5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
С., 18.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 719/ 2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Т. А. У. – ЕТ с фирма “Т. У. – [населено място] срещу Решение №774 от16.05.2012 г. по гр.д. № 128/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение от 23.10.2009 г. по гр.д. № 1177/2008 г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от Т. А. У. – ЕТ с фирма “Т. У.” – [населено място] срещу Изпълнителна агенция ”Социални дейности на Министерство на отбраната” – [населено място] иск за 15 952 лв. -обезщетение за пропуснати ползи за периода 14.03.2005 г.-01.01.2006 г., на основание чл.82 ЗЗД, с оплакване за неправилност и необоснованост. Жалбоподателят в Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че по въпроса за действителното съдържание на приложимите по спора материално- правни норми – може ли да се претендира едновременно задатък и обезщетение за вреди, надхвърлящи размера на задатъка, е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – съдът се е произнесъл в нарушение на Р.№15/08.09.2010 г. по т.д.№ 395/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. По този въпрос поддържа и основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК по съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Р.№257/22.02.2001 г. по гр.д. №1549/2000 г. на ВКС, V г.о., поддържа евентуално и основание по чл.280 ал. 1 т. 3 ГПК, доколкото ВКС с посоченото решение не се е произнесъл по въпроса може ли да се кумулира вземане за задатък с обезщетение за вреди, надвишаващи размера на задатъка. По въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 92 ал.1 изр.2 ЗЗД към задатъка, жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 142-3/11.11. 1954 г. на ВКС, ОСГК, евентуално поддържа основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, евентуално поддържа и основание по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК.Жалбоподатателят сочи, че по въпроса:развалянето на договора изключва ли отговорността за неизпълнение по чл.79 ЗЗД, е налице основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед Р.№206/05.05.2010 г. по т.д.№ 18/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№1168/18.01.2007 г. по т.д.№ 518/2006 г. на ВКС, както и евентуално основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Относно претендираната пропусната полза, жалбоподателят сочи, че по въпроса за причинно-следствената връзка между неизпълнението и причинените вреди по см. на чл. 82 ЗЗД и относно правилото определяне предмета на спора и обема на доказване на спорните по делото факти и връзките между тях, е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По въпроса: с какви доказателствата се доказва релевантен за спора факт – реалната възможност за ищеца да реализира търговска печалба от извършване на търговска дейност в наетия обект, от което е лишен, жалбоподателят поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жаба Изпълнителна агенция ”Военни клубове и военно-почивно дело”-гр.С. по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че подадената касационна жалба е редовна, подадена в срок и допустима, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 82 ЗЗД, въззивният съд е приел, че наемателят е изпълнил задължението, поето с Договора от 03.01.2005 г., а наемодателят не му е предоставил държането на имота, за да бъде ползван съгласно уговореното предназначение, като с влязло в сила решение по гр.д.№ 221/2006 г. на РС – Пазарджик наемодателят е осъден да плати на наемателя 1212 лв. – двойния размер на задатъка, уговорен в чл.3.4 от Договора. Направен е извод, че тъй като страните не са уговорили друго, прилага се чл. 93 ЗЗД – задатъкът има потвърдителна и обезпечителна функция, като с предявяване на иска за плащане на двойния размер на задатъка, наемателят се отказва от наемния договор – това е облекчен ред за прекратяване (развалянето му). Като е посочил, че страните не са придали наказателна функция на задатъка, съдът е приел, че изправната страна няма право едновременно да претендира компенсаторно обезщетение, и плащане на задатъка в двоен размер – наемателят няма право на компенсаторно обезщетение, като правилото за неустойката по чл. 92 ал.1 изр. 2 ЗЗД, което е специално, не се прилага по аналогия при отношения, при които е даден задатък. Съдът е изложил и съображения за недоказаност на иска.
От изведените от жалбоподателя правни въпроси, с оглед правото на ВКС, посочено в т.2 на ТР на ОСГТК на ВКС №1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, следва да се посочат релевантните за делото въпроси: изправната страна по договор за наем, когато е претендирала и получила двоен размер на задатъка, поради отказа си от договора (чл. 93 ал. 1 и ал. 2 пр. 2 ЗЗД) поради неизпълнение на задължението на наемодателя да предаде за ползване имота, може ли да претендира и обезщетение за вреди, надхвърлящи размера на задатъка, за неизпълнение на същото задължение, както и обуславящия въпрос: какво е значението на отказа на наемателя от договора с получаването на задатъка, за претенцията за обезщетение за вреди.
Тези въпроси са решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС – създадените на основание чл. 290 ГПК решения, задължителни за долустоящите на ВКС съдебни инстанции. В Р. №474/13.07.2010 г. по г.№ 457/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че задатъкът и отметнината (пишманлък), са акцесорни съглашения, които предоставят на всяка от страните потестативното право в определени случаи да развалят един договор. По своята правна същност те представляват един по-опростен от предвидения в чл. 87, ал.1 ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора. Уговорения задатък предоставя това право на изправната страна – чл. 93, ал.2 ЗЗД. Договорите могат да се развалят и по взаимно съгласие на страните, включително и когато това съгласие е дадено с конклудентни действия. Когато преди изпълнението на един договор, страната върне полученото капаро (задатък) в двоен размер и това се приеме от насрещната страна, налице е разваляне на договора по взаимно съгласие на страните. Действително, функцията на задатъка е да обезпечи изпълнението на договора, а при неизпълнение, изправната страна, дала задатъка, може да иска изпълнение, ведно с обезщетение за действително претърпени вреди или при отказ от договора да иска връщане на задатъка в двоен размер. Когато страната, получила задатъка, върне същия в двойния му размер и далия задатъка приеме това връщане, то тези действия сочат за отказ от договора – разваляне при взаимно съгласие, след което приелия обратно задатъка в двоен размер, не може да се претендира изпълнение.
С оглед изложеното, са неотносими към спора посочените от жалбоподателя Р.№206/05.05.2010 г. по т.д.№ 18/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№ 1168/18.01.2007 г. по т.д.№ 518/2006 г. на ВКС, които не касаят вземане за задатък при отказ от договор на изправната страна.
В постановеното по чл. 290 ГПК от ВКС Р.№ 137/20.04.2011 г. по гр.д.№ 1161/2010 г., ІІІ г.о. е прието, че страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключването на договор, както и от неизпълнението на всяко поето задължение, и при уговаряне на неустойка по чл. 92 ал.1 от ЗЗД, могат да уговорят и други обезпечения или да препратят към други последици. При вреда, която изправната страна свързва с отказа си от договора, както е при задатък съгласно чл. 93 ал. 1 от ЗЗД, то задържането на задатъка или връщането му в двоен размер в полза на изправната страна, лишава от основание иска за неустойка, ако такава е санкционно уговорена за същото неизпълнение на получилия задатъка. С приемането на капарото в двоен размер, договорът се разваля, но не поради неизпълнение, а заради отказа от него, на основата на съгласие той да не поражда други свързани с конкретното неизпълнение последици, освен тези по чл. 93 ал. 2 пр. 2 ЗЗД. Това правно положение произтича от закона, когато страните са уговорили задатък. За всеки отделен случай следва да се изяснява дали вредата от конкретното неизпълнение не се компенсира по друг уговорен или предвиден в закона начин.
Въззивният съд, като е приел, че с приемането на задатъка в двоен размер, наемателят се е отказал от договора, с което се е съгласил договорът да не поражда други свързани с конкретното неизпълнение последици, освен тези по чл. 93 ал.2 пр.2 ЗЗД, е решил важните за делото въпроси в съответствие с посочената практика на ВКС.
Поради създадената от ВКС практика на основание чл. 290 ГПК, е неоснователно искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване по изложените въпроси на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с оглед посоченото от жалбоподателя Р.№15/08.09.2010 г. по т.д.№ 395/2009 г. на ІІ т.о., с което е решен въпросът за допустимо обезщетяване на вреди, по-големи от уговорената неустойка, неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.2 ГПК поради противоречиво решаване на въпроса с Р.№257/22.02. 2001 г. по гр.д.№ 1549/2000 г. на ВКС, V г.о., с което е прието, че е недопустимо кумулиране и едновременно присъждане на неустойка и обезщетение за вреди за едно и също неизпълнение, в който случай се дължи разликата над уговорената неустойка до установените надвишаващия по размер вреди. Няма приложение по подело посоченото от жалбоподателя ТР № 142-3/11.11.1954 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че към задатъка е приложима разпоредбата на чл. 92 ал. 3 ЗЗД, която в редакцията към постановяване на решението, се е отнасяла за намаляване размера на неустойката
Не са релевантни за делото изложените от жалбоподателя въпроси за причинно – следствената връзка между неизпълнението и причинените вреди по см. на чл. 82 ЗЗД и доказателствата, с които ищецът може да установи реалната възможност да реализира търговска печалба от извършване на търговска дейност в наетия обект, от което е лишен – тези въпроси може да са важни, но както и да се решат, това няма да се отрази на изхода на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 774 от 16.05.2012 г. по гр.д. № 128/ 2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: