О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№262
[населено място], 20.12.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 5205/2016 год. по описа на Върховния касационен съд, ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, образувано по частната касационна жалба на д-р Т. А. К. от [населено място], чрез адв. Св. Т., против въззивното определение от 30.09.2016 год. по ч. гр. д. № 3514/2016 год. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено определение № 423 от 27.05.2016 год. по гр. д. № 179/2016 год. на Пернишкия окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата му за освобождаване от заплащане на държавна такса в производството по същото дело.
В частната касационна жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното определение и искане то да бъде отменено и делото се върне на окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва определение, с което се дава разрешение по същество на производството по искане за освобождаване от внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.
В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на въззивния съд противоречи на цитираната и приложена задължителна и незадължителна съдебна практика относно съобразяване с размера на дължимата държавна такса, а по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани правни въпроси в т. т. 1-5.
В обжалваното определение въззивният съд приел, че с оглед установеното имуществено състояние на молителя заплащането на дължимата държавна такса за производството по предявените от него искове не би го затруднило до степен да го лиши от достъп до правосъдие, какъвто е смисълът на закона. Установено е от представената по делото декларация, че молителят притежава недвижимо и движимо имущество, същият е в трудоспособна възраст и състояние, има източник на доходи, вкл. такива на съпругата му, които позволяват заплащане на държавната такса, като съобразил по-ниския й размер от заплатеното адвокатско възнаграждение по делото. От представените доказателства не може да се направи извод за липса на достатъчно средства, поради което молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е оставена без уважение.
Действително, съдът не е посочил размера на дължимата държавна такса по предявените от настоящия жалбоподател искове, в контекста на което жалбоподателят обосновава противоречие на въззивното определение с представеното определение № 612 от 12.08.10 год. по ч. т. д. № 564/10 год. ІІ т. о. В него е прието, че „след изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска /исковете/, респ. претенцията по заявлението и пълния размер на държавната такса.” В същия смисъл е и представеното определение № 40 от 1.02.12 год. по ч. гр. д. № 22/12 год. ІІ г. о. Доводът за липса на извършване на такава съпоставка в обжалваното определение обаче не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът му предполага обсъждане на събраните доказателства, което всъщност е и предметът на произнасяне по подадената молба. Липсва конкретно формулиран правен въпрос, а и такъв не може да бъде конкретизиран от настоящата инстанция съобразно правомощието й за това, и по релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в контекста на цитиране на част от съдържанието на приложените съдебни актове. Във въззивното определение не е отречен критерия „отсъствие на достатъчно средства” за заплащане на държавната такса, напротив – прието е, че молителят има източници на доходи, които са достатъчни да плати държавната такса, като сравнението с платеното адвокатско възнаграждение представлява една индиция за размера й.
С оглед на тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване – не е формулиран правен въпрос, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
По релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав намира първите два от поставените въпроси, свързани с характера на договора за управление като трудов договор с оглед предмета му, за неотносими към произнасянето по молбата за освобождаване от внасяне на държавна такса, предмет на производството. Становището на съда за неприложимост на чл. 83, ал. 1 ГПК, обусловило указанието за внасяне на държавната такса по предявените искове, би било предмет на произнасяне при приложение на последиците от неизпълнение на това указание, но не и към настоящия момент. Третият и четвърти въпрос от изложението са предмет на представената към него съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава, което изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последният от формулираните въпроси не е обусловил извода на въззивния съд за липса на основания за освобождаване от държавна такса. Същият е обоснован от въззивния съд с оглед преценката му за липсата на предпоставките за освобождаване от внасяне на държавната такса въз основа на посочените в закона обстоятелства, а не поради размера на заплатеното адвокатско възнаграждение.
По тези съображения, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 3354 от 30.09.2016 год. по ч. гр. д. № 3514/2016 год. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: