О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
София 05.04.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3262/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. К., [населено място], [община], област П., подадена от пълномощника му адвокат С. С., срещу въззивно решение №86 от 10.05.2018 г. по гр. дело №127/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение №1667 от 22.12.2017 г. по гр. дело №1629/2017 г. на Пловдивския окръжен съд. С първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на касатора 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на воденото против него наказателно производство за престъпление по чл. 302, т. 2 във вр. с чл. 301, ал. 1, пр. 1 от НК по сл.д. № 14/2013 г., прекратено с постановление на от 05.12.2013 г., влязло в сила на 13.12.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.06.2014 г. до окончателното й изплащане. Отхвърлени са предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв., за обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 13.12.2013 г. – 27.06.2014 г. и за обезщетение за имуществени вреди в резултат на воденото срещу ищеца наказателно производство, изразяващи се в неполучено брутно трудово възнаграждение за периода 04.03.2013 г. – 24.01.2014 г. в размер на 673 лв. за март 2013 г., 744 лв. за април 2013 г., 744 лв. за май 2013 г., 744 лв. за юни 2013 г., 744 лв. за юли 2013 г., 744 лв. за август 2013 г., 744 лв. за септември 2013 г., 744 лв. за октомври 2013 г., 744 лв. за ноември 2013 г., 744 лв. за декември 2013 г. и 744 лв. за януари 2014 г., неизплатени суми за работни дрехи в размер на 208 лв. за 2013 г. и 21 лв. за 2014 г. и заплатени от ищеца здравно-осигурителни вноски за периода април 2013 г. – август 2013 г. в размер на 85,93 лв. /84 лв. главница и 1,93 лв. лихва/ и за периода септември 2013 г. – януари 2014 г. в размер на 86,93 лв. /82,42 лв. главница и 4,51 лв. лихва/, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 13.12.2013 г. до изплащането им.
Въззивният съд е приел, че с постановление от 08.02.2013 г. на прокурор при Окръжна прокуратура – Хасково е образувано досъдебно производство срещу ищеца за това, че при условията на продължавано престъпление през месеците юли и август 2012 г. в [населено място] като длъжностно лице – служител в ОДБХ – Хасково, чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното си положение приел в дар във вид на продукти на стойност 36,40 лв. и поискал дар в размер на 1 500 лв. от Б. З., които не му се следват, за да не извърши действия по служба, които са престъпления по чл. 302, т. 2 във вр. с чл. 301, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 НК. С постановление от 17.06.2013 г. ищецът е привлечен като обвиняем за горепосочените престъпления и му е взета мярка за неотклонение „подписка“, като на 04.07.2013 г. разследването му е предявено, а на 10.07.2013 г. е изготвено заключително мнение за прекратяване на досъдебното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 от НПК поради липса на осъществен състав на престъпление по НК. С постановление на Окръжна прокуратура – Хасково от 05.12.2013 г., влязло в сила на 13.12.2013 г., наказателното производство против ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК и е отменена взетата мярка за неотклонение „подписка“, като е прието, че едното деяние не представлява престъпление, а другото е недоказано. Ищецът е работил като главен инспектор в ОДБХ – Хасково от 01.05.2001 г., работодателят му е бил уведомен за образуваното сл.д. № 14/2013 г. с докладна вх. № 2858/ 27.02.2013 г. на директора на ОДБХ – Хасково, предложено е против И. Г. К. да се образува дисциплинарно дело и той да бъде отстранен от работа до приключването му, като със заповед от 01.03.2013 г. на изпълнителния директор на БАБХ е образувано дисциплинарно дело № 3/2013 г., а със заповед № ОР-2/01.03.2013 г. на изпълнителния директор на БАБХ на основание чл. 100, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител и във връзка с дисциплинарното дело ищецът е отстранен от длъжност до приключване на последното, чието разглеждане от своя страна е спряно с решение от 18.03.2013 г. на Дисциплинарния съвет до приключване на ДП № 14/2013 г. Срещу посочената заповед № ОР-2/01.03.2013 г. е подадена от ищеца жалба, по която е образувано адм.д. № 3283/2013 год. по описа на Административен съд – София – град, завършило с влязло в сила на 03.06.2013 г. решение, с което жалбата е отхвърлена. След прекратяване на наказателното производство с решение от 23.01.2014 г. на Дисциплинарния съвет при БАБХ е прекратено дисциплинарно дело № 3/2013 г., а със заповед № ОСПД-32/24.01.2014 г. на изпълнителния директор на БАБХ ищецът е възстановен на работа поради това, че с решение от 23.01.2014 г. на ДС на БАБХ е прекратено дисциплинарното дело поради постановление от 05.12.2013 г. на Окръжна прокуратура – Хасково за прекратяване на наказателното производство против ищеца.
След анализ на събраните по делото доказателства е направен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 302, т. 2 НК, изразяващи се в сериозен психически и емоционален стрес, притеснение да не бъде осъден, потиснатост, затваряне в себе си, депресия и коренна промяна – станал е нервен и избухлив, не е искал да комуникира с познати, а колегите му го избягвали, отстраняването му от работа довело до парични проблеми и напрежение в семейството. За да предпази болните си родители от притеснение, той симулирал, че продължава да ходи на работа, с течение на времето започнал да губи надежда, че всичко ще приключи благоприятно, задълбочили се здравословните проблеми, свързани с по-рано проявила се и нелекувана системно от години артериална хипертония, върху която повлиял негативно изживеният стрес. Страдал от безсъние, отслабнал много, загубил самочувствие, повдигнатото обвинение накърнило авторитета му в работата и доброто име в обществото, като той живеел в сравнително малък град, където всички новини се разпространяват бързо, хората са любопитни и подобно обвинение от държавен орган може бързо да доведе до загубване на уважение към всеки, още повече, че обвинението било пряко свързано с изпълняваните от ищеца служебни задължения. Тези действия са дали негативно отражение върху емоционалното и психическото състояние на ищеца, а описаните неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение и воденото наказателно производство, продължило за него през периода 08.02.2013 г. – 13.12.2013 г. За начален момент на периода е приета датата на образуваното против ищеца наказателно производство, а не датата на повдигане на обвинения, защото още през февруари 2013 г. той не само е знаел за предприетото против него наказателно преследване, но е търпял и значителни негативни последици от него, доколкото то е послужило като повод за отстраняването му от работа и начало на описаните неимуществени вреди. Ищецът не е бил осъждан. Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди, установени по вид, интензитет и продължителност, настъпилата промяна в характера му и в отношенията с близки, роднини и познати, изживените негативни емоции и създадената несигурност в бъдещето, задълбочилите се здравословни проблеми, накърняването на авторитета и доброто му име в обществото, имайки предвид и изпълняваната от него длъжност и местоживеенето му, при съобразяване с характера на повдигнатите обвинения по чл. 302, т. 2 от НК, в т.ч. предвижданото наказание /лишаване от свобода от 3 до 10 години/, продължителността на периода, през който спрямо ищеца са извършвани действия и са постановявани актове /около 10 месеца/, отразяващи се на правната му сфера, взетата спрямо него мярка за процесуална принуда „подписка”, която е лека и не е променила ежедневния му живот, имайки предвид също факта, че той е неосъждан и без криминални прояви до момента, поради което е понесъл по-тежко първия досег с правосъдието, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, е направен извод, че следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 5 000 лв., а над него до пълния предявен размер от 30 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е взето предвид и обстоятелството, че най-сериозният фактор, допринесъл за възникването им под форма на безпокойство, промяна в обичайния начин на живот, финансовите и семейните проблеми и социална изолация не е самото наказателно производство, а отстраняването на ищеца от работа като последица от образуваното против него дисциплинарно производство, извършено със заповед на изпълнителния директор на БАБХ по реда на чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, Тази разпоредба предвижда, че държавният служител може да бъде временно отстранен от работа от органа по назначаването, когато против него е образувано дисциплинарно дело. Посочената разпоредба не задължава органа по назначаването при всеки случай на образувано против държавен служител дисциплинарно дело да го отстрани от работа, а му дава право на преценка дали е налице основание за приложение на разпоредбата за всеки конкретен случай., поради което Прокуратурата на Република България не може да носи отговорност за причинените на ищеца вреди от отстраняването му от работа.
По отношение на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неизплатени работни заплати за периода 04.03.2013 г. – 24.01.2014 г., пропуснати ползи поради неизплатени суми за работни дрехи за 2013 год. и за 2014 г. и претърпени загуби поради заплатени от ищеца здравно-осигурителни вноски за периода април 2013 г. – януари 2014 год. Тези имуществени вреди са настъпили в резултат от временното му отстраняване от длъжност, което е станало със заповед № ОР-2/01.03.2013 г. на изпълнителния директор на БАБХ, в която като мотив за издаването й е посочено дисциплинарно дело № 3/2013 г. по описа на БАБХ против ищеца, образувано по повод докладна № 2858/ 27.02.2013 г. на директора на ОБДХ – Х., а самата заповед е издадена с правно основание чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл. Разпоредбата на чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл предвижда, че държавният служител може да бъде временно отстранен от работа от органа по назначаването, когато против него е образувано дисциплинарно дело. Посочената разпоредба не задължава органа по назначаването при всеки случай на образувано против държавен служител дисциплинарно дело да го отстрани от работа, а му дава право на преценка дали е налице основание за приложение на разпоредбата за всеки конкретен случай. Правната теория и съдебната практика на Върховния административен съд и останалите административни съдилища в страната приемат, че със заповедта по чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл се налага принудителна административна мярка, целяща да предотврати и преустанови административните нарушения и вредните последици от тях, а от друга страна да предотврати възможността държавният служител да попречи за реализиране на дисциплинарната му отговорност. При издаването й органът по назначаване извършва преценка по целесъобразност, като той не е задължен да приложи тази мярка, а дори да има дисциплинарно производство против определен държавен служител, може да наложи спрямо него друга мярка, с която да се постигнат горепосочените цели. Към момента на издаване на заповедта, с която ищецът е бил отстранен от работа, е действала още една правна норма – чл. 100, ал. 2 ЗДСл, според която във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а“ НК, органът по назначаването го остранява временно от работа.Тази правна норма е обявена за противоконституционна с решение № 5/12.05.2016 г. по к.д. № 2/2016 г. на Конституционния съд на Република България. Тази разпоредба е императивна, т.е. при наличие на посочените предпоставки органът по назначаване действа в условията на обвързана компетентност и е длъжен временно да отстрани служителя от работа, ако против него е образувано наказателно производство. В настоящия случай, обаче, към момента на издаване на заповедта органът по назначаване е имал две алтернативни възможности за отстраняване на ищеца от работа – по чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл. или по чл. 100, ал. 2 ЗДСл., като е избрал първата, извършвайки преценка за прилагането й, без да е пряко задължен от действията на прокуратурата по привличане на ищаца като обвиняем, поради което няма пряка причинна връзка между действията на прокуратурата и временното отстраняване на ищеца от работа. Ето защо ответникът не може да носи отговорност за причинените на ищеца имуществени вреди вследствие на отстраняването му от работа, а предявените искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение, неполучено допълнително възнаграждение за облекло и заплатени здравно-осигурителни вноски, са неоснователни.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България, гр.София, оспорва жалбата.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правните въпроси относно критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди и необходимостта да се обезщетят всички претърпени неимуществени вреди. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посочени са ПП №4/68 г., ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и съдебни решения. Твърди се още, че обжалваното решение относно иска за обезщетение за имуществени вреди противоречи на задължителната съдебна практика. Посочени са ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, две определения и едно решение на ВКС. Въпросите трябва ли прокуратурата да отговаря по чл.2 ЗОДОВ за пропуснати ползи от неизплатени заплати и дали отстраняването от длъжност от орган по дисциплинарно производство поради повдигнати обвинения прекъсва причинната връзка между повдигнатите незаконни обвинения и вредите от неизплатени заплати са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №86 от 10.05.2018 год. по гр. дело №127/2018 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Размерът на обезщетението се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено положение. Задължително се преценяват видът и характерът на упражнената процесуална принуда, общата продължителност и предмета на наказателното производството, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
Относно обезщетението за имуществени вреди. Повдигнатите въпроси са неотносими, защото в разглеждания случай отстраняването от длъжност не е станало по реда на чл. 100, ал. 2 ЗДСл. – в тази хипотеза отстраняването е в пряка връзка с образувано наказателно производство. В случая въззивният съд е приел, че отстраняването от длъжност е на друго основание/ чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл. поради образуване на дисциплинарно производство/. В тази хипотеза в много случаи въобще няма образувано и наказателно производство, а дори и да има не се обсъжда въпросът за предмета на образуваното дисциплинарно производство и дали то има връзка и с наказателното такова и каква точно е тази връзка. На още по-голямо основание не се разглеждат и въпросите за възможността за кумулиране на дисциплинарна и наказателна отговорност или за налагане само на едно от двата вида наказание и при какви условия това може да стане. В същата хипотеза държавният служител може да бъде временно отстранен от работа от органа по назначаването, когато против него е образувано дисциплинарно дело. Посочената разпоредба не задължава органа по назначаването при всеки случай на образувано против държавен служител дисциплинарно дело да го отстрани от работа, а му дава право на преценка дали е налице основание за приложение на разпоредбата за всеки конкретен случай. Според ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС прокуратурата не носи отговорност за вредите, настъпили в резултат на незаконни действия или актове на администрацията в рамките на дисциплинарно производство. Посочените две определения и решение на ВКС също се отнасят до друга хипотеза – чл. 100, ал. 2 ЗДСл., като в тях има позоваване и на цитираното тълкувателно решение. Според него когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност. Освен това когато макар прокуратурата да не е наредила изрично отстраняването от длъжност на лицето, но административният орган е бил длъжен да стори това на основание чл.100, ал.2 ЗДСл., то и при липса на изрично нареждане от страна на прокурор, щом последният повдигне обвинение срещу държавен служител за престъпление в това му качество, законът постановява извършване на действие от страна на администрацията при обвързана компетентност. Съответният орган в този случай няма възможност за преценка да извърши ли действието по отстраняване от длъжност – ако срещу служителя е повдигнато обвинение за извършено престъпление в качеството му на длъжностно лице, отстраняването от длъжност /съответно неполучаването на възнаграждение за времето, докато трае наказателното производство/ е императивна последица от повдигнатото обвинение. В тази хипотеза за разлика от отстраняването от длъжност при дисциплинарно производство по реда на чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл., органът по назначаването на държавния служител не носи отговорност, тъй като действията му са напълно законни – този орган не може да направи нищо друго, освен да отстрани от длъжност обвиняемият. Разглежданият случай обаче е различен, поради което повдигнатите въпроси и посочената практика на ВКС са неотносими.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №86 от 10.05.2018 г. по гр. дело №127/2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.