4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
гр. София, 20 януари 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 4728 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на ответниците Е. Ц. В. и В. К. В. срещу определение № 2252/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1209/2012 г. на Софийския апелативен съд, с което е допълнено в частта за разноските, постановеното по същото дело, въззивно решение № 2104/06.10.2017 г.
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е определил фактическата и правна сложност делото и неправилно е изчислил минималния размер на адвокатското възнаграждение; поддържа се и че в случая следвало да намери приложение § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ.
Ответникът по частната жалба – ищецът Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), в отговора си излага доводи и съображения за недопустимост и за неоснователност на жалбата.
Възражението на ищеца за недопустимост на частната жалба поради това, че същата не съдържа изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, е неоснователно. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 24 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК (както това е посочено и по-горе), т.е. – подадената частна жалба не е частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което и не следва да отговаря на изискванията за редовност, респ. – и за допустимост – по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:
С влязлото в сила въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение по делото, с което е отхвърлено мотивираното искане на КПКОНПИ по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) срещу жалбоподателите за отнемане на имущество в полза на държавата, като преди това с определение в открито заседание апелативният съд е прекратил частично производството, на основание чл. 233 от ГПК – поради частичен отказ от иска. С договор от 10.10.2012 г. жалбоподателите са уговорили с техния процесуален пълномощник по делото, и са му заплатили по банков път адвокатско възнаграждение за въззивното производство по делото в размер 138 000 лв. При тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК на жалбоподателите-ответници се дължат направените от тях разноски за заплащане на адвокатското възнаграждение, съразмерно съответно на отхвърлената част от иска и на прекратената такава, но е намерил за основателно възражението на комисията-ищец по чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради което е намалил тези разноски до размер на сумата 60 000 лв., която е присъдил в полза на жалбоподателите. За да достигне до този резултат, постановен с обжалваното определение, апелативният съд най-напред е изчислил, че минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ – в приложимата ? редакция, действала към момента на сключването на договора за правна помощ, възлиза на 37 291.50 лв., като при тези изчисления е взел предвид, че цената на исковете срещу двамата жалбоподатели, производството по които е прекратено, възлиза на 1 476 100 лв., цената на отхвърлените срещу тях искове – на 305 525 лв., а цената на отхвърления иск, предявен само срещу жалбоподателката Е. В. – на 17 950 лв. Съдът е установил също, че заплатеното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение по делото, е повече от три пъти по-високо от минималното такова. Намерил е и че степента на фактическа и правна сложност на спора по делото, с оглед неговия предмет и на вида и броя на доказателствата, включително – тези събрани във въззивното производство, е над средната. Съдът е приел, че това обстоятелство, обаче, не е от естество да обоснове присъждането на разноски в претендирания и заплатен размер от 138 000 лв. – с оглед обема на извършените от повереника на жалбоподателя, процесуални действия по делото.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно оплакването в частната жалба, че въззивният съд неправилно е определил фактическата и правна сложност делото, а именно – като такава над средната. В подкрепа на това свое оплакване жалбоподателите поддържат, че делото се характеризирало с висока степен на фактическа и правна сложност, като в тази връзка изтъкват, че въззивното производство е продължило повече от четири години, в рамките на същото са били изготвени многобройни и с висока степен на сложност експертизи, вследствие на които, както и на процесуалните действия на ангажираните със защитата им адвокати се стигнало до частичния отказ от иска; пред въззивната инстанция са били проведени единадесет съдебни заседания, на всяко от което е присъствал техен процесуален представител, като отлаганията на делото не са били самоволни или целящи шиканиране на процеса. Настоящият съдебен състав намира, че така изтъкнатите от жалбоподателите обстоятелства, не са от естество да определят като висока, действителната фактическа и правна сложност на въззивното производство по настоящото дело, тъй като поначало производствата по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) се характеризират със значителна продължителност във времето и множество на брой съдебни заседания пред инстанциите по съществото на спора, каквато е и въззивната, както и с изготвянето и приемането на множество и с висока степен на сложност съдебни експертизи, което следва от самото естество на тези производства за отнемане на значителни по размер и на различни по вид и характер имущества. Поради това, правилно апелативният съд е приел, че в конкретния случай фактическата и правна сложност на спора пред него е над средната (а не висока, както неоснователно поддържат жалбоподателите) – в сравнение с производства от същия вид. Частичното прекратяване на производство поради направения частичен отказ от иска, което също се изтъква от страна на жалбоподателите, няма отношение към преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК, а то е взето предвид от въззивния съд, който е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, съгласно която на ответниците се дължат разноски и съразмерно на прекратената част от производството по предявените искове.
Действително, при обща цена от 1 799 575 лв. на отхвърлената с въззивното решение част от исковете срещу жалбоподателите и на тези, по които производството е частично прекратено поради отказа от тях, минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ – в приложимата ? редакция, действала към момента на сключването на договора за правна помощ, възлиза на 36 441. 50 лв., а не на 37 291.50 лв., както е приел апелативният съд. Тази негова грешка при пресмятането, обаче е в полза на жалбоподателите, а и не е съществена, поради което и не влияе на крайния резултат, постановен с обжалваното определение.
Позоваването в частната жалба на § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ е напълно несъстоятелно, тъй като съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляването на присъжданите разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение, поради прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът не е обвързан от ограничението, предвидено в § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, а е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
В заключение – обжалваното определение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е правилно, като при извършената служебна проверка се установи, че то е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се потвърди.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2252/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1209/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: