7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 259
С., 18,03,2016 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1724/2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. Д. С., Н. В. С., С. В. С., М. В. С. и Е. В. С., всичките от [населено място] и касационна жалба на ЗД [фирма]- [населено място],подадена от пълномощника му- адв. Ал. И. срещу решение №181 от 27.01.2015г. по гр.д.3539/14г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на М. Д. С., Н. В. С., С. В. С., М. В. С. и Е. В. С.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника си – адв. Г. М. са посочили, че са недоволни от постановеното решение, в обжалваните му части, с които са били отхвърлени исковете им, като са възпроизвели диспозитива на обжалвания съдебен акт.Направили са лаконичен довод, че разрешаването на повдигнатия спор по описания от тях начин „ покрива основанията на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК”, чийто текст е възпроизведен. Отново е възпроизведен и диспозитива на обжалваното решение. Направено е кратко оплакване за неправилност на изводите на възивния съд относно приложението на Наредба № 18/2004г. Заявено е също така лаконично, че с „така постановения въззивен съдебен акт се прегражда правната възможност за защита на надлежно заявените права”, което според касаторите противоречи на чл.17 от Конституцията и съответно има значение за точното приложение на закона. Отново са посочени основанията по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, като е възпроизведен текста на т.1 и 2. Други доводи не са развити. Приложени са две решения- на ВКС и САС.
Касаторите, чрез пълномощника си, не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Те не са формулирали материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Касаторите не са развили и доводи свързани с лимитивно изброените хипотези по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК, които са изброили и възпроизвели текстово. Посоченото в контекста на оплакването за неправилност на изводите на съда е ирелевантно към производството по чл.288 ГПК, тъй като е относимо към оплакванията по чл.281 ГПК, които не са предмет на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство.
Страната не е сочила валиден довод и за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК / възпроизведен в края на изложението/, тъй като приложените решения, очертаващи произнасяне по различни искове, третиращи различна правна проблематика, при различна фактическа обстановка и при липса на идентитет на правни въпроси са ирелевантни за наличие на това основание. Отделно и касаторите не са поставили конкретно релевантен правен въпрос, с оглед вече изложеното, нито са посочили някакъв обединителен обективен правен критерий, по който актовете да бъдат сравнявани, респективно да бъде извършена преценка за наличие на противоречие по правен въпрос.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касаторите, изисква обосноваване от тяхна страна, че конкретно формулирания правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен/ е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не са развитите оплаквания за неправилност на акта.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК поради което решението в обжалваната от касаторите част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на ЗД [фирма] – [населено място]:
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е поставил въпрос формулиран от него като „ свързан с критерий за определяне справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди”.Този въпрос страната е поддържала, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/68г. и постановени решения на ВКС по чл.290 ГПК, като са изложени доводи в тази връзка. Касаторът е направил оплакване, че съдилищата не разгледали направеното от него възражение за изтекла погасителна давност, като е сочил противоречие с решения на ВКС, с които се приемало, че съдът е длъжен да определи предмета на спор, преценявайки относимите към спора доказателства.Страната е направила оплакване също така, че с отговора на исковата молба била поискала присъединяване на друго дело към разглежданото, с което се претендирали вреди от същото ПТП, с оглед по-справедлив размер на обезщетението, развити са подробни съображения за уважаване на това искане, във връзка с присъждане на обезщетение в рамките на застрахователния лимит. Поставен е въпрос – „доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази нормативно определените лимити на застраховка „ гражданска отговорност”, като определи обезщетение което да не надхвърля лимита по застраховката”. Изброени са решения на ВКС,третиращи въпроси относно критериите за определяне на обезщетения по чл.52 ЗЗД, съобразно икономическите условия и размерите на застрахователните лимити, като е направено оплакване, че съдът е присъдил обезщетенията при неизяснена фактическа обстановка, като не било „преценено докрай какви са определените до момента обезщетения”. Други доводи не са развити.
С оглед така изложеното, не се обосновава извод за наличие на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване. Така формулираните въпроси са основани на твърденията на касатора, а не на установените и приети от съда факти, очертаващи фактическата обстановка и са поставени в контекста на оплакването на страната за неправилност на акта, а не на правните изводи на състава, каквито следва да бъдат съобразно чл.280, ал.1 ГПК, с оглед определената със задължителна практика дефинитивност на общото основание – вж. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. Дори, обаче, тези въпроси, да бъдат приети за релевантни, те не могат самостоятелно да формират установеност на основание за допускане на касационно обжалване, т.е. следва да бъде налице и допълнителен критерий.
Страната е поддържала противоречие със задължителна съдебна практика по първият въпрос и така е сочила като установено наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това противоречие, обаче не е конкретизирано, а е изведено общо и с оглед несъгласието на страната с изводите на състава по приложение на нормата на чл.52 ГПК.В тази връзка извадените от цитирана задължителна практика мотиви не обосноват извод за наличие на основание за касационно обжалване, тъй като страната е мотивирала довода си с това, че определената сума за наследник била завишена, с оглед съдебната практика по сходни казуси., а това, съставлява единствено оплакване за неправилност на акта, но не и довод за разрешаване на поставените въпроси в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС. Извън обстоятелството,че посочените решения на ВКС, касаят различни, с оглед различието във фактическо съдържание на всеки отделен случай, правни изводи, то и страната не е сочила конкретно, в какво се изразява твърдяното противоречие, като общото оплакване за неправилност на решението, поради разбирането на касатора за изводи на съда по фактите, различни от твърдяните от него, не обосновават наличие на основанието. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД са изяснени, както и страната е посочила, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Поддържаното от касатора, обаче, противоречие с тази задължителна практика не се установява, тъй като не е очертано от него конкретно отклонение на приетото от съда от тези разрешения, а доколкото критериите за определяне на стойностния адекват на вредата са разгледани с оглед фактите по спора, то е налице и съобразяване с обсъжданата задължителна практика. Освен това доводите, с които е сочено това противоречие, както и квалификацията им от касатора като неправилност и необоснованост на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване.Или е поставен общ правен въпрос,като приетото от въззивния съд е разгледано като противоречие, с оглед единствено оплакванията на страната за неправилност на акта, а не като противоречие със задължителни разрешения дадени с ППВС №4/68г., респективно с цитираната практика на ВКС и доколкото съдът е изложил мотиви и е анализирал събраните доказателства, с оглед определяне размера на обезщетенията, не се обосновава извод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не се установява противоречие и във връзка с оплакването, че съдилищата присъждали при сходни случаи различни обезщетения. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като, както вече бе посочено преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Освен това както вече беше мотивирано, критериите за приложението на тази норма са изяснени чрез цитираната нормативна на Върховния съд. Следователно, общо посоченото относно противоречие на казуалната практика е ирелевантно, а и наличието на задължителна практика изключва приложението на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК.
По оплакването за това, че съдът не бил разгледал в противоречие със задължителната практика на ВКС направеното възражение за изтекла погасителна давност, следва да се отбележи, че касаторът не е поставил правен въпрос, а е обосновал общо противоречие с решения на ВКС по приложението на чл.235 ГПК. В случая тази практика е неотносима към спора, тъй като касаторът е основал оплакването си на фактически неверния довод за липса на произнасяне на съдилищата по направеното от него възражение за изтекла давност, както и за това, че то е било заявено като допуснато нарушение и във въззивната жалба. Този извод се налага от установените факти по делото – с протоколно определение от 06.12.2012г. изрично, с оглед несвоевременното му заявяване- след отговора на исковата молба- първостепенния съд е оставил без разглеждане направеното възражение за изтекла давност от ответника по исковете. Това определение не е било нито отчетено, нито съобразено от касатора, като лаконично във възивната му жалба е направено единствено оплакване, че не било взето предвид „ оспорването” направено с молба пред СГС от 18.10.2012г., по което нямало произнасяне и тъй като по направеното възражение за давност е било налице такова, то се налага извод, че неговата неправилност не е била предмет на оплакване във въззивната жалба. Ето защо и твърдяното противоречие с практика на ВКС не се установява, поради неправилното интерпретиране на процедирането на въззивния съд, респективно поради липса на отклоняване на състава от тази практика, дори и да се приеме, че касаторът твърди противоречие по въпросите, поставени в нея.
Последният поставен от касатора въпрос се основава на това, че съдът е следвало да съобрази застрахователните лимити, което според него съставът не е направил, с оглед наличието и на други пострадали от същото ПТП. Съдът,обаче, е обсъждал в мотивите си и е съобразявал именно това, че настъпилия вредоносен резултат касае и други лица, освен ищците, като е разгледал нормативно заложеното в Наредба № 18/04г. и чл.77, ал.5 ЗЗ /отм./ и в тази връзка е определил дължимите обезщетения. Поставеният въпрос дори и да се приеме за релевантен установява само общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не е обосновал допълнителен критерий, тъй като цитираните решения на ВКС третират хипотеза на относимост на минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” като ориентировъчен критерий, не като задължително условие за преценката на съда при определяне на справедливото обезщетение. Съставите на ВКС са мотивирали, че те могат да бъдат отчетени и да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретното увреждане, тъй като на обезщетяване подлежи конкретната неимуществена вреда, чийто стойностен адекват определя съдът по справедливост. Следователно с тези съдебни актове е формирана задължителна за съдилищата практика по въпроси различни от поставения от касатора и ирелевантни спрямо спора.
Съобразно изложеното от страната по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Софийски апелативен съд, в обжалваната от дружеството част също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №181 от 27.01.2015г. по гр.д.3539/14г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: