О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 259
София, 08.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3553/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място] срещу Решение № 803 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 4476/ 2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 4436 от 14.06.2012 г. по т.д. №4438/ 2010 г. на СГС, с което исковете по чл. 226 ал. 1 КЗ на М. Д. З. и С. Д. З. – двамата от [населено място] срещу ЗД [фирма] – [населено място] са уважени за по 65 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка им И. Т. З., причинена на 27.02.2008 г. при ПТП виновно от А. Т. М. – от [населено място], като водач на л.а. ”ВАЗ 2101”, с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован при ответника по риска ”гражданска отговорност”, със законната лихва върху сумата 56 000 лв., считано от 27.02.2008 г. и върху сумата 9000 лв., считано от 28.02.2009 г., при участие на трето лице помагач на страната на ответника А. Т. М. – от [населено място], [община].
В р.І на жалбата ”Приложение по чл. 284 ал. 3 т. 1, вр. чл.280 ГПК” жалбоподателят сочи разрешените правни въпроси: 1. Как следва да се определи размера на обезщетението с оглед чл. 52 ЗЗД и съдебната практика; 2. Кога може да се приеме за доказан определен факт с оглед чл. 154 ГПК; 3.Може ли без да са спазени изискванията на ТР №7/1978 г. на ВС съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани въпросите по т.3 и т.4; 4. Следва ли да се доказват факти, които не са спорни между страните; 5. Следва ли да се доказват факти, които са възложени на страната за доказване, но в доклада са отделени като безспорни по чл. 146 ал. 1 т. 4 ГПК.
Жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – според Р.№831/18.12.2010 г. на ВКС,ІV г.о., Р.№589/16.11.2000 г. на ВКС,ІV г.о. и Р.№ 261/31.03.2010 г на ВКС,ІІІ г.о. доказателствената тежест да установи определени положителни факти е върху страната, която ги твърди и счита, че въззивният съд е уважил иска, без ищците да са провели пълно доказване на главен факт – валидно застрахователно правоотношение, като съдът не прави разграничение между сключване на застрахователен договор и действащ такъв.
Жалбоподателят сочи, че съдилищата следва да изясняват доколко рискът и интересът са били налице при създаване на застрахователното правоотношение и дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата, при които е възникнало, което да ги засяга, както и дали правоотношението не е прекратено заради отпадане на същите – т.4 от ППлВС №7/1978 г., които обстоятелства въззивният съд не е изяснил. Поддържа, че при решаване на делата съдилищата трябва внимателно да изследват и разграничават възникването и действието на застрахователните правоотношения и само при редовно възникнало и непрекратено правоотношение и в случаите, при които изрично е възложен риск върху застрахователя, се дължат обезщетения по съответните застраховки – т.3 на ППлВС №7/1978 г. Тъй като въззивният съд не е спазил цитираните указания, поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Жалбоподателят сочи, че според ТР№4/1968 г. и постановените от ВКС Р.№532/24.06.2010 г. по гр.д.№1650/2009 г. на ІІІг.о.; Р.№ 377/22.06.2010 г. по гр.д.№1381/2009 г.на ІV г.о.;Р.№832/10.12.2010 г. по гр.д.№ 593/2010 г.на ІІІ г.о.; Р.№302/04.10.2011г. по гр.д.№78/2011 г.на ІІІ г.о.;Р.№179/08.09.2010 г.по т.д.№656/2008 г.на ІІ т.о. размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, включващ преценка на конкретни обстоятелства, като определеното от въззивния съд обезщетение противоречи на съдебната практика- основание по чл.280ал.1т.1 ГПК. Тъй като отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на застрахования – т.9 от ППлВС №7/1978 г., жалбоподателят счита, че съдилищата присъждат размера на обезщетението според ответника – присъждат по-големи обезщетения срещу застрахователите от тези срещу деликвенти физически лица или в други случаи на отговорност за вреди от непозволено увреждане – решението противоречи на задължителната практика на ВКС – основание по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК.
Жалбоподателят излага, че първоинстанционният съд в доклада е отделил като безспорно обстоятелство признатото от ищците съпричиняване, което не е отчел при определяне на обезщетението в нарушение на ТР на ВС №17/1963 г. по съображения,че не е доказано от застрахователя, чиято е доказателствената тежест, което е в противоречие с Р.№415/25.01. 2012 г. на ВКС, І г.о. – застрахователят не е ангажирал доказателства поради признаване от ищците на това обстоятелство – решението противоречи на Р.№ 784/20.01.2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. относно доказването на спорните факти. Счита, че решението противоречи на диспозитивното начало – недопустимо е съдът по свой почин да променя обема и вида на търсената защита, правомощията на съда са лимитирани в предметната рамка на заявените искания и възражения, произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното, обуславя процесуална недопустимост на решението – Р.№ 19/03.05.2011 г. на ВКС,ІІ г.о.
Жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по съображения, че в ТР 17/1963 г. ВС не е посочил колко и по какви критерии може да се определи процента на съпричиняване.
Ответниците по касационната жалба – ищци по делото М. Д. З. и С. Д. З. – двамата от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорват жалбата като нередовна, тъй като не е придружена с изложение на касационните основания, оспорват искането за допускане на касационно обжалване, тъй като не са формулирани правни въпроси, възразяват, че по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД жалбоподателят не излага защо счита, че решението противоречи на съдебната практика, считат, че размера на обезщетението е въпрос за правилност на решението, възразяват, че въпросът за съпричиняването е фактически въпрос, решаването на който не може да противоречи на установената съдебна практика, оспорват и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Ответникът по касационната жалба А. Т. М. – от [населено място], [община] – трето лице – помагач на ответника не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са уважени субективно съединени осъдителни искове, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да потвърди обжалваното от страните решение, с което исковете по чл. 226 ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди от загубата на майката на ищците срещу застрахователя са уважени по за 65 000 лв. и са отхвърлени за разликата до 80 000 лв., е приел, че с влязла в сила присъда по НОХД №480/2008 г. на СОС А. Т. М. е признат за виновен и наказан затова, че на 27.02.2008 г. при управляване на МПС „ВАЗ 2101” с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение и е причинил в пияно състояние ПТП, при което е загинала майката на ищците. Въз основа на Справка от база данни на ИЦ към ГФ и застрахователна полица №077002536160166153 от 13.11.2007 г. с посочен собственик В. Г. В., е направен извод, че автомобилът е застрахован при ответника по риска ”Гражданска отговорност” за срок от 14.11.2007 г. до 13.11.2008 г., при разсрочено плащане на 4 вноски на застрахователната премия, с внесена първа вноска 34 лв. и падеж на втората 13.02.2008 г. и с Договор за продажба на МПС автомобилът е продаден на А. М.. По възражението на ответника за липса на валидно застрахователно правоотношение поради неплащане на втората разсрочена вноска съдът въз основа записаното в полицата, че при неплащане на разсрочената вноска застрахователят ще счита договора за прекратен след изтичане на 15 дни от датата на падежа й, и на основание чл. 202 КЗ, е приел, че в полицата изрично е посочено кое от правата си застрахователят ще упражни – ще счита договора за прекратен след изтичане на 15 дни от падежа на разсрочената вноска. В случая падежът на вноската е 13.02.2008 г., 15-дневният срок е изтекъл на 28.02.2008 г., а застрахователното събитие е настъпило на 27.02.2008 г. – преди договорът да се счита за прекратен. По въпроса за съпричиняване на пострадалата съдът е аргументирал, че ищците са признали в исковата молба съпричиняване затова, че майка им е пътувала без предпазен колан, но в доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд изрично е указал на ответника, че в негова тежест е да установи възражението си за съпричиняване, което ответникът не е доказал, нито причинната връзка между липсата на колан и настъпилите увреждания.
С оглед изложеното, от изведените от жалбоподателя въпроси, релевантни за делото са въпросите за определяне размера на обезщетението с оглед чл. 52 ЗЗД, за съпричиняването, съгласно чл. 51 ал. 2 ЗЗД и за разпределението между страните на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК. Не е релевантен въпросът може ли съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да е изследвал въпросите по т.3 и т.4 от ТР на ВС №7/1978 г. Застрахователят в първоинстанционното производство не е възразил, нито е обосновал по какви съображения счита, че е отпаднал за застрахования застрахователният интерес – предпоставка на застрахователното правоотношение, за да настъпи евентуално прекратяване или основание за изменението му, нито че липсва или отпада рискът, та с оглед значението, което имат рискът и интересът за действителността на застрахователните правоотношения, съдът, съгласно т.3 и т.4 от ТР на ВС №7/1978 г. да изясни доколко те са били налице при възникване на правоотношението, дали няма с настъпване на застрахователното събитие изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга и дали заради отпадането им застрахователното правоотношение не е прекратено.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса за разпределението на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК. В исковата молба ищците са признали, че пострадалата, която е пътувала на предната дясна седалка, не е ползвала предпазен колан, обстоятелство, което дава основание да се определи 30% принос, и са намалили следващото се справедливо обезщетение 80 000 лв. до размер 56 000 лв. Ответникът с Отговора си от 14.06.2010 г. е оспорил иска, включително и по размер заради „съпричиняване на пострадалата 50%, а не 30%, както се твърди в исковата молба”. Затова в доклада по чл. 146 ГПК съдът е изложил, че страните не спорят, че пострадалото лице, пътувало на предна дясна седалка (данните но НОХД са, че е пътувала на задната седалка) е било без предпазен колан и на основание чл. 154 ал. 1 ГПК е указал на ответника, че носи доказателствената тежест да установи съпричиняване на пострадалата. Като са счели, че ответникът не е доказал причинно – следствената връзка между факта на неизползван предпазен колан и настъпването на отрицателния резултат, ищците са поискали и съдът е допуснал увеличение на исковете на 80 000 лв. Така първоинстанционният съд не е решил изложените въпроси в противоречие със съдебната практика. Разпределил е доказателствената тежест, като е указал на ответника да установи твърдения факт на съпричиняване 50% и поради това, че ответникът не е установил да е налице причинна връзка между непоставянето на предпазния колан, с което загиналата да е създала предпоставки и/или възможност за настъпване на вредоносния резултат, за да се приеме, че е налице съпричиняване, не е приложил чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Така решеният въпрос е в съответствие със съдебната практика – т.7 от ППВС № 17/1963 г., ТР № 88/12.09.1962 г. на ВС, ОСГК и постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№206/12.03.2010 г. по т.д.№35/ 2009 г. на ІІ т.о.; Р.№59/10.06.2011 г. по т.д.№ 286/2011 год. на І т.о.; Р.№98/24.06.2013 г. по т.д.№596/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№99/08.10.2013 г. по т.д.№44/2012 г. на ІІ г.о.;Р.№154/31.10.2011г. по т.д.№977/2010 г. на ІІ т.о., съгласно която изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а изисква доказани конкретни действия или бездействие на увреденото лице, с които то е способствало за настъпване на вредоносния резултат, като следва да е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, последният да е следствие от поведението на пострадалия. Установеното обстоятелство, че загиналата не е поставила предпазния колан, не може да обоснове извод за предпоставяне или обективно създаване на възможност за настъпване на причинените й увреждания, като ответникът, който твърди, че е налице причинна връзка между поведението на загиналата и настъпилия вредоносен резултат в съотношение 50%, носи доказателствената тежест, съгласно чл. 154 ал. 1 ГПК. В съответствие с установената практика по чл. 51 ал. 2 ЗЗД е приетото, че не е налице съпричиняване, защото жалбоподателят не е доказал, че непоставянето на предпазен колан е довело до причинените увреждания и че при поставянето на колан уврежданията биха били избегнати или намалени, че е налице причинно-следствената връзка между поведението на загиналата и настъпилия вредоносен резултат.
Въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е решил в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД. Съблюдавайки трайната практика на ВКС за определяне размера на обезщетението, и като е обсъдил събраните доказателства и установените конкретни обстоятелства по делото – поддържаните контакти от ищците с майка им, отношенията на привързаност, обич и уважение, начина на възприемане на настъпилата внезапна загуба, съдът е определил обезщетение по 65 000 лв., съобразно критерия за справедливост и в съответствие със съдебната практика за обезщетение за такъв вид неимуществени вреди.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 803 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 4476/ 2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: