5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
С., 09.04. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 690/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 09.12.2010 г. по гр. д. № 3182/2005 г. Софийският градски съд оставил в сила решението от 26.04.2004 г. по гр. д. № 11306/2000 г. на Софийския районен съд, с което е уважен предявен от К. П. В., И. П. В., В. Т. В., Л. А. Ш., Ц. К. К., заместена в хода на делото от процесуалните си правоприемници М. П. К.-В., А. Г. Л., В. Г. Л. /починала и заместена от К. П. В., И. П. В. и Люля А. Ш./ и А. К. А., заместена от наследниците си по закон Й. А., М. Б. А. и А. А., срещу Г. А. М. и С. П. М. иск за ревандикация на 5/6 ид. ч. от ливада в землището на [населено място], м. „О.” или „При р.”, сега „М. л.” – дворно място от 1 дка, съставляващо лицевата /югозападната/ част от имот пл. № 1297 по неодобрен кадастрален план от 1974 г., а по кадастралния план от 1994 г. – имот пл. № 1507, кад. лист 542, и са отхвърлени претенции на ответниците за подобрения и за признаване право на задържане на имота до заплащането им.
Със същото решение въззивният съд оставил без разглеждане като недопустима въззивната жалба от 26.05.2004 г. на ищцата А. К. А. и на тези ищци, които са се присъединили към нея с молба от 14.06.2004 г., срещу същото първоинстанционно решение в частта, с която в мотивите е прието право на собственост върху 4.33/6 ид. ч. вместо върху 5/6 ид. ч. от спорния имот, и в частта, с която без уважение е оставено искането за отмяна на н. а. № 47/2002 г., а въззивното производство в тази част е прекратено.
Със същото въззивно решение допълнителното решение от 04.01.2005 г. е отменено частично и е постановено друго, с което без уважение е оставено искането на ищците за отмяна на н. а. № 47/2002 г.; в останалата част допълнителното решение е оставено в сила.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени касационни жалби:
– от ищците Й. А., М. Б. А., А. А. и М. К.-В.; и от К. П. В., И. П. В., В. Т. В., Л. А. Ш., които, при основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК искат допускане на касационно обжалване на решението в частта за отмяната на н. а. № 47/2002 г.;
– от ответниците по иска, които искат отмяна на въззивното решение по уважения срещу тях иск за ревандикация и свързаните с него искания и възражения, и поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По жалбите на касаторите – ищци:
Неоснователен е доводът на ответниците за просрочие на тези жалби. Указаният от въззивния съд едноседмичен срок за обжалване е относим към частта от въззивното решение с характер на определение. Касационните жалби имат за предмет друга част – тази, с която без уважение е оставено искането на ищците за отмяна на н. а. № 47/2002 г. Тя подлежи на обжалване в срока по чл. 283 ГПК и след като уведомяването е на 13.12.2010 г. и на 15.01.2011 г., а жалбите са от 11.01.2011 г. и 10.02.2011 г., те са в законоустановения едномесечен срок и не са просрочени.
Ищците Й. А., М. Б. А., А. А. и М. К.-В. считат, че по въпроса за предпоставките за отмяна на констативен нотариален акт въззивният съд се е произнесъл в отклонение от съдебната практика, представена с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а по въпроса: дали съществуването на констативен нотариален акт за постройка в имота ограничава или накърнява признатото със съдебното решение право на собственост върху същия като предпоставка за основателност на искането за отмяна на акта, произнасянето на ВКС ще бъде от значение за развитието на правото.
Ищците К. П. В., И. П. В., В. Т. В. и Люля А. Ш. поставят въпросите: 1. кои са предпоставките за отмяна на констативен нотариален акт и 2. дали наличието на констативен нотариален акт за незаконна постройка, изградена в дворно място, ограничава признатото със съдебно решение право на собственост върху мястото и пречка ли е за уважаване на искането на собственика на терена за отмяна на този нотариален акт. Считат, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, представена с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а по втория липсва съдебна практика.
Предпоставките за допускане на касационните жалби за разглеждане по същество не са налице по следните съображения:
Предмет на удостоверяване с констативния нотариален акт по чл. 483, ал. 1 или чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./ е правото на собственост върху даден недвижим имот. Като документ този нотариален акт доказва материализираното в него удостоверително изявление на нотариуса, че ползващият се от акта е собственик на имота. Тази доказателствена сила важи спрямо всички, но до доказване на обратното. Затова всяко трето лице, на което тя се противопоставя, може да доказва, че титулярът на нотариалния акт не е собственик на имота, посочен в акта.
С ТР № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК на Върховния съд /съдебна практика от категорията на посочените в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съдебни актове/ е прието, че отменяването на нотариален акт по обстоятелствена проверка е изрично разпоредена законна последица от уважаването на предявен иск за защита на засегнатото с издаването на акта материално право. Последвалата трайна съдебна практика, включително и представената от касаторите, е в съответствие с това разрешение. Приема се и това, че ако правото на собственост на титуляра на акта бъде отречено изцяло, нотариалният акт се отменя, дори без да е направено специално искане, а когато актът признава на титуляра повече от действително притежаваните права, той следва да бъде изменен /р. № 1942 от 15.01.2002 г. по гр. д. № 298/2001 г. на ВКС, ІV-то г. о./. Същите разрешения следва да се приложат и относно нотариален акт за собственост, издаден по реда на чл. 483, ал. 1 ГПК, предвид еднаквата правна природа на двата вида нотариални удостоверявания – те възпроизвеждат правния извод на нотариуса, че титулярът на акта е собственик на имота. След като предпоставките за отмяна на констативен нотариален акт са изяснени в съдебната практика и не се налага нейната промяна, а възприетото от съда в обжалваното решение не е в противоречие с тази практика, то и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос.
Вторият въпрос, който е формулиран по идентичен начин от двете групи касатори, също не обосновава допускане на жалбите за разглеждане по същество.
Въззивният съд е приел, че искането на ищците за отмяна на н. а. № 47, дело № 34 от 10.04.2002 г., с който ответниците са признати за собственици на едноетажна полумасивна сграда с площ от около 12 кв. м., е неоснователно. Съображенията са, че правото на собственост върху сградата не е предмет на спора, поради което и уважаването на иска за ревандикация на дворното място няма за правна последица отмяната на нотариалния акт за сградата съгласно чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./.
Според разясненията в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, касационното обжалване може да се допусне, при наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение. В разглеждания случай предявеният от ищците /част от които са касатори/ иск е за собственост на дворно място. Находящата се в мястото постройка, за която е съставен н. а. № 47/2002 г., не е част от заявения за разрешаване гражданскоправен спор. Отмяната на констативен нотариален акт за собственост на един недвижим имот се свързва с уважаването на иска за собственост именно на този имот, който е предмет на акта. Имотът по посочения нотариален акт не е предмет на иска. А след като поставеният от касаторите въпрос е извън предмета на спора, то и не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационните жалби на ищците не следва да се допускат за разглеждане по същество, без да се обсъждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
По касационната жалба на ответниците:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите-ответници са посочили, че въззивният съд се е произнесъл «по материалноправния въпрос – за наличие или отсъствие на предпоставките по чл. 108 ЗС и по процесуалноправния такъв – за начина на тяхното установяване, с разпределение на доказателствената тежест, установеността и значението на назованите обстоятелства и представени доказателства за тях, посочени в касационната жалба». Посочили са също, че за уважаване на ревандикационния иск е необходимо ищците да са го доказали главно и пълно, а не при условията на недоизяснена фактическа и правна страна. С изложението са представили ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1269 от 20.01.2009 г. по гр. д. № 4532/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 1444/07 от 19.11.2007 г. по гр. д. № 265/2007 г. на ВКС, V-то г. о., решение № 2419 от 13.10.1960 г. на ВС, решение № 1787 от 27.09.1955 г. по гр. д. № 5611/1955 г. на ВС, ІV-то г. о.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване може да се допусне, когато съдът се е произнесъл по процесуалноправен или материалноправен въпрос от значение за решаването на конкретното дело и го е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото.
В случая се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, но данните по делото сочат, че предпоставките на тези хипотези не са налице.
К. са се позовали на тази част от ТР № 1/2001 г., според която въззивният съд е длъжен служебно да следи за допустимостта на обжалваното решение независимо от становището на ответника, като предпоставка за безпорочност на акта му, но не обосновават защо намират въззивното решение за недопустимо. Наличието на такъв порок не се и установява, поради което и не е налице основание касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество във връзка с допустимостта на обжалваното решение.
В съответствие с разясненията в т. 19 на посочения тълкувателен акт въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред първата инстанция и пред него фактически и доказателствен материал по делото, е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, от което следва, че е процедирал не в противоречие, а в съгласие със задължителната съдебна практика.
В т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е застъпена тезата за неограничената възможност, при възприетия модел на пълното въззивно обжалване, делото да се попълва с нови доказателства и да се изследват нови обстоятелства от въззивния съд. За да се допуснат нови доказателства обаче, те следва да са и необходими, а тази преценка е предоставена на решаващия съд, който може да откаже събирането им, ако фактът е бил установен. В съответствие с това положение, с определение от съдебното заседание на 10.04.2009 г. въззивният съд е отказал да допусне нова съдебно-техническа експертиза за идентичност между имота по исковата молба и заемания от ответниците имот, по съображения, че представената от ответниците скица – топографска карта от 1969 г., не установява нови обстоятелства, по повод на които да бъде допусната такава експертиза; отхвърлени са и последващи двукратни искания за експертиза. Отделно от изложеното следва да се посочи, че с тази част на изложението касаторите не поставят въпрос за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, от която зависи решаването на делото, а излагат оплаквания във връзка с установяване на идентичност между имоти, което касае фактически, а не правен въпрос, и не обосновава основание касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество.
Не е налице противоречие и с представените с изложението решения на състави на ВС и ВКС, в които се приема, че след като е оспорено правото на собственост на ищеца, неговата е тежестта да докаже пряко и пълно наличието на кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл. 108 ЗС; че по иск по чл. 108 ЗС е необходимо да се докаже, че ищецът е собственик на вещта, предмет на иска, че вещта се намира във владение или държане на ответника и че последният я владее или държи без основание; че само при доказана по безспорен начин активна материалноправна легитимация ищецът би могъл успешно да проведе исковете си за собственост.
Съобразявайки се с тълкуването на чл. 108 ЗС, както и на предпоставките за уважаване на иска в случаите, когато собствеността произхожда от реституция по ЗВСОНИ, съдът е приел, че собствеността върху имота по исковата молба, 5/6 ид. ч. от който са отчуждени по ЗОЕГПНС без да е заплатено обезщетение, е възстановена на основание чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ – спорната част е собственост на държавата при влизане на закона в сила и съществува във вида, в който е била отчуждена, като изградената в имота постройка, съставляваща винкелова конструкция и гофрирана ламарина с площ 9.15 кв. м., поставена върху бетонова основа, и навес от 2.70 кв. м., е без строителни книжа и като такава е незаконна. Ответниците са противопоставили възражение за предоставено им право на ползуване по ПМС № 76/1977 г. и Наредба № 6/1978 г., издадена в изпълнение на постановлението, както и възражения за извършени подобрения и за право на задържане на имота до заплащането им. След анализ на данните по делото, доводите на страните и приложимата нормативна уредба, съдът приел за недоказано ответниците да упражняват владение на правно основание, като съобразил и статута на имота – попадащ в регулационния план от 1979 г., който не е допускал предоставянето му за ползване по силата на посочения акт на Министерския съвет, тъй като е престанал да бъде земеделски. По тези съображения, и като счел останалите възражения за неоснователни, а претенцията на ответника М. за подобрения – за погасена по давност, въззивният съд заключил, че искът по чл. 108 ЗС следва да се уважи. С оглед изложеното правният извод за основателност на ревандикационната претенция не противоречи, а е съобразен със съдебната практика и подадената от ответниците касационна жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
При този изход на касационното обжалване, разноските следва да останат в тежест на касаторите така, както са сторени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 09.12.2010 г. по гр. д. № 3182/2005 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: