6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
София, 18.01.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3114/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 284/12.05.2014 г. по гр. д. № 1360/2013 г. на Районния съд [населено място] е отхвърлен иск по чл. 23, ал. 1 СК, предявен от Б. С. Н. срещу В. И. В., за установяване право на собственост, придобито по време на брака между страните чрез пълна трансформация на лично имущество на ищеца.
С решение № 26/05.02.2015 г. по в. гр. д. № 477/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд това решение е отменено частично и ищецът е признат за собственик на 527/1 598 ид. ч. от апартамент с площ 143 кв. м., разположен на първия етаж от една двуетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], с прилежащи части: зимнично помещение № 1 с площ 22 кв. м., зимнично помещение № 1 от гаражен етаж, самостоятелно стълбище и 1/2 ид. ч. от таванско помещение; в останалата отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че страните са сключили граждански брак на 05.05.1996 г., прекратен с развод с влязло в сила на 02.08.2012 г. съдебно решение.
Преди сключването на брака, с н. а. № 167/1994 г. на ищеца е учредено право на строеж за зимнично помещение № 1 откъм [улица], зимнично помещение № 1 от гаражен етаж, гараж № 1 със застроена площ 25 кв. м., първи жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда с площ 143 кв. м., и 1/2 ид. ч. от тавана на същата. По време на брака, с н. а. № 77/1997 г. ищецът и негов първи братовчед закупили за 27 500 стари лева правото на строеж за построяването на апартамент на гаражния етаж, при учредено право на пожизнено ползване на бабата на ищеца Б. А. Н.. Последната, заедно със съсобствениците си, продали с н. а. № 37/19.06.1998 г. свой наследствен имот за 4 771 500 стари лева, според записаното в нотариалния акт. При условията на чл. 172 ГПК и поради липса на писмени данни за друга цена, въззивният съд не кредитирал показанията на св. С. Н. – баща на ищеца и син на Б. Н., в частта относно визираната по-висока продажна цена от 14 000 000 стари лева.
Въззивният съд приел, че основите и мазетата на стойност 249 283 стари, или 250 нови лева, са изградени преди брака между страните, като зимничните помещения са принадлежност към първия жилищен етаж на стойност 5 876 609 стари лева. Този етаж, както и покривът на сградата, на стойност 1 864 лева за 1/2 ид. ч., са изградени по време на брака. Приел, че в строителството на първия етаж е вложена сумата 2 385 лева – половината от цената на продадения с н. а. № 37/1998 г. имот, дарена на ищеца от бабата Б. Н.. Съобразявайки посочената в решението съдебна практика, въззивният съд посочил, че дарението е на ищеца, а не на двамата съпрузи, при което положение ответницата няма принос в придобиването. Ако тя твърди, че е подарено и на нея, нейна е тежестта да докаже това твърдение, но такива доказателства не са събрани. Сборът на извънсемейните средства в размер на 2 635 нови лева /250 лева – основите и мазетата, плюс 2 385 лева – дарената сума/ въззивният съд отнесъл към стойността на обекта, в който те са вложени: първият жилищен етаж с прилежащите му зимнични помещения и 1/2 от тавана, възлизаща общо на 7 990 лева /5 876 плюс 250 плюс 1 864 лева/. Данните за суми, получени в заем от съпрузите, не са зачетени като определящи статута на имота по съображения, че не водят по вещна трансформация. Данните за участие в строежа от страна на родителите на страните и за трудовата заетост на страните са обсъдени в мотивите, но не са послужили за доказателствени изводи.
Като приел, че претенцията за трансформация по чл. 23 СК по същество не е оспорване на „съвместния принос“, а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, въззивният съд посочил, че доказателствената тежест не е за този, който поддържа, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./, респективно чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г., а за този, който поддържа влагането на лични средства, което да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на извънсемейни – лични средства, в придобиването. Приел, че в тази насока ищецът е ангажирал доказателства, на базата на които заключил, че презумпцията за съвместен принос е оборена до горепосочения размер и визирания обект, в изграждането на който тези средства са вложени, и уважил иска частично за 528/1 598 ид. ч., а в останалата част потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени касационни жалби и от двете страни.
І. Ищецът Б. Н. обжалва въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, с оплаквания за нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпросите: 1. по приложението на чл. 23, ал. 1 СК – налице ли е пълна трансформация на лично имущество, придобито от ищеца по дарение от негови близки в имот, построен по време на брака между страните; 2. по приложението на чл. 146 ГПК при установена липса на доклад от първоинстанционния съд и по приложението на чл. 172 ГПК за преценка на свидетелските показания на роднините на страната с оглед на всички други данни по делото, като поддържа, че е налице специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3. при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставя въпроса: допустимо ли е страната, която не е участвала в сделката, да доказва със свидетелски показания каква е действителната продажна цена на недвижим имот, при положение, че има правен интерес от установяване на това обстоятелство.
1. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай такъв принципен въпрос, относим към тълкуването на чл. 23, ал. 1 СК и подвеждането към нея на доказаните по делото факти, не се поставя. Отговорът на въпроса: «налице ли е пълна трансформация на лично имущество, придобито от ищеца по дарение от негови близки, в имот, построен по време на брака между страните» изисква проверка на правилността на обжалваното решение, но тя не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, защото в него касационната инстанция се произнася по предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
2. Вторият въпрос е за приложението на чл. 146 ГПК при установена липса на доклад от първоинстанционния съд, каквото оплакване е направено във въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение, с което предявеният иск е отхвърлен изцяло.
Съгласно т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В разглеждания случай въззивната жалба не съдържа такова обосновано оплакване. В нея е записано само, че „решението е постановено и в нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е изготвил доклад по делото при условията на чл. 146 ГПК”, но доказателствени искания в тази връзка не са направени, както е посочено и в определението на въззивния съд от 22.08.2014 г., постановено в подготвително заседание по чл. 267 ГПК. При тези данни не може да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика като основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и другата хипотеза, разгледана в т. 2 на тълкувателния акт: когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Видно от мотивите към съдебните актове, и двете инстанции да дали еднаква квалификация на предявения иск – чл. 23, ал. 1 СК за опровергаване /оборване/ на презумпцията за съвместен принос, и доказателствена тежест за ищеца, който следва да изключи презумпцията, като при условията на пълно и главно доказване установи придобиването с лични средства. Допълнително изложеното от първоинстанционния съд, че доколкото искът не е за установяване на по-голям дял от общото имущество, то част от събраните доказателства не следва да се обсъждат, не е довело до промяна на дадената правна квалификация, нито до необходимост от процесуални действия на въззивния съд съобразно разясненията в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По приложението на чл. 172 ГПК за преценка на свидетелските показания на роднините на страната с оглед на всички други данни по делото, касаторът не е обосновал наличие на някое от допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК, а и така, както е поставен, въпросът съставлява оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствени правила. То може да бъде предмет на проверка в случай, че касационната жалба бъде допусната за разглеждане по същество.
3. Въпросът: «допустимо ли е страната, която не е участвала в сделката, да доказва със свидетелски показания каква е действителната продажна цена на недвижим имот, при положение, че има правен интерес от установяване на това обстоятелство», е поставен при допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика коя цена се приема за действителна при сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот: установената със свидетелски показания или записаната в нотариалния акт. Така поставен, въпросът не е от значение за изхода на спора с правно основание чл. 23 СК, поради което и общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол не е налице. Без правно значение за фактическия състав на предявената претенция е произходът на средствата, които въззивният съд е приел, че са били дарени на ищеца от негов възходящ /те биха могли да са от покупко-продажба на собствен на дарителя имот, от лични на дарителя спестявания и др. п./. Решаващо за изхода на спора е дали на ищеца е дарена сума в размер според твърдяното от него, а за доказване на това твърдение релевантен е въпросът дали са допустими свидетелски показания при установяване на договор за дарение, сключен между роднини по права линия. Такъв въпрос, обаче, не е поставен, а съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, се определят от поставения от касатора правен въпрос.
В обобщение, поддържаните от ищеца предпоставки не са налице и подадената от него касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.
ІІ. Ответницата В. В. е обжалвала въззивното решение в уважената част на иска, като поддържа наличие на отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите:
1. Задължен ли е съдът да постанови решението си, като обсъди всички доказателства и възражения на страните. Поддържаното основание е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, две решения по чл. 290 ГПК и определение по чл. 288 ГПК.
Така общо зададен, въпросът предпоставя отговора, който е илюстриран с последователната, включително и цитираната от жалбоподателката задължителна съдебна практика, според която съдът е длъжен да обсъди и прецени в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона.
Същевременно според разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, по който може да се допусне касационно обжалване, не следва да е за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В разглеждания случай жалбоподателката твърди, че именно в резултат на неправилно обсъждане на доказателствата, в противоречие с изготвеното по делото заключение на вещото лице и в нарушение на чл. 12 ГПК, въззивният съд включил към вложените от ищеца извънсемейни средства и сумата 250 лева /или 249 283 стари лева/ – стойност освен на зимничните помещения /мазетата/, и на основите на цялата сграда, като липсват съображения защо сумата 2 635 лева /250 лева плюс 2 385 лева/ следва да се отнесе към стойността на един от спорните обекти – І жилищен етаж с прилежащите му зимнични помещения и таван, а не към стойността на цялата сграда. Съобразно посоченото в тълкувателния акт, това изложение по същността си съставлява оплакване във връзка с възприемането на доказателства по делото и правилността на въззивното решение, а не правен въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване. Не се разкрива и противоречие с представеното решение № 395/19.05.1986 г. по гр. д. № 242/1986 г. на ВС, ІІІ-то г. о. Макар в него основите на сграда да са посочени като общи части по естеството си, без които съществуването на сградата е невъзможно, то е постановено в хипотеза, различна от тази по настоящото дело, защото касае решение на общо събрание на етажна собственост, така че не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В следващата част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката изтъква, че липсат мотиви защо се приема за установено зимничните помещения да са принадлежност към І-я етаж; те биха могли да са прилежащи и към т. н. гаражен етаж, непосредствено под който фактически се намират. Този въпрос не е правен, а фактически и поради това по него не може да се допусне касационно обжалване.
На трето място според жалбоподателката не е обсъдено важно писмено доказателство – н. а. № 77/1997 г., свързано с дадената през 1998 г. сума, която съдът определил като дарение само за ищеца, както и не са съобразени гласните доказателства във връзка с писмените, което, ако беше направено, щеше да наложи извода за липса на дарствено намерение, тъй като сумата е използвана за довършване и обзавеждане на гаражния етаж, в който бабата е следвало да живее съобразно учреденото й с нотариалния акт от 1997 г. право на ползване. На четвърто място сумата била възприета като дарение само въз основа показанията на бащата на ищеца – св. Ст. Н., като съдът бил длъжен да изложи съображения по преценката им съобразно чл. 172 ГПК, а ищецът – да установи при пълно и главно доказване действителните вътрешни отношения между страните по сделката, което той не е сторил и така не е оборил презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос, а въззивното решение се явява в противоречие с решение № 1349/05.12.2008 г. по гр. д. № 6196/2007 г. на ВКС, V-то г. о.
Освен че са свързани с възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка, тези части от изложението са изградени и на неправилна интерпретация на данните по делото, защото свидетелят е установил влагане на средства от продажбата през 1998 г. както в апартамента на гаражния етаж, където на дарителката е било учредено право на ползване, така и в изграждането на първия жилищен етаж – един от обектите, предмет на исковата претенция.
2. Вторият въпрос е за оборване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос, като решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 259/21.10.2011 г. по гр. д. № 96/2011 г. на ІІ-ро г. о., по чл. 290 ГПК. Според него тежестта за оборването й е на страната, която претендира даденото имущество да е нейна лична собственост, като доказването следва да е пълно и главно, а при противоречиви показания относно съвместния принос презумпцията не може да се приеме за оборена. В случая според жалбоподателката са налице именно такива противоречиви доказателства, а и са игнорирани доказателствата за дадени от нейни близки суми за строежа на сградата, за получени от нея възнаграждения и за грижите, които е полагала за семейството; игнорирани са и доводите за приложимост на Постановление № 5/1972 г. на Пленума на ВС.
Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, защото твърдението на жалбоподателката за наличие на противоречиви показания не може да бъде проверено на настоящия етап на касационното производство, а именно то е в основата на поставения въпрос. Становището на въззивния съд относно доказателствената тежест не противоречи, а е в съответствие с цитираната съдебна практика, видно от мотивите към обжалваното решение. Тъй като законодателната уредба на пълната и частична трансформация на лично имущество се базира на схващането, че при влагане на извънсемейни средства презумпцията съвместен принос е изключена, разрешенията, дадени в Постановление № 5/1972 г. на ОСГК на ВС относно формите на приноса, не намират приложение.
3. Третият въпрос е за определяне на дадената сума като дарение само на ищеца. Според жалбоподателката въпросът произтича от обстоятелството, че не й е било указано, в съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК, разпределението на доказателствената тежест относно това дали тази сума представлява дарение, и ако не възразява, че е дарение – тежестта да докаже, че е дарено за семейството, а не само на ищеца. Въпреки липсата на доклад, изготвен от първоинстанционния съд, и на указания какво ответницата следва да докаже относно тази сума, въззивният съд приел, че не са събрани доказателства да е дарено и на нея. Конкретният въпрос е формулиран така: съставлява ли процесуално нарушение неизпълнението на задължението по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК от страна на първоинстанционния съд и длъжен ли е въззивният съд при наличие на такова нарушение да го отстрани, като предварително преди постановяване на решението даде съответните указания за това и възможност на страните да представят нови доказателства във връзка с тях. Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с решение № 366/22.10.2012 г. по гр. д. № 64/2012 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 125/12.09.2012 г. по гр. д. № 1135/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 688/18.11.2010 г. по гр. д. № 1699/2009 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.
Въпросът за дължимите от въззивния съд процесуални действия във връзка с приложението на чл. 146 ГПК, освен на две от цитираните решения, е предмет и на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според т. 2 пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, но за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно по аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК. Той дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, само когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати нарушения във връзка с доклада.
В разглеждания случай на отхвърлен от първоинстанционния съд иск и въззивна жалба от ищеца, ответницата е разполагала с процесуалната възможност да се позове на пропуски при докладване на делото, но видно от отговора /л.л. 7-11 от въззивното дело/, това тя не е сторила. Ето защо начинът, по който въззивният съд е процедирал, не противоречи на задължителната съдебна практика и липсва основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
С оглед изхода на делото, в тежест на всяка от страните следва да останат сторените от тях разноски по водене на делото във Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 26/05.02.2015 г. по в. гр. д. № 477/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: