О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
С., 09.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 15.03.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 4526/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№18405/2016г.,подадена от П. К. А. и Д. И. Г.,чрез пълномощника им адвокат П. П.,против решение №661/17.05.2016г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№424/2016г. по описа на съда,с което се потвърждава решение №5065/15.12.2015г. по гр.д.№522/2014г. по описа на Районен съд Варна,тридесет и трети състав,като с последното се:
1.признава за установено на основание член 124,ал.1 ГПК по отношение на ответниците П. К. А. и Д. И. Г.,че ищцата П. И. П. е собственик на основание покупко-продажба,обективирана в нот.акт №50/1993г. на следния недвижим имот:реална част от 1000 кв.м. от ПИ с идентификатор 10135.2522.776,находящ се в [населено място],местн.”А.”,ведно с изградената в имота сграда,представляваща барака/паянтова постройка,неподлежаща на данъчно облагане и оценяване/,целия с площ от 1810 кв.м по КККР на [населено място],представляваща част от ПИ №222 с площ от 1314 кв.м по КП на местн.”Св.Н. и А.” от 1977г. на местн.”А.”,изцяло актуализиран през 1990г.,при описани в решението граници,като отхвърля иска за признаване собствеността на ищцата на останалите 314 кв.м на основание давностно владение,осъществявано за периода от 26.08.1993г. до датата на подаване на исковата молба,
2.отхвърля предявеният в условията на евентуалност от П. И. П., иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване,че същата е собственик на реална част от 1314 кв.м то гореописания ПИ с идентификатор 10135.2522.766,на основание давностно владение,осъществявано за периода от 26.08.1993г. до датата на подаването на исковата молба от страна на П. И. П…
Предмет на подадената от П. А. и Д. Г. касационна жалба е частта от въззивното решение,с която е признато за установено по отношение на ответниците,настоящи касатори,на основание член 124,ал.1 ГПК,че ищцата П. И. П. е собственик на 1000 кв.м от описания в решението процесен имот.
В касационната жалба се правят оплаквания,че решението в обжалваната му част е неправилно,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответницата по касационната жалба П. И. П.,чрез пълномощника си адвокат К. К.,в депозирания по делото писмен отговор,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част и моли същото да не се допуска,а по същество счита жалбата за неоснователна.
Постъпила е и касационна жалба вх.№18801/30.06.2016г.,подадена от П. И. П.,чрез пълномощника й адвокат К. К.,против горепосоченото въззивно решение,в частта му,с която потвърдено решението на първоинстанционния съд,в частта на последното,с която са отхвърлен иска на П. П. за признаване за установено спрямо ответниците ,че ищцата е собственик на основание давностно владение на останалите 314 кв.м от процесния имот,както и отхвърля предявеният в условията на евентуалност от П. П.,иск с правно основание член 124,ал.1 ГПК,за признаване са установено,че същата е собственик на реална част от ПИ с идентификатор №10135.2522.766,описан в решението,на основание давностно владение,осъществявано за периода от 26.08.1993г. до датата на подаване на исковата молба от страна на П. И. П..
По касационната жалба на П. К. А. и Д. И. Г.:
С решаващите си мотиви,съдът е констатирал,че като основание за претендираната реална част от 1414 кв.м от имота ищцата П. П. се позовава на правна сделка-договор за покупко-продажба от 1993г. за 1000 кв.м и придобивна давност,чрез осъществявано владение в периода от 1993г. до предявяване на иска за 314 кв.м от имота.Съдът е посочил,че от събраните по делото доказателства се установява,че по силата на договор за покупко-продажба,обективиран с нотариален акт №50/1993г./лист 6 от делото/ П. И. П./настоящата ищца/ е закупила от А. Н. Д. лозе от 1000 кв.м,находящо се в землището на [населено място],мест.”А.”,отредено за земи за земеделско ползване и извън регулацията,при граници:от две страни път,Д. К. и Т. К.,като праводателката на ищцата А. Д. се явява собственик на продавания имот , въз основа на дарение от нейната майка А. Н. Ж.,съгласно нотариален акт №176 от 29.11.1968г./лист 7 от делото/,а последната от своя стана се е легитимирала като собственик с нотариален акт за собственост на недвижим имот,даден в замяна срещу имот,включен в блок на ТКЗС- с нот.акт №9 от 17.08.1968г.Съдът е посочил,че съгласно заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза,имотът по нотариалния акт,с който се легитимира ищцата,съответства на имот №553 от КП на местн..”А.”,записан на праводателката А. Д.,в частта на ползвателите за собственик на имот №553 също е записан на А. Д..Съдът е приел,че се установява ,с оглед заключението по тази експертиза,че претендираният от ищцата имот пл.№10135.2522.766, с площ 1 837 кв.м съответства на имот №11423 по КП от 1956г.,записан в разписния лист на М. К., а съгласно КП,изготвен през 1977г.,с попълване от 1999г. обхваща имот пл.№222 на Ж.Л.,пл.№226 без име и част от пл.№227 без име,като имот пл.№222 е част от имот №11423 от КП от 1956г.,част от имот с идентификатор 1-135.2522.766 по КК на [населено място] и е идентичен на имот №338 по ПКП към ПНИ на СО”А.”.В резултат на това съдът е стигнал до извода,че ищцата П. П. е собственик на имот №222 от КП от 1977г.,с попълване от 1999г.,с площ от 1000 кв.м,придобит въз основа на договор за покупко-продажба по нот.акт №50 от 1993г.
В приложеното към касационната жалба изложение са на основанията за допускане на касационно обжалване,касаторъти заявяват,че не са доволни от въззивното решение в обжалваната му част,поради което/цитирам/:
„ І.Предвид горното считаме,че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на посочените в чл.280,т.т.1-3 и чл.281 ГПК..
Производството пред ВРС премина изцяло под знака на неравнопоставеност на страните.Производството пред ВОС премина без никакво съобразяване с оплакванията ни,изложени в т.т.І,ІІ и ІІІ”,след което се навеждат изключително касационни оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила в производството пред първата инстанция-Варненски районен съд,изразяващи се в липсата на дадена възможност за писмен отговор на жалбата.
В точка второ римско от изложението,отново касаторите сочат,че:
„В нарушение на зоконовите правила ищцовата претанция бе разгледана без конкретизация на сградата,нито с представянето на оценката й,нито след събирането на държавната такса.”
В точка трето римско в изложението си касаторите твърдят,че/цитирам/:
„Решението е неправилно”,и отново се правят касационни оплаквания за процесуални нарушения,допуснати в производството пред първоинстанционния съд във връзка с допускане на доказателства по делото.
В точка четвърто римско от изложението си ,касаторите излагат обстоятелства във връзка с процедура пред кмета за въвод във владение и други заведени дела по спорове между страните,които са напълно неотносими към настоящия спор.
В изложението си касаторите не посочват ,нито със същото прилагат задължителна съдебна практика на ВКС,нито такава на съдилищата.
Преди всичко, съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правният въпрос от значение за изхода на делото,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Видно прието с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,в изложението на касатора по член 284,ал.3,т.1 ГПК,липсва формулиран правен въпрос по смисъла горепосоченото тълкувателно решение на ВКС.В него се излагат изключително касационни оплаквания по член 281,т.3 ГПК,които обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.Това е така,защото преценката дали обжалваното решение е правилно или не,ще бъде направена след допускането му до касационно обжалване,в производството по реда на член 290 ГПК.
Липсата на формулиран правен въпрос,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалвана му част,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
По жалбата на П. И. П.:
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че с решение №161/1994г. на ПК В.,на наследниците на Ж. Л. К.,настоящите ответници по делото,е възстановено в съществуващи/възстановими/ стари реални граници лозе с площ от 0,828 дка,находящо се в землището на [населено място],местн.”А.” с пл. №226,части от пл.№22,227 от КП от 1977г.,а по КП от 1956г.,представляващо пл.№11423,като е отказано възстановяване правото на собственост в съществуващи стари реални граници на лозе с площ 1,172 дка,находящо се в същите землища,поради факта,че 1 дка се владее от трето лице с нот.акт №176/1968г.-т.е. нотариалният акт,с който като собственик се легитимира праводателката на ищцата.Съдът е посочил,че от представените по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза,лозето от 0,828 дка е част от имот №10135.2522.766-защриховано на скицата/лист 196 от делото/ в зелено.Съдът е приел,че частта с площ от 314 кв.м от ПК с идентификатор №10135.2522.766,не е придобита от ищцата П. П.,настоящ касатор,въз основа на давностно владение,осъществявано в периода от 26.08.1993г. до подаване на исковата молба/01.07.2014г./В тази връзка съдът се е позовал на разпоредбата на член 5,ал.2 ЗВСОНИ,според който изтеклата придобивна давност върху имоти собствеността, върху които се възстановява по реда на ЗВСОНИ,ЗСПЗЗ и ЗАВОИ,не се зачита и почва да тече от влизане в сила на тази разпоредба,с оглед на което давността започва да тече от момента на възстановяване на процесния имот,но не по рано от 22.11.1997г. и в случая тя е десетгодишна.Съдът е посочил обаче,че земеделския имот-лозе,чието право на собственост е възстановено на наследниците на Ж. К., с решение на ПК от 12.01.1994г.,се намира в територия по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ,като в самото решение същият не е достатъчно индивидуализиран с граници и съседи и липсва скица към решението,поради това едва с одобряване ПНИ, със заповед от 29.11.2006г. на областния управител на [населено място],този имот е индивидуализиран,а дотогава не е съставлявал годен обект,който може да бъде своен,респ. да бъде придобит по давност.Съдът е стигнал до извода,че след като от датата на одобряване на ПНИ до предявяване на иска 1.07.2014г., не е изтекъл изискуемия според разпоредбата на член 79,ал1 ЗС десетгодишен срок,поради което ищцата не се легитимира като собственик на площ от 314 кв.м от имот с идентификационен номер 10135.2522.766.Наред с това,съдът е отбелязъл,че от разпитаните по делото свидетели по никакъв начин не се установяват площта и границите на имота,владян от ищцата,за да може да се приеме че същата е владяла процесните 314 кв.м.
В изложението си основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част,касаторът заявява,че са налице предпоставките на член 280,ал.1,т.1 и т.2 от ГПК,като съдът е дал разрешение на въпросите/цитирам/:
-„дали решенията на ПК в терен по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ,издадени преди изменението на член 14,ал.1 ЗСПЗЗ с ДВ. бр.68/30.07.1999г. имат конститутивно действие”,
-„правния ефект на решенията,съобразени с изискванията на закона към момента на тяхното издаване”,
-„относно изискванията за достатъчна индивидуализация на един недвижим имот и връзката й с началото на конститутивното действие на решенията на ПК”,като се цитира задължителна практика на ВКС,както и практика на съдилищата.
Видно от изложеното с решаващите мотиви на въззивното решение в обжалваната му част,изводите на съда са обусловени от недоказаност на твърденията на ищцата,че е осъществявала фактическа власт върху тази процесна част от имота- от 314 кв.м,като ги е владяла в продължение на изискуемия от закона срок,съгласно предвиденото в разпоредбата на член 79,ал.1 ГПК.Ето защо,така формулираните от касатора като правни въпроси,отнасящи се до действието на решението на ПК,са неотносими към приетото с решаващите мотиви,поради което не е налице твърдяната от касатора хипотеза за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №661/17.05.2016г. на Варненски окръжен съд,гражданско отделение,постановено по в.гр.д.№424/2016г. по описа на същия съд,в обжалваните му части.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: