7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
гр. София, 15 януари 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 4789 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото К. И. Б. срещу определение № 2420/30.07.2018 г., постановено по частно гр. дело № 2706/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 10570/09.05.2018 г. по гр. дело № 15888/2017 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е оставена без уважение молба по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя за освобождаването му от заплащане на държавна такса и разноски по делото.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата (предвид и уточнението ? от адв. Й. С., която е приподписала жалбата и е изготвила изложението към нея, след като е била назначена от въззивиня съд за процесуален представител на жалбоподателя за тези процесуални действия) се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
В изложението към жалбата от страна на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правният въпрос относно предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса и необходимостта от извършване на преценка доколко материалното състояние на ищеца, съпоставено с размера на цялата държавна такса, му позволява нейното заплащане. Навежда се допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 123/13.03.2018 г. по ч. търг. д. № 635/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 496/10.07.2013 г. по ч. търг. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 577/15.09.2014 г. по ч. търг. д. № 176/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 151/17.02.2014 г. по ч. гр. д. № 149/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 225/21.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2823/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС.
За да потвърди първоинстанционното определение, апелативният съд не е изложил свои собствени съображения в мотивите към обжалваното въззивно определение, а изцяло е препратил на основание чл. 272, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК към подробните мотиви на СГС. За да остави без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 от ГПК, първоинстанционният съд е приел, че предвид служебно известното му обстоятелство, че касаторът-ищец е предявил искове по множество дела (приблизително 230 за периода 2013-2017 г., за което е приложена справка) и по всички тях е поискал освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски, то той злоупотребява с дадената му от закона възможност за това освобождаване, като ако се допусне да бъдат уважени молбите му за това по всички дела, ще се стигне до освобождаване на ищеца от заплащане на такси и разноски „по принцип“, а не по конкретно дело. СГС е приел и че това противоречи на подробно разгледаните в мотивите му принципи, които според първоинстанционния съд определят необходимостта от освобождаване на страната от такси и разноски по делото с оглед нормалното упражняване на правото ? на съдебна защита. В тази връзка съдът е посочил, че в някои случаи (чл. 83, ал. 1, т.т. 1, 2 и 4 от ГПК, чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр, чл. 9а, ал. 2 от ЗОДОВ) законът принципно освобождава някои категории лица от заплащането на такси и разноски с оглед тяхното неравнопоставено положение, но само във връзка с конкретно правоотношение, в което те са по-слаба страна. Приел е, че във всички останали случаи преценката за необходимостта от освобождаване от заплащане на такси и разноски за конкретното съдебно производство, съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК е предоставена на съда, като основният критерий за това е имущественото положение на страната, но въпреки и наред с това, тази преценка следва да се основава на по-широко изследване на различни обстоятелства при всеки конкретен случай – семейно положение, здравословно състояние, възраст и др. (чл. 83, ал. 2, т.т. 3, 4, 6 и 7 от ГПК). СГС е приел, че тази преценка следва да изхожда и от това доколко е необходимо и оправдано освобождаването на ищеца от такси и разноски, предвид заплащането им при такова негово освобождаване от бюджета на съда, респ. – за сметка на държавния бюджет (чл. 83, ал. 3 от ГПК). В тази връзка съдът е изтъкнал и че преценката по чл. 83, ал. 2 от ГПК е идентична с тази по чл. 23, ал. 3 от ЗПП, но разпоредбите на чл. 23, ал. 2 и чл. 24, т.т. 1 и 2 от ЗПП изискват съдът да преценява и други обстоятелства – дали интересите на правосъдието изискват предоставянето на правна помощ, дали това е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла на лицето, както и дали искането не е свързано с очевидно недопустима, неоснователна или необоснована претенция; изтъкнато е и че тези ограничителни критерии присъстват и в разпоредбите на чл. 6, § 3, б. „с“ от КЗПЧОС и на чл. 47, § 3 от ХОПЕС. С оглед на това, съдът е приел, че правна помощ следва да се предоставя само когато тя е необходима за гарантиране защитата на правата на съответното лице, но не следва да се допуска при злоупотреба с правото да се получи правна помощ, тъй като това не отговаря на интересите на правосъдието и не е свързано с осигуряване на достъп до правосъдие, а би имало значение за постигане на други цели на молителя, различни от тези, за които му е предоставено правото да получи безплатна правна помощ. СГС е приел, че по същия начин трябва да се разсъждава и в случаите, когато ищецът иска освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски, но от поведението му като цяло е очевидно, че той злоупотребява с това си право, поради което искането му не е насочено пряко към защита на предявените пред съда права. Съдът е изтъкнал, че злоупотребата с право е забранена (чл. 57, ал. 2 от КРБ) и в този смисъл е недопустимо превратното упражняване на правото да се иска освобождаване от заплащането на такси и по делата, по начин, че да се превърне в принципна недължимост на такси и разноски от конкретно лице по всички заведени от него дела, и то независимо от характера и естеството на защитаваните права и от количествените измерения на предявените претенции. Изтъкнато е и че злоупотребата с процесуални права (каквото е и правото по чл. 83, ал. 2 от ГПК) също е изрично забранена (чл. 3 от ГПК), като в тази връзка е посочена и разпоредбата на чл. 35, § 3, б. „а“, предл. 3 от КЗПЧОС, както и че според критериите, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека, злоупотреба с право на жалба съществува и при наличие на многобройни и сходни (повтарящи се) жалби от едно лице, в който случай жалбата е недопустима. СГС е приел, че подобно поведение на ищец (жалбоподател) не може да се приеме за съвместимо с нормалното функциониране на съдебната система и не следва да се допуска и подпомага, включително чрез освобождаването му от заплащане на такси и разноски по делата. В заключение съдът е приел, че освобождаването от заплащане на такси и разноски по делото е изключение, което законът допуска и съдът следва да прилага, само когато това действително е оправдано с оглед интереса на ищеца да получи защита на твърдените от него права по конкретното дело.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Като е препратил по реда на чл. 272, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК към мотивите на СГС, въззивният съд е направил последните и свои мотиви (такива към обжалваното въззивно определение), а с приетото в тях, формулираният в изложението към частната касационна жалба правен въпрос е разрешен в противоречие с трайно установената практика (включително задължителна такава) на ВКС, намерила израз не само в посочените в изложението определения, а и в множество други актове на ВКС. Съгласно тази константна практика на ВКС, по молбата на страната – физическо лице – за освобождаването ? от внасянето на държавни такси и разноски по делото, съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките за това по чл. 83, ал. 2 от ГПК, а именно – дали страната разполага с достатъчно средства да ги заплати. Тази преценка винаги се извършва за производството по конкретното дело, и за я да извърши съдът следва да вземе предвид – също съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК – доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси, респ. – и на разноски за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, и на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, а също и служебно да събере такива. След изясняване на общото материално състояние на страната и на останалите относими обстоятелства в конкретния случай, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса, евентуално – и разноски, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. В същия смисъл е и приетото в мотивите към т. 12 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, – че искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство; когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ? процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 от ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.
По настоящото дело, въпреки че към молбата си по чл. 83, ал. 2 от ГПК жалбоподателят-ищец е представил декларация за материалното си и гражданското си състояние, и писмени доказателства за здравословното си състояние и за доходите си, както първата, така и въззивната инстанция нито са извършили преценка дали той разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата по исковата му молба държавна такса в размер 400 052.12 лв. (определена с разпореждане № 1205/11.01.2018 г. на СГС) и евентуалните разноски за производството, нито са обсъдили конкретните обстоятелства по чл. 83, ал. 2, т.т. 1-7 от ГПК, които са релевантни в случая за извършването на тази преценка. Вместо това, съдът е обсъждал ирелевантни за преценката по чл. 83, ал. 2 от ГПК обстоятелства – че по множество други производства, образувани по искови молби на жалбоподателя, той също е искал освобождаване от заплащането на такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.
Неправилни – в нарушение на процесуалния закон – са и изложените в тази връзка правни съображения на съда. Подаването от едно и също физическо лице на множество на брой искови молби и на молби по чл. 83, ал. 2 от ГПК по всяко от образуваните искови производства, не съставлява и не би могло да съставлява злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 от ГПК (нито по смисъла на чл. 57, ал. 2 от КРБ, а още по-малко – на чл. 35, § 3, б. „а“, предл. 3 от КЗПЧОС). Това ясно следва от разпоредбите на чл. 83, ал. 2, във вр. с чл. 2 от ГПК, тъй като с всеки предявен от него иск ищецът търси съдебна защита на отделно свое субективно материално гражданско право, което счита че е нарушено или накърнено, респ. – с искането за освобождаване от заплащането на такси и разноски – предвид материалното си състояние – търси реален достъп до тази съдебна защита, каквато е и целта на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Съгласно чл. 2 от ГПК съдът е длъжен да се произнесе както по редовността (включително относно дължимата държавна такса), процесуалната допустимост, а ако е допустим – и по основателността на всеки предявен иск, така и по всяко искане за освобождаване от внасянето на такси и разноски по съответното производство, преценявайки съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК имущественото състояние на ищеца и неговите възможности да ги заплати – предвид изрично установените с разпоредбата обстоятелства (критерии) за това. Едва след извършването на такава конкретна преценка по всяко отделно производство и според тези законоустановени критерии, съдът може законосъобразно да освободи или да откаже на страната освобождаване от заплащането на дължимите такси и разноски за съответното производство. Обратното становище, възприетото от първата и въззивната инстанция по настоящото дело, е в пряко противоречие с чл. 83, ал. 2, във вр. с чл. 2 от ГПК и води до отказ от правосъдие, тъй като според това становище, единствено поради факта, че ищецът вече е направил в множество други производства искания за освобождаване от внасяне на такси и разноски, то само поради това обстоятелство, по всяко следващо заведено от него дело съдът автоматично следва да постановява отказ за такова освобождаване, т.е. – без да изследва по законоустановените критерии действителното имуществено състояние на лицето и възможността му да заплати дължимите се за конкретното производство такси и разноски, да прегради пътя му на искова защита (в този смисъл – и т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС). На следващо място, от правилния извод, че преценката по чл. 83, ал. 2 от ГПК е идентична с тази по чл. 23, ал. 3 от ЗПП, съдът е достигнал до неправилния извод, че в производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК са приложими и разпоредбите на чл. 23, ал. 2 и чл. 24, т.т. 1 и 2 от ЗПП, които законодателят е установил изрично само за производството по предоставяне на правна помощ, но не и за това по освобождаване от внасяне на такси и разноски. Това законодателно решение за поставяне – извън имущественото състояние на молителя – на допълнителни ограничителни критерии (интересите на правосъдието, предварителна преценка на ползата за молителя, за основателността и допустимостта на претенцията му) само в производството за предоставяне на правна помощ на страната, но не и в това за освобождаване от такси и разноски, произтича от различните цели на двете производства: първото от тях цели да обезпечи качествена адвокатска (професионална) защита на материално затруднени лица по съдебни дела, а второто – да им обезпечи изобщо достъп до съдебна защита.
От друга страна, при администрирането на разглежданата частна касационна жалба – с определение от 07.11.2018 г. въззивният съд е извършил по делото преценка по чл. 23, ал. 3 от ЗПП относно материалното състояние на жалбоподателя, предвид която е приел, че последният е лишен от възможността да заплати дължимото адвокатско възнаграждение за изготвяне на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и приподписване на жалбата, като съгласно чл. 7, ал. 1, т. 7, във вр. с ал. 2, т. 7 и с чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ минималният размер на това адвокатско възнаграждение възлиза на 27 884.13 лв. Тъй като (както вече беше посочено), преценката по чл. 83, ал. 2 от ГПК е идентична с тази по чл. 23, ал. 3 от ЗПП, то очевидно жалбоподателят няма достатъчно средства да заплати и дължимата по исковата му молба държавна такса в размер 400 052.12 лв. (определена с разпореждане № 1205/11.01.2018 г. на първоинстанционния съд) и евентуалните разноски за производството по делото, т.е. – налице са предпоставките за уважаване на искането му за освобождаването му от заплащането им.
По горните съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено, и вместо него следва да бъде постановено уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя.
Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по неговото разглеждане.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2420/30.07.2018 г., постановено по частно гр. дело № 2706/2018 г. на Софийския апелативен съд.
ОТМЕНЯ същото определение № 2420/30.07.2018 г., постановено по частно гр. дело № 2706/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 10570/09.05.2018 г. по гр. дело № 15888/2017 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК на К. И. Б. за освобождаването му от заплащане на държавна такса и разноски по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСВОБОЖДАВА, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, К. И. Б. от внасянето на държавни такси и разноски за производството по делото.
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: