О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
София, 09.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седми декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………….………..……. и с участието на прокурора ………..…………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1231 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, чието разрешаване е било предмет на решение № 320/15.ХІІ.2015 г. на Великотърновския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 254/2015 г.
Касационната жалба с вх. № 724/15.ІІ.2016 г. на ищцовата [фирма]-София е против онези три части на горепосоченото въззивно решение, с които: 1./ Бил е отхвърлен отрицателен установителен иск на кредитната институция с правно основание по чл. 694, ал. 1 ТЗ, предявен срещу италианското [фирма] /понастоящем с ново фирмено наименование „М. М. енд П.”/ и плевенското [фирма] – последното в открито пр-во по несъстоятелност, чиито предмет е било признаването за установено, че не съществува вземане в полза на италианския търговец за възнаграждение в размер на 6 000 000 евро, с левова равностойност от 11 734 980 лв. по процесния договор за консултантски услуги от 28.ІІІ.2008 г., прието под № 2 в Списък на приетите вземания в пр-вото по несъстоятелност на втория ответник, одобрен с Опр. № 584/17.VІІ.2013 г. по т. д. № 235/2012 г. по описа на ОС-Плевен, което е било обявено в ТР на същия ден; 2./ Била е осъдена банката настоящ касатор да заплати държавна такса по с/ка на Великотърновския апелативен съд, „съобразно отхвърлената част от исковете”, в размер на 586 749 лв. (петстотин осемдесет и шест хиляди седемстотин четиридесет и девет лева); 3./ Била е осъдена [фирма] да заплати на ответното италианско търговско д-во сума в размер на 2 150 лв. (две хиляди сто и петдесет лева), представляваща направени от последното разноски в пр-вото пред първостепенния съд;
Оплакванията на банката касатор са както за недопустимост на горепосоченото въззивно решение в първата от тези три обжалвани негови части, така и за неправилност на същото: поради необоснованост и постановяването му (вкл. и в трите атакувани негови части) както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това [фирма] претендира частичното му обезсилване, респ. – касиране, и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да се приеме за установено, че предявеното от италианското [фирма] /с бивше фирмено наименование „Сервици е Л.”/ вземане за възнаграждение от 6 млн. евро към плевенското [фирма], включено под № 2 в Списъка на приетите предявени вземания в откритото срещу него пр-во по несъстоятелност, не съществува, като в резултат бъдат присъдени и всички направени от кредитната институция разноски по водене на делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол преди всичко с теза за порок на въззивното решение /в първата от атакуваните негови три части/ по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, поддържайки, че въззивният съд бил отговорил „неправилно на следния въпрос, обусловил изхода на спора, като отговорът е довел до произнасяне по предмет, различен от предмета на делото”, а именно: „Допустимо ли е при отхвърляне на отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ, съдът да признае съществуването на вземане, различаващо се по правопораждащия го юридически факт от вземането, предявено в пр-вото по несъстоятелност, прието от съда с определението по чл. 692, ал. 4, изр. 2-ро ТЗ и оспорено със същия иск?”
Отделно от това приложното поле на касационното обжалване се обосновава от банката настоящ касатор с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с изричното посочване, че посредством потвърждаването на първоинстанционния съдебен акт по съществото на спора, въведен с отрицателния установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ, Великотърновският апелативен съд се е произнесъл /”неправилно” и „погрешно”/ в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, но също и с определения, а също и с решения отпреди влизането в сила на сега действащия процесуален закон, по следните седем материално- и процесуалноправни въпроса:
1./ „Може ли съдебното решение да се основе на доказателство, представено в нарушение на забраната за представяне на нови доказателства в производства по търговски спорове след изтичане на срока за допълнителен отговор, както и след специално даден за това допълнителен срок от съда?”
2./ „Може ли да се установи привидността на един договор само въз основа на съвкупност от косвени доказателства – доказателства, които не се отнасят непосредствено до извършването на волеизявленията, образуващи договора, а установяват отсъствие на воля за задължаване в съдържанието на договора и липса на каквото и да било поведение за изпълнение на договора?”
3./ „Възможен ли е предмета на договор за предоставяне на услуги, когато услугата е предназначена и възможността за изпълнението й се предпоставя от наличие на обекти, построени на определен етап /етап довършителни работи/, а при сключване на договора страните са наясно, че в уговорения срок за изпълнение на услугата няма да съществуват такива построени обекти?”
4./ „Нищожен ли е поради липса на предмет или на основание договор, при който същественото задължение /част от същественото съдържание на конкретния договор/ на едната страна по него не е определено?”
5./ „Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорните между страните факти, а именно: а./ дали договорът е симулативен, и /б./ дали договорът е изпълнен от страна на кредитора-съответник; да извърши собствена преценка на доказателствения и фактически материал и ако приеме, че е налице изпълнение, да мотивира извода си с конкретни фактически констатации, като посочи фактите, които приема за установени относно липсата на привидност и наличието на спорното изпълнение на всяка от престациите и услугите, особено, когато е сезиран с оплакване във въззивната жалба, че това не е направено от първата инстанция и изводът й за липса на изпълнение на договора от кредитора-ответник не е мотивиран с констатации относно действията, чрез които се осъществява изпълнението?”
6./ „Правилно ли съдът е основал свои изводи за наличие на данни за съществуването на процесното правоотношение /и оттам за липса на привидност на процесния договор/, както и за изпълнение на собственото задължение на кредитора с оспореното вземане, върху констатации на счетоводна експертиза не относно счетоводни записвания, а относно писмени доказателства, които не са представени по делото?”
7./ „Може ли при спор между кредитори да се приеме, че признанието на длъжника, че кредиторът с оспорено вземане и негов съответник е изпълнил насрещното си задължение, което е предпоставка за възникване на вземането му, е – само по себе си – достатъчно за извод, че оспореното вземане съществува?”
ІІ. Съответно касационната жалба с вх. № 636 от 10.ІІ.2016 г. на ответното италианско дружество с ограничена отговорност „М. М. енд П.” /с предишно фирмено наименование „Сервици е Л.”/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК, е против онази част от същото въззивно решение, с която е бил уважен вторият кумулативно съединен отрицателния установителен иск на банката с правно основание по чл. 694, ал. 1 ТЗ, посредством приемането за установено, че не съществува вземане на италианския търговец за мораторна неустойка по процесния договор за консултантски услуги срещу втория ответник /плевенския търговец в открито пр-во по несъстоятелност/ в размер на сумата от 11 734 980 лв.
Оплакванията на италианското търговско д-во касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова част /за несъществуването на негово вземане за договорна мораторна неустойка/ в нарушение на материалния закон. Поради това се претендира касирането му и „потвърждаване на решението на първоинстанционния съд в неговата цялост”, а също и присъждане на всички направени пред касационната инстанция разноски, вкл. адвокатски хонорар.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-гр. Н., област Н., обосновава приложно поле на касационния контрол с теза за нищожност на въззивното решение в атакуваната негова част, а също и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с тази част от решението си Великотърновският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в т. 3 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/15.VІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/08 г., но така също и в шест, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следните четири материалноправни въпроса:
1./ „Валидна ли е уговорената в чл. 13 от процесния договор за консултантски услуги неустоечна клауза?”;
2./ „Противоречи ли на добрите нрави уговорената в чл. 13 от процесния договор за консултантски услуги неустоечна клауза?”;
3./ „Излиза ли извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и наказателна функции уговорената в чл. 13 от процесния договор за консултантски услуги неустоечна клауза?”;
4./ „Кога неустоечната клауза, уговорена като глобална сума, противоречи на добрите нрави и излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и наказателна функции?”
Отделно от това липсвала „непротиворечива съдебна практика” по правния въпрос: „Кога уговорената като глобална сума неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави и кога е нарушен принципът на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД?”, посредством каквато следвало да се попълни съществуващата „празнота в правото”, произтичаща от обстоятелството, че „доколкото добрите нрави са неписани правила за поведение, уповаващи се на правни принципи и на господстващия към даден момент в обществото морал, те трудно могат да бъдат имплементирани в конкретна правна норма”. Ето защо този последен материалноправен въпрос в изложението на италианския касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му се явявал от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК [фирма]-София писмено е възразила чрез двамата свои процесуални представители по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, поискано от италианския търговец – ответник по отрицателните й установителни искове с правно основание по чл. 694, ал. 1 ТЗ, така и по основателността на оплакванията му за нищожност и за неправилност на постановеното от Великотърновския апелативен съд решение в атакуваната от последния негова част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на направените от кредитната институция „разноски в касационната инстанция”.
Ответното по касация [фирма]-гр. П. не е ангажирало свое становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията за неправилност и съответно – за нищожност, на постановеното от Великотърновския апелативен съд решение в която и да е от атакуваните от другите насрещни по спора страни негови части.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни /насрещни/ страни във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, както касационната жалба на ищцовата Банка Д.” ЕАД-София”, така и тази на ответното по иска с правно основание по чл. 694, ал. 1 ТЗ италианско търговско д-во с ограничена отговорност „М. М. енд П.”, със седалище [населено място], област Н. /и с предишно фирмено наименование „Сервици е Л.”/, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно по ле на касационното обжалване, са следните:
1. По касационната жалба на ищцовата [фирма]-София, вкл. и оплакването й за порок на въззивното решение в атакуваната му част по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
За да потвърди първоинстанционното решение в тази му част /за отхвърлянето на първия от 3-те отрицателни установителни иска на кредитната институция срещу ответниците „М. М. енд П.” и плевенското [фирма] – последното в открито пр-во по несъстоятелност/, чиито предмет е било установяване несъществуването на вземане в размер на сумата от 11 734 980 лв. в полза на италианския търговец срещу българския длъжник, представляваща дължимо възнаграждение за извършени консултантски услуги, съгласно договор от 28.ІІІ.2008 г., Великотърновският апелативен съд е приел, че е останало недоказано направеното от банката оспорване на истинността на същия, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните, извършена от нотариуса И. И. /рег. № 230/, чиито район на действие съвпада с юрисдикцията на РС-Пловдив.
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта /респ. – за нищожността на обжалваното въззивно решение/. Само при съществуваща вероятност последното да е недопустим /респ. – нищожен/ съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за реални негови пороци /по смисъла на т.т. 1 и 2 на чл. 281 ГПК/ ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. В процесния случай тезата на банката касатор за недопустимост на въззивното решение в атакуваната негова част, е въведена с твърдението, че съдебното установяване в исковия процес на съществуването/несъществуването на спорните вземания на италианския търговец към плевенския длъжник се базирало върху юридически факт, „различен от онзи юридически факт, въз основа на който са били предявени спорните вземания с молбата по чл. 685 ТЗ” пред съда по несъстоятелността на [фирма]-гр. П.: договор за консултантски услуги с нотариална заверка на подписите, вместо веднъж вече представеният пред съда по чл. 613 ТЗ договор с такъв предмет, който е бил сключен в обикновена писмена форма. Констатацията на настоящия състав на ВКС за липсата на каквато и да е вероятност въззивното решение да е процесуално недопустим съдебен акт следва както от обстоятелството, че такъв довод вече е бил инвокиран във въззивната жалба на банката и е разглеждан по същество от Великотърновския апелативен съд /арг. чл. 269, изр. 1-во, предл. 2-ро ГПК/, но така също и от естеството на релевирания от банката касатор юридически факт, който се свежда до една и съща сделка /двустранен възмезден договор за консултантски услуги/, като по повод вторичен спор за достоверната дата на сключването й, като такава е приета датата, съвпадаща с тази на извършената нотариална заверка на подписите на представителите на страните по същата.
Същевременно в мотивите към същата точка от горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС последователно е разграничено, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, включен надлежно в предмета на спора, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тази плоскост релевираните от банката настоящ касатор в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата 5 правни въпроса /с поредни номера 1, 2, 5, 6 и 7/ се явяват такива, отнасящи се до правилността на въззивното решение в атакуваната негова част и затова те обективно не са могли да бъдат елемент от произнасянето на Великотърновския апелативен съд, каквото е главното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въобще констатираното по отношение на тях погрешно отъждествяване от банката касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Съответно останалите два правни въпроса, релевирани от банката настоящ касатор в изложението й към жалбата, а именно тези с поредни №№ 3 и 4, са с изцяло хипотетичен характер: те не са били надлежно включени в предмета на спора по делото, а това изключва необходимостта от преценка за наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване в процесния случай – посредством съпоставяне на въззивното решение в атакуваната от банката негова потвърдителна част с всяко едно от постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от гражданската и търговската колегии на ВКС, както и с определения на такива състави, а също и с решенията им, но отпреди влизането в сила на сега действащия процесуален закон, с оглед разкриването на идентичен релевантен правен въпрос.
2. По касационната жалба на италианското [фирма] – ответник по исковете с правно основание по чл. 694, ал. 1 ТЗ, вкл. тезата му за порок на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 1 ГПК:
а./ Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността /респ. – за недопустимостта/ на обжалваното решение. Само при съществуваща вероятност последното да е нищожен съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността му /респ. – за неговата допустимост/ ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. На тази плоскост единственият довод на чуждестранния търговец касатор за порок на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 1 ГПК в атакуваната негова част е бил основан върху съображението, че то е било постановено в противоречие със свръхповелителни и повелителни правни норми на нашето право, понеже: „Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е императивна по своя характер, тъй като е призована да защитава висши цели на установения в Република България правен ред”. По аргумент от текста на чл. 9 ЗЗД обаче, според който освен от повелителните правни норми, свободата на договаряне е ограничена още и от добрите нрави, решаващият правен извод на Великотърновския апелативен съд за противоречие на неустоечната клауза по чл. 13 от процесния договор с последните /а не с повелителните норми на закона/ изключва каквато и да било вероятност постановеното от него решение да е нищожен съдебен акт. Противното разбиране би довело до абсурдното положение всяко съдебно решение, което е постановено в нарушение на императивна материалноправна норма /вкл. тази на чл. 26 ЗЗД/, да се окаже вместо неправилен – нищожен съдебен акт. В насока на точно обратното допълнителните аргументи се съдържат в задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т.т. 1 и 2 на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г.на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. Наред с това цитираното от чуждестранния търговец касатор решение № 905/27.ІІІ.1958 г. на състав на ІV-го г.о. на ВС на НРБ, постановено по гр. дело № 5471/1957 г., с което се приема, че забраната да се иска преглед по реда на надзора /извънинстанционен процесуалноправен институт, реципиран от съветското право, който е отменен отпреди 20 години – бел. на ВКС/ на влязло в сила решение или определение, ако е минала повече от 1 година от изпълнението на същото, няма приложение при нищожните решения, очевидно предпоставя такива, ползващи се /привидно/ с изпълнителна сила. Атакуваното въззивно решение обаче не е от тази категория, тъй като при влизането му в сила, то би се ползвало единствено с ефекта на силата на пресъденото нещо. В обобщение, след датата на постановяване на горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС ще следва да се счита изоставена практиката, обективирана в: Р. № 107/1956 на ОСГК на ВС на НРБ, както и в соченото от касатора Р. № 905/1958 г.
б./ За да отмени решението на първостепенния съд в тази му част и съответно, за да приеме за установено по иска на [фирма]-София срещу италианския търговец настоящ касатор и плевенското [фирма], че „не съществува прието вземане на първия /с предишно фирмено наименование „Сервици е лоджистика”/ в пр-вото по несъстоятелност на длъжника [фирма], образувано по т. д. № 235/2012 г. по описа на Плевенския ОС, включено под № 2 в Списък № 1, изготвен от синдика на основание чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ, а именно неустойка в размер на 11 734 980 лв., одобрен с определение № 584/17.VІІ.2013 г. на съда по чл.613 ТЗ по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ и на основание чл. 694, ал. 1 ТЗ”, въззивната инстанция е приела, че от тълкуването на точния смисъл на клаузата по чл. 13 от процесния договор, волята на страните при сключването му на 28.ІІІ.2008 г. е била с тази неустойка да бъде обезщетен италианския търговец настоящ касатор в случай, че до изтичането на определения срок се окаже налице пълно изпълнение на поетото към него задължение за заплащане на възнаграждение от 6 000 000 евро. Предвид уговарянето на тази неустойка за забава „в глобален размер”, т.е. равен на така поетото по договора задължение и твърде краткият /3-месечен срок/ за изпълнение, решаващият извод на Великотърновския апелативен съд е бил, че тази мораторна неустойка се отклонява не само от своите обезщетителна и обезпечителна функции, но и от присъщата й санкционна /наказателна/ функция, т.е. че е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Съгласно т. 1 от горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На тази плоскост релевираните от чуждестранния търговец касатор пет правни въпроса в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата се свеждат всъщност до само един, тъй като с приемането от състава на въззивния съд, че уговорената в чл. 13 от процесния договор неустоечна клауза накърнява добрите нрави, очевидно е отговорено, че същата е невалидна /нищожна/, а що се отнася до причината това да е така, изразеното от Великотърновския апелативен съд становище е в смисъл, че тази мораторна неустойка излиза не само от присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, но също и от характерната за отношенията между търговци нейна санкционна /наказателна/ функция. От своя страна, горната констатация по необходимост налага извод, че атакуваното въззивно решение не само е в точно съответствие със задължителната за съдилищата в Републиката постановка на ТР № 1/15.VІ.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., според която преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави – за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, но също и че този акт на въззивния съд е в съгласие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 123/17.ХІ.2010 г на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 698/09 г. Инвокираните в тази връзка от чуждестранния търговец касатор доводи „за неотчитане на определени факти, като неговата тясна специализация в предоставянето на този вид услуги, самият обем на работата, разпростиращ се на територията на три държави” и пр. са ирелевантни към така уточнения единствен правен въпрос, който е бил от значение за изхода по конкретното дело. По съображения, изцяло основани на задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., в процесния случай не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК при произнасянето та въззивната инстанция по единствения значим за изхода на делото правен въпрос /за нищожността на неустоечната клауза по чл. 13 на процесния договор – като накърняваща добрите нрави/. Тезата на касатора за „празнота в правото”, която следвало да бъде преодоляна по тълкувателен път, се отклонява от даденото разяснение, че развитието на правото предпоставя само непълнота, неяснота или противоречие в относимите към разрешаване на спора закони, а не и досежно затруднението по „имплементиране на неписани правила за поведение в конкретна правна норма”.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК, разноските, претендирани от двамата касатори, ще следва да останат в тежест на всеки един от тях, така, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 320 на Великотърновския апелативен съд, ТК, от 9.І.2015 г., постановено по т. дело № 254/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2