1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№258
С., 04.07.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на втори юли през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. по ч.гр.д. № 3189 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Й. Т. Д., чрез пълномощниците й адвокат Г. К. и адвокат Д. К. против определение № 512 от 6.03.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 629 по описа за 2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 28.08.2013 г. по гр.д. № 5888/2013 г. на Софийски градски съд, І г.о., 2 състав за прекратяване производството по делото, поради недопустимост на исковете, предявени от Й. Т. Д. срещу частен съдебен изпълнител М. Б. с район на действие района на СГС за унищожаване на постановление за възлагане като сключено поради грешка, в съотношение на евентуалност за прогласяване нищожността на същото постановление като издадено при невъзможен предмет и липса на съгласие, както и е потвърдено определение от 28.11.2013 г. по гр.д. № 5888/2013 г. на Софийски градски съд, І г.о., 2 състав за допълване на определение от 28.08.2013 г. по същото дело, на основание чл.284 ГПК като Й. Т. Д. е осъдена да заплати на частен съдебен изпълнител М. Б. направените по делото разноски в размерна 10 000 лв.
Ответникът по частната касационна жалба М. И. Б., в качеството си на частен съдебен изпълнител с рег. № 838 на К. на частните съдебни изпълнители, не е изразил становище в настоящото производство.
За да потвърди атакуваното определение от 28.08.2013 г. по гр.д. № 5888/2013 г. на Софийски градски съд, І г.о., 2 състав за прекратяване производството по делото, въззивният съд е приел, че предявените от ищцата Й. Т. Д. искове срещу ЧСИ М. Б. за унищожаване, евентуално за прогласяване на нищожност на постановление за възлагане на недвижим имот, съставено след редовно проведена публична продан са недопустими. Счетено е, че изводът на първоинстанционният съд, че процесуалния закон не предвижда изрично оспорване на публична продан по исков ред, освен в изрично предвидените от нормата на чл.496 ал.3 от ГПК хипотези, е в съответствие със закона и константната практика на ВКС, /Определение № 1102 от 6.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4139/2013 г., III г. о., ГК, определение № 429 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2894/2013 г., I г. о., ГК/ . Постановлението за възлагане, издадено в резултат на успешно проведена публична продан и обявяване на ищцата Й. Д. за купувач на имота няма характера на договор за покупко-продажба, както се твърди в исковата молба. Постановлението за възлагане представлява властнически акт, в който волеизявлението на съдебния изпълнител, скрепено с държавна санкция и принуда замества волята на длъжника за продажба на притежаваното от него имущество.
К. Й. Д. поставя въпроса „Общите правила на Закона за задълженията и договорите – чл.26, чл.27 и чл.28 и сл. /нищожност и унищожаемост/ – приложими ли са по отношение на института на публичната продан, въпреки разпоредбата на чл.496, ал.3 ГПК?”, по който поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като правната теория и съдебната практика не дават отговор какви са правните последици, ако частен съдебен изпълнител извърши публична продан на несъществуващ предмет /обект и/или е налице грешка в предмета/обекта и/или е налице липса на съгласие относно това, което частният съдебен изпълнител е обявил за продан, това което той е показал на оглед и това, което той е продал в действителност.
По поставения въпрос е налице практика на ВКС /например определение № 28/23.01.2012 г. по ч.гр.д. № 497/2011 г., І г.о., определение № 81/20.02.2012 г. по гр.д. № 498/2011 г., І г.о./, според която публична продан може да се оспорва по исков ред само на основанията по чл.490 ГПК. При наличие на практика на ВКС, на която въззивното определение съответства, то не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
За да потвърди атакуваното определение от 28.11.2013 г. по гр.д. № 5888/2013 г. на Софийски градски съд, І г.о., 2 състав за допълване на определение от 28.08.2013 г. по същото дело, въззивният съд е констатирал, че производството по делото е прекратено с определение постановено в закрито съдебно заседание на 28.08.2013 г., след постъпване на писмен отговор на исковата молба от ответника, който писмен отговор е изготвен и подписан от адвокат, като е приложено и самото адвокатско пълномощно, съдържащо и доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лева. В депозирания на 13.06.2013 г. пред СГС писмен отговор ответникът е направил изрично искане за присъждане на разноски при прекратяване на производството. Препис от депозираната на 09.09.13 г. пред СГС молба за допълване на определението в частта за разноските е връчен на ищцата с призовка, получена редовно и лично от нейния пълномощник адвокат К. на 30.09.2013 г. В законоустановения едноседмичен срок същата не е депозирала писмен отговор по молбата, поради което и правото й да възрази за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е преклудирано понастоящем.
К. Й. Д. поставя въпросите: 1. представлява ли пропускът на съда да връчи отговор по чл.131 ГПК съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е основание за отмяна на всички последващи процесуални действия на съда?; 2. неподаването на отговор по молба за допълване на решение/определение в частта за разноските /включително тяхната прекомерност/, преклудира ли възможността да се обжалва самото решение/определение и на какво основание?; 3. кой е компетентния съд /първоинстанционен или въззивен/, който да се произнесе по молба за присъждане на разноски по дело, когато молбата за присъждане на разноски е обжалвана по същество?”. Поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, тъй като размера на присъденото адвокатско възнаграждение е силно завишен и не е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като страната не е имала възможност да се запознае с размера на претендираните разноски, както и дали има доказателства за тяхното заплащане, като е отправила до въззивния съд искане да върне делото на първоинстанционния съд със задължението да й връчи отговора по чл.131 ГПК и да отхвърли молбата за допълване на определението за прекратяване на производството в частта за разноските като процесуално недопустима на този етап от развитието на производството, по които искания липсва произнасяне, вместо което е постановено определението от 28.11.2013 г., от което за първи път става ясно какъв е размера на претендираните от ответната страна разноски.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице, тъй като въззивният съд е приел, че довода за прекомерност на присъдените разноски е преклудиран с оглед неподаване на отговор на молбата по чл.248 ГПК и в този смисъл липсва противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС е дадено тълкуване на приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно когато разглеждането на правния въпрос допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, нито за развитие на правото. Процесуалният закон не предвижда задължение за съда в общия исков процес да връчи препис от отговора по чл.131 ГПК на ищеца, поради което и първият поставен въпрос не е свързан с тълкуване на закона нито с промяна на създадена съдебна практика. Вторият въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд, тъй като с атакуваното определение жалбата против определението по чл.248 ГПК от 28.11.2013 г. е приета за процесуално допустима, т.е. не е отречена възможността да се обжалва определението, независимо от неподаване на отговор на молбата по чл.248 ГПК. Отговорът на третия въпрос е даден в нормата на чл.248 ГПК, която ясно урежда компетентност на съда, постановил съдебния акт, да се произнесе по искането за неговото изменение или допълнение в частта за разноските, като на инстанционен контрол съгласно чл.248, ал.3 ГПК подлежи само произнасянето по молбата за допълване или изменение на съдебен акт в частта за разноските.
В обобщение не е налице основание и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 512 от 6.03.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 629 по описа за 2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: