7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
С., 20.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2620/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалба [фирма] – [населено място] срещу Решение №370 от 05.03.2014 г. по т.д. №394/ 2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение № от 17.05.2013 г. по т.д. №56/2012 г. на СГС и е постановено друго, с което „Техномаркет България” (предишно наименование „К енд К Е.”) ЕАД – [населено място] е осъдено да плати на [фирма] – [населено място] 11 633. 29 лв. – цена по Договор за покупко – продажба от 01.01.2010 г., със законната лихва от 09.01. 2012 г. и искът е отхвърлен за разликата до 40 096.61 лв., като погасен поради прихващане, уважен е частичен иск за 1000 лв. – неустойка, представляваща сбор от неустойки в предявени частични размери по 17.86 лв. върху главниците по всяка фактура за периода 05.03.2010 г. до 09.02.2012 г., ответникът е осъден да плати 2374.12 лв. разноски, и ищецът е осъден да плати на ответника 2218.28 лв. разноски по делото, потвърдено е постановеното от СГС на основание чл. 247 ГПК Решение №1639 от 07.10.2013 г. Жалбоподателят прави оплакване, че решението в частта, с която е уважено възражението на ответника за прихващане, е неправилно, тъй като процесуалният представител на ответника не е легитимиран да направи волеизявление, за каквото трябва да има материално-правна представителна власт по отношение правото си на вземане. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи процесуалноправни въпроси: за задълженията на въззивния съд да прецени всички доводи и възражения на страните и да изложи върху кои от тях основава приетата за установена фактическа обстановка, който въпрос сочи, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – ППлВС №1/53 г. и т.4 на ППлВС 7/65 г., и с постоянната съдебна практика. Извежда въпросите: задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и да изложи мотиви по тях, следва ли мотивите да съдържат съображения по всички доводи и възражения и преценка на доказателствата, задължен ли е въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, по които въпроси поддържа, че са налице основания по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.Сочи практика на ВКС:Р.№134/30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на ІІ т.о.;Р.№264/18.12.2013 г. по гр.д.№915/2012 г. на ІV г.о.;Р.№202/21.12.2013 г. по т.д.№ 866/2012 г. на І т.о.; Р.№ 324/22.04.2010 г. по гр.д.№1413/2009 г. на ІV г.о.;Р.№443/25.10.2011 г. по гр.д.№166/2011г. на ІVг.о.;Р.№990/24.03.2010г.по гр.д.№47/2009 г. на І г.о.;Р.№10/04.07.2011 г. по гр.д.№533/2010 г. на ІІІ г.о.;Р.№ 712/01.11.2012 г. по т.д.№ 171/2012 г. на І т.о.,ТР №1/04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК. Извежда материалноправни въпроси за прилагането на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД и чл. 34 ГПК, като поддържа, че възражението за прихващане, като процесуален способ на защита, е възражение по основателността на иска, което следва да се заяви с отговора по чл. 131 ал. 1 т. 5 ГПК, по начин, аналогичен на заявяване на иск и да е упражнено при наличие на материалноправни предпоставки затова, от лице, което има материалноправно основание или изрична представителна власт, от лице, носител на потестативното право на прихващане. Формулира въпросите: надлежно ли е предявено възражение за прихващане от процесуален представител при липса на материална представителна власт и от лице, което няма правен интерес, възражението за прихващане представлява ли действие на разпореждане с предмета на делото и за него изисква ли се изрична представителна власт, следва ли процесуалният представител да има изрично пълномощно, за да реализира възражение за прихващане, като съдът следи служебно за надлежното упражняване правото на иск и на всички процесуални способи на защита. Сочи основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на касационната жалба и не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е изменено първоинстанционно решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на първия от които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд е обосновал, че е основателен искът по чл. 327 ал.1 ТЗ и ответникът дължи неплатена цена на доставени стоки по Договор за продажба от 01.01.2010 г., за които ищецът е представил 12 фактури, надлежно осчетоводени от ответника, който за посочените суми по фактурите е ползвал приспадане на данъчен кредит, затова, съгласно чл. 301 ТЗ, на основание валидно сключения от страните и изпълнен от ищеца договор, ответникът дължи сумата 40 096.61 лв. За основателно е намерил възражението за прихващане на ответника със сумата 28 463.32 лв. по Фактура №[ЕГН]/21. 01.2011 г., подписана и надлежно осчетоводена от [фирма] – включена в дневниците за покупки за съответния данъчен период с право на данъчен кредит – вземане, основано на Договор за управление от 27.02.2010 г., прекратен, считано от 10.01.2011 г., съгласно чл. 17 ал. 1 от който, [фирма] е МОЛ за цялата стокова наличност в магазина, като всяка установена липса се заплаща в срок до 5 работни дни от датата на извършване на ревизията, с която се констатират липси и в чл. 40 ал. 3 е уговорено, че при прекратяване на договора [фирма] е длъжно да предаде веднага цялата непродадена стока. Като е приложил разпоредбата на чл. 76 ал. 1 ЗЗД, съдът е посочил, че с уважаване на възражението за прихващане между дължимата от [фирма] сума 40 096.61 лв. и сумата, която [фирма] дължи за повредена стока, остава задължение 11 633.29 лв., както и неустойка по 0.5% на ден върху главницата за периода 05.03.2010 г. до 09.01.2012 г. – общо 1000 лв., за колкото е предявен, като частичен, искът за неустойка.
Искането за допускане на касационно обжалване по изведените от жалбоподателя въпроси е неоснователно.
Процесуалноправните въпроси: за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, да прецени представенитге доказателства, да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика: ППлВС №1/53 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, както и в съответствие с постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№134/30.12. 2013 г. по т.д.№ 34/ 2013 г. на ІІ т.о.;Р.№536/19.12.2012 г. по гр.д.№ 89/2012 г. на ІV г.о.;Р.№37/29.03.2012 г. по гр.д.№ 241/2011 г. на І г.о.;Р.№66/05.07.2012 г. по т.д.№ 376/2011 г. на І г.о., в които ВКС е приел, че въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно чл. 235 ал.2 и 3 ГПК в рамките на оплакванията в жалбата, при проверката по чл. 269 ГПК следва в качеството си на съд по съществото на спора, да изведе свои фактически констатации и правни изводи във връзка с направените доводи и оплаквания и да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при очертаните с жалбата предели.
В изложения смисъл посочените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика, като съдът е постановил решението си след обсъждане на събраните релевантни за спора доказателства, на доводите и възраженията на страните, и е изменил първоинстанционното решение, като е изложил свои съображения и фактически и правни изводи по съществото на спора, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като жалбоподателят не доказва изведените процесуалноправни въпроси да се решават противоречиво от съдилищата. В подкрепа на искането по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК жалбоподателят не излага съображения, но с оглед установената съдебна практика, това искане е неоснователно.
По изведените от жалбоподателя материалноправни въпроси относно прилагането на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД и чл. 34 ГПК, които с оглед данните по делото, следва да се сведат до процесуалноправния въпрос за валидно направено от процесуалния представител на ответника и разгледано от съда евентуално възражение за съдебно прихващане с парично вземане, искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, по съображения, че липсва съдебна практика, е неоснователно. Съгласно Р.№225/28.05.2011 г. по т.д.№ 603/2010г. на ВКС,ІІ т.о.; Р.№148/20.10.2009 г. по т.д.№79/ 2009 г. на ВКС,ІІ т.о.;Р.№215/28.08.2012 г. по т.д.№895/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р. № 36/24.03.2009 г. по т.д.№ 783/2008 г. на ВКС,ІІ т.о. евентуалното възражение за прихващане е процесуално средство на защита, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред, като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване със сила на пресъдено нещо с влизане в сила на съдебното решение съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и ликвидност – чл. 298 ал. 4 ГПК, вземането, предявено с възражението за прихващане става ликвидно, даже преди това да е било спорно. Процесуалните предпоставки за упражняване на възражението за прихващане са наличие на висящ процес, правен интерес, обусловен от твърдяното с възражението за прихващане вземане и право на компенсация. Като процесуално действие възражението за прихващане е искане от съда за разрешаване на спора по прихващането и отхвърляне на предявения иск. При направено възражение за прихващане, съдът е длъжен да го разгледа, като обсъди всички факти и доказателства, отнасящи се до вземането на ответника, тъй като ако се установи, че вземането на ищеца съществува, съдът следва да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на насрещното вземане на ответника и въз основа на него да отхвърли изцяло или отчасти предявения иск.
С оглед изложеното, въззивният съд, като е разгледал направеното от процесуалния представител на ответника възражение за прихващане, не е решил въпроса в противоречие с посочената съдебна практика. В първоинстанционното производство ответникът е направил валидно възражение за прихващане със свое парично вземане, което е конкретизирал по основание и размер, налице е съдебно евентуално възражение за прихващане с неликвидно вземане на ответника, което е допустимо, щом като са налице останалите предпоставки на прихващането – страните да си дължат взаимно пари, за да може ответникът да прихване вземането си, след като съдът установи, че е налице валидно вземане на ищеца, с влизане в сила на решението, с което се установява съществуването на насрещното вземане и неговата изискуемост, настъпва съдебното прихващане, затова законът освен изискването да са насрещни задълженията и да са за парично вземане или за еднородни заместими вещи, няма друго изискване. С оглед характера на възражението за прихващане на средство на защита по предявения иск, неоснователно жалбоподателят извежда изисквания за упражняването му – от лице, което има право да се разпорежда с предмета на спора; от лице, овластено с изрично пълномощно; от лице, което има материалноправно основание да прави прихващане, с довода, че за наличието на тези изисквания съдът следи служебно. Като е обсъдил доказателствата относно вземането, заявено от ответника с възражението за прихващане, както и доводите и възраженията на страните във връзка с възражението за прихващане, съдът е разгледал допустимо и валидно заявено възражение за прихващане.
Жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата 1500 лв. – разноски за касационното производството.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №370 от 05.03.2014 г. по т.д. №394/ 2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на [фирма] – [населено място] 1500 лв. – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: