ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 259
София, 01.03.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 501 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Я. като процесуален представител на М. С. Х. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд /В./ от 29.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1458/2010г.
Ответникът по касационната жалба П. на Р.Б. /П./ не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение /допълнено с определение от 09.ІІ.2011г. в частта за разноските/ В. е потвърдил решенията на РС Варна от 18.І.2010г. и от 19.V.2010г. по гр.д. № 5234/2010г., с които П. е осъдена да заплати на М.С. Х. 10500лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършено престъпление на основание чл.215 ал.1 от НК по НОХД № 2064/2005г. на В., ведно със законната лихва от предявяването на иска до изплащането на сумата, 1806.60лв. обезщетение за забава и разноски.
За да постанови решението, въззивният съд, вземайки предвид установените по делото обстоятелства: повдигане на 01.VІІ.1999г. на обвинение на ищеца за престъпление по чл.195 ал.1 т.3, 4 и 5 и вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража”, повдигане на 21.ІХ.1999г. на обвинение по чл.215 ал.1 от НК и вземане на същата мярка за неотклонение, освобождаване от ареста на 22.Х.1999г. след заменяне на мярката за неотклонение в „парична гаранция”, повдигане на 15.VІ.2000г. на обвинение за 10 престъпления по чл.215 ал.1 и по чл.195 ал.1 т.3 от НК, с обвинителен акт от 19.ІV.2005г. ищецът е обвинен за 8 престъпления по чл.215 ал.1 от НК /вещно укривателство/, по които е признат за невинен с присъда от 02.ІV.2007г. по НОХД № 2064/2005г. на В., потвърдена с решение на В. от 01.ІV.2008г., влязла в сила на същата дата; че наказателното производство и задържането под стража са били стресогенен фактор, отключил разстройство в адаптацията на ищеца, нарушило социалното му функциониране, е приел, че обезщетение в размер на 10500лв. е достатъчно за преодоляване на претърпените от него вредни последици от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение и от незаконното задържане под стража. За да определи общо обезщетение на основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ, съдът се е позовал на т.13 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Съдът е достигнал до извод, че не са установени твърдените неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на достойнството и доброто име на ищеца, в невъзможност да напуска страната и в разрив в отношенията със съпругата му. При определяне на началния момент на дължимата върху обезщетението мораторна лихва – влизането в сила на оправдателната присъда – съдът се е основал на т.4 от посоченото тълкувателно решение.
В изложението на М. С. Х. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по редица материалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Практиката на ВКС относно критериите за приложение на чл.52 от ЗЗД била постоянна. Правният спор бил при така събраните доказателства доколко правилно са преценени сами по себе си и във връзка с практиката и точното прилагане на ЗОДОВ. Съдилищата подробно анализирали доказателствата относно периода на водене на делото и на задържането под стража и негативните последици в личен и обществен аспект, но въз основа на тях размерът на обезщетението бил неправилно определен. Последиците в личен план, на лице с чисто съдебно минало, в трудоспособна възраст, с малки деца и млада жена, с увредена психика за един изключително продължителен период от време – повече от 10 години. Разглеждането на този въпрос допринасял и за промяна на създадената поради неточно тълкуване практика. Посочени са по едно решение на П. и на ОС Пловдив и три решения на състави на ВКС. Независимо, че отговорността в случая е по чл.2 т.2 от ЗОДОВ, в решението на въззивния съд не се отграничавали обезщетението за незаконния арест и за продължителността на воденето на делото. Налагаща се била практиката за 100лв. обезщетение за едно денонощие незаконен арест – сочи се определение на ВКС № 807/20.VІІ.2009г. по гр.д. № 185/2009г.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е поставил конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в хипотезите на чл.280 ал.1 от ГПК, обусловил решаващите му изводи по спора. Релевираните в изложението съображения представят личната преценка на касатора, че при сочените от него обстоятелства размерът на обезщетението е неправилно определен и че неправилно не са отграничени обезщетенията за задържането под стража и за продължителността на повдигнатото и поддържано обвинение. Тези съображения имат характер на оплаквания за необоснованост на атакуваното решение по смисъла на чл.281 от ГПК, които, обаче, подлежат на касационна проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
Не е налице при това положение основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. А както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, № 1636 от 29.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1458/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: