2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
София, 21.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1037 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
С определение № 515 от 6 юни 2018 г. по настоящото дело производството бе спряно до постановяване на тълкувателно постановление по тълк.д. № 1/2016 г. по описа на ОСГК, ВКС и I и II колегии на ВАС. Тъй като тълкувателното постановление е прието, се налага производството по делото да бъде възобновено.
Образувано е по касационната жалба на Главната дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез юрисконсулт Р. Л., против решение № 7870 от 23 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 6168/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 49269 от 28 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 41971/2014 г. по описа на районния съд в [населено място], с което е признато за установено по отношение на Х. А. Х., осъден на наказание „доживотен затвор без право на замяна”, че за периода 15.03.2013 г.-15.01.2014 г. като пребиваващ в затвора в П. ГДИН е извършила нарушение на чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията, във връзка с чл. 197, ал. 2, вр. чл. 151, ал. 1, т. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, изразяващ се в неравно третиране, основано на „лично положение” – неподсигуряване на условия за подстригване и поддръжка на косата в специално пригодено помещение за фризьорски услуги, на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, поради което същият е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите осъдени на лишаване на свобода в същия затвор, пребиваващи извън спално помещение 307 в зоната за повишена сигурност, както и осъдените на лишаване от свобода от 11 група в затвора в Л., където всички лишени от свобода, включително и настанените в 11 група, осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна, ползват тази услуга два пъти седмично.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, съдът е направил погрешни фактически констатации и необосновани правни изводи, тъй като не са обсъдени и преценени всички събрани по делото доказателства и доводи на страните всестранно и в съвкупност. Решението е недопустимо, защото постановилият го съд не е компетентен да разгледа делото – в случаите, когато дискриминационните действия или бездействия са на органи, осъществяващи държавна власт, исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр са от компетентността на съответния административен съд, какъвто принцип е възприет в ТП № 2/2017 г. по описа на ОСГК, ВКС и І и ІІ колегии на ВАС, и в случая подсъдността на спора е на административния съд, за което сочи и висящо пред административен съд дело със същия предмет и страни за периода 15.01.2014 г.-15.01.2015 г. За необоснован се сочи изводът, че е установено нарушение при третирането на ищеца и е налице пряка дискриминация, тъй като не е достатъчно да се установи различно третиране на определени лица в конкретен случай, а е необходимо да се докаже, че това третиране е извършено съзнателно по някой от признаците, очертани в чл. 4 ЗЗДискр, като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 от закона; конкретните действия или бездействия, за които се твърди, че имат дискриминационен характер, трябва да се основават само и единствено на лично положение на ищеца, което в случая не било налице. Подчертано е, че е изцяло в тежест на ищеца да докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, а такива факти по делото не са установени. Решението е и необосновано, защото съдът е допуснал нарушения при преценката на доказателствата и доказателствените факти, което е компрометирало истинността на фактическите констатации. Съдът не се е аргументирал обосновано защо е кредитирал едни, а не е кредитирал други доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и очевидна неправилност.
Ответникът Х. А. Х., пребиваващ в затвора в Л., в отговор на касационната жалба сочи доводи за нейната недопустимост и за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
С обжалваното решение се приема за установено наличието на неравноправно третиране на ищеца с оглед личното му качество предвид наложеното му наказание „доживотен затвор без замяна“, в сравнение с останалите лишени от свобода, пребиваващи в затвора в П. за съответния период. Взето е предвид, че подстригването на лишените от свобода и тези, които са с наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ се извършва в отделни помещения, без това да се осъществява при еднакви условия – докато за лишените от свобода поддръжката на косата и бръсненето могат да се осъществяват в помещение, обособено и пригодено за целта, то за другата група осъдени лица, в която попада и ищецът, тези услуги се предоставят в коридора пред килиите в зоната с повишена сигурност на поставен стол. Отречено е твърдението на ответника за необходимостта неравното третиране да е осъществено съзнателно по признаците по чл. 4 ЗЗДискр. Прието е, че ищецът е осъществил нужното доказване съгласно разпределената му доказателствена тежест, а ответникът не е представил доказателства, от които да се установява, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено, тъй като дори и всички затворници в зоната с повишена сигурност в затвора в П. да са се подстригвали на стол в коридора, това не означава, че ответникът е осигурил обособено и оборудвано помещение за извършване на фризьорски услуги, каквото има за останалите лишени от свобода в същия затвор.
К. съд приема, че допускането на касационното обжалване не се обосновава.
На първо място касаторът твърди, че въззивното решение е нищожно.
Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно. По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост (сравни решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г., I г.о., ВКС). Към горните основания за нищожност следва да се причисли и постановяването на решение от ненадлежен орган. На общите съдилища са подведомствени всички граждански, търговски и наказателни дела, а за разглеждане на административните дела по силата на Конституцията на Република България (чл. 119, ал. 2 КРБ и Глава четвърта, Раздел пети ЗСВ), са създадени специализирани съдилища, които не са част от системата на общите съдилища. По административните спорове, посочени в чл. 128 АПК, е наличен различен процесуален ред за разглеждане и решаване и различна инстанционност на делата в сравнение с тези на общите съдилища. Съдебната практика приема (така в решение № 370 по гр.д. № 480/2012 г., I г. о., ВКС), че нищожно е и съдебното решение, което е постановено по гражданско дело, но от административен съд, както и решението на граждански съд по административен спор – липсата на компетентност на съда в тези случаи е дотолкова съществена, че предопределя нищожността на постановеното от некомпетентния съд решение.
По това твърдение на касатора следва да се съобразят разясненията, дадени от ВКС и ВАС в ТП № 1/2016 г., с което изрично се приема, че исковете с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр (какъвто е процесният) за установяване на нарушението по този закон, са подсъдни на районния съд – подведомствени са на общите съдилища, както и се обявява за изгубило актуалност ТП № 2/2014 г. (неправилно посочено от касатора в касационната му жалба като № 2/2017 г.) на ВКС и ВАС в частта му по т. 4. При това положение в настоящия случай обжалваното решение не е нищожно като постановено от некомпетентен съд, а постановената до този момент неправилна съдебна практика, цитирана от касатора, следва да се приеме за преодоляна.
Твърдението си за недопустимост на обжалваното решение касаторът обосновава също с разглеждането на спора от некомпетентен съд, но от казаното по-горе е ясно, че подобен порок на решението не може да се установи. Съдът не констатира служебно и други пороци на решението, водещи до неговата недопустимост – наличие на процесуални пречки или липса на процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск.
Неоснователно е и последното твърдение на касатора. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационния контрол по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността според чл. 281, т. 3 ГПК, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
В случая касаторът се позовава само на некомпетентността на разгледалия спора съд, което не би могло да доведе до твърдяната неправилност, както и на неправилно прилагане на материалния закон относно признаците по чл. 4 ЗЗДискр, неправилна преценка на доказателствата и необоснованост. Казаното относно същината на това специално предвидено в закона основание за допускане на касационното обжалване опровергава тезата на касатора. Ето защо и по това основание касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7870 от 23 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 6168/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: