникване на опасност, като именно тези нарушения са свързани с настъпването на произшествието.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът е повторил оплакванията си за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и практиката на ВКС, изложени в касационна жалба. Тези оплаквания обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Касаторът не е обосновал и наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение. С оглед на това и на основание чл. 287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда подадената насрещна касационна жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1384 от 04.07.2014г. по гр.д. № 1349/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: