6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1062/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 262
гр.София, 11.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1062/2010 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. С. В. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Кр.Р. от АК-К. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 536/16.06.2010 год. и р.№ 901/06.07.2010 год. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по гр.дело № 313/2010 год. С поправеното въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 509/22.12.2009 год. по т.дело № 112/2009 год. в осъдителната му част апелативният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор срещу М. И. М. от [населено място] иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на обща сума в размер на 432 604 лева/левовата равностойност на 200 000 щ.долара/, представляваща неизплатена цена по сключен между страните договор от 03.11.1999 год. за продажба на 18022 дружествени дяла от капитала на [фирма], [населено място], Л. област ведно със законната лихва и присъдените съдебни разноски. Със същото въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлена претенцията на ищеца по чл.86, ал.1 ЗЗД за мораторни лихви в размер на 134 002,67 лева за забавено плащане на сумата по главницата, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е тълкувал като предизвестие по чл.125, ал.2 ТЗ отправеното от ищеца писмо за доброволно напускане на ООД от 01.07.1999 год., както и решението на ОС от 25.10.1999 год. за освобождаването му като съдружник поради продажби на дяловете му на друг съдружник, което от своя страна е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Не е зачетена от съда и конститутивната сила на решението на регистърния съд, който е вписал по партидата на дружеството освобождаването на касатора като съдружник поради продажба на всичките му дружествени дялове.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставя редица материалноправни и процесуални въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и най-общо се свеждат до приложението на разпоредбите на чл.125, ал.2 и чл.129 ТЗ като основание за прекратяване участието на съдружника в ООД/чрез предизвестие или напускане чрез свободно прехвърляне на дяловете на друг съдружник с оглед представената от ищеца по делото молба-предизвестие от 01.07.1999 год./ тълкуването им от съда въз основа на събраните доказателства и установените факти по делото, както и допустимостта на гласни доказателства за установяване момента на получаване на молбата-предизвестие от страна на дружеството с оглед забраната предвидена в чл.133, ал.1, б.”в” ГПК/отм./ и възможността в настоящия исков процес да се прави възражение за нищожност на решение на ОС за освобождаването на съдружника и продажба на дяловете му, което не е било атакувано по реда на чл.74 ТЗ. В подкрепа на изложението са приложени редица актове на ВКС-тълкувателно решение № 1/06.12.2002 год. по т.дело № 1/2002 год. на ОСГК, решения на различни състави на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 год., както и определение № 27/27.01.2009 год. по т.дело № 534/2008 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по чл.288 от сега действуващия ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. И. М. от [населено място] поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
С обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част апелативният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане цената на продадените на ответника 18022 дружествени дяла от капитала на [фирма], [населено място] по сключения между тях договор от 03.11.1999 год. Оставено е в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част относно претенцията за мораторни лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД, която има акцесорен характер и е изцяло зависимост от изхода на спора досежно главницата. Анализирайки в цялост събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел за безспорно доказан факта на отправено от ищеца предизвестие от 01.07.1999 год. за прекратяване участието му в дружеството по реда на чл.125, ал.2 ТЗ, което предизвестие е получено в дружеството в началото на месец юли 1999 год. съгласно показанията на разпитания като свидетел по делото С. Г. Н., който към него момент е бил изпълнителен директор и е представлявал дружеството. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че поради настъпило преди датата на продажбата на дялове по процесния договор автоматично прекратяване участието на ищеца-продавач в ООД/чиито дялове от капитала са предмет на договора за продажба от 03.11.1999 год./, продавачът вече не е имал качеството на съдружник и не би могъл да прехвърли собствеността върху тези дялове на купувача, поради което претенцията за заплащане на цената им е неоснователна. Прието е също, че в хипотезата на чл.125, ал.2 ТЗ прекратяването на членственото правоотношение настъпва автоматично с изтичане на предвидения в закона 3-месечен срок, поради което без правно значение е решението на ОС, проведено на 25.10.1999 год., с което се приема искането на Б. В. за напускане на дружеството и се дава съгласие дела му да бъде прехвърлен на М. М..
Видно от съдържанието на касационната жалба, от поставените материалноправни въпроси настоящият съдебен състав счита, че релевантен за изхода на спора е единствено въпросът: прекратява ли се автоматично членството в ООД с изтичане срока на тримесечното предизвестие по чл.125, ал.2 ТЗ или е необходимо допълнително решение на ОС на дружеството за освобождаване на напусналия съдружник и продажба на неговите дялове на някой от съдружниците. Така поставеният въпрос е от съществено значение за делото с оглед възможността на напусналия съдружник да прехвърли дяловете си по реда на чл.129 ТЗ след изтичане срока на предизвестието по чл.125, ал.2 ТЗ.
По така поставените материалноправни въпроси, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика по въпроса, че прекратяването участието на съдружник в ООД въз основа на негова молба и напускане с писмено предизвестие при условията на чл.125, ал.2 ТЗ представляват различни основания за преустановяване участието в търговското дружество, предполагат различен ред при осъществяване на правата и имат различни правни последици при уреждане на имуществените отношения. При доброволното напускане с прехвърляне на дружествените дялове по реда и условията на чл.129, ал.2 ТЗ възникват облигационни отношения между прекратилия участието си в дружеството продавач и купувача за разлика от уреждане на имуществените отношения при прекратяване с предизвестие в хипотезата на чл.125, ал.2 ТЗ, които правоотношения се развиват между напусналия съдружник и дружеството. Налице е постоянна практика на ВКС и по въпроса, че упражняването на потестативното право по чл.125, ал.2 ТЗ от съдружник чрез отправяне на писмено предизвестие за напускане на дружеството има за последица автоматичното прекратяване на членственото правоотношение с факта на изтичане на срока на предизвестието. Законът не поставя като условие за възникване на правните последици от реализирането му наличие на решение на ОС за освобождаване на съдружника или осъществяването на друг юридически факт, а имуществените последици се уреждат по реда на чл.125, ал.3 ГПК. Единствените условия, с които е обвързано упражняването на посоченото право е волеизявлението за напускане да бъде отправено до ООД в писмена форма и в рамките на предвидения от закона срок. Изтичането на срока на предизвестието има автоматичен прекратителен ефект спрямо членственото правоотношение и с осъществяването му се губи качеството на съдружник в ООД. В този смисъл е и р.№ 46/22.04.2010 год. по т.дело № 500/2009 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от действуващия ГПК. Обжалваното въззивно решение е в съответствие със закона и с посочената практика на ВКС, с която са преодоляни евентуални противоречия в съдебната практика по поставения правен въпрос. С оглед данните по делото с изтичането на тримесечния срок отправеното от ищеца предизвестие по чл.125, ал.2 ТЗ е породило своето правно действие, тъй като не е било оттеглено своевременно, при което положение към датата на сключване на договора за продажба на дялове от 03.11.1999 год. продавачът не е имал вече качеството на съдружник във [фирма], [населено място] и не е могъл да се разпорежда свободно с притежаваните от него дялове в това дружество.
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуален въпрос относно допустимостта на гласни доказателства за установяване момента на получаване на предизвестието от 01.07.1999 год. от страна на дружеството. Видно от данните по делото, в случая не е оспорена датата на съставянето му, нито се опровергава съдържанието на представения като доказателство изходящ от страната частен документ. Касае се за установяване моментът, в който дружеството-адресат на отправеното от съдружника волеизявление по чл.125, ал.2 ТЗ е узнало за предизвестието. По отношение установяването на този факт, обаче, не важи забраната за свидетелски показания, предвидена в чл.133, ал.1 от отменения ГПК/на която се позовава касаторът в жалбата си/, поради което посоченият факт може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. В тази връзка цитираният текст на чл.133 от отменения ГПК, на който се позовава касаторът, въобще не намира приложение. В случая, давайки вяра на показанията на разпитания като свидетел по делото изпълнителен директор на дружеството съдът е приел, че отправеното от ищеца предизвестие е получено в дружеството в началото на месец юли, при което положение към датата на сключване на процесния договор тримесечния срок на предизвестието е бил вече изтекъл.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по поставените от касаторът въпроси, свързани с решението на ОС на дружеството от 25.10.1999 год., за освобождаването на ищеца като съдружник в ООД, вписването му в търговския регистър и допустимостта на възражение за нищожност на това решение в настоящия процес. Така поставените правни въпроси са ирелевантни, тъй като не се явяват обуславящи за изхода на делото. Както вече беше посочено, съгласно константната практика на ВКС изтичането на срока на предизвестието по чл.125, ал.2 ТЗ има автоматичен прекратителен ефект спрямо членственото правоотношение и с осъществяването му се губи качеството на съдружник в ООД без да е необходимо решение на ОС за освобождаването му. В тази връзка приложените към жалбата съдебни решения по приложението на чл.74 ТЗ са неотносими в конкретния случай.
Що се отнася до оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, същите са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 536/16.06.2010 год., поправено с решение № 901/06.07.2010 год., постановени по гр.дело № 313/2010 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/