4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
гр. София, 02.05.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 188 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК.
Постъпила е частна жалба от [фирма] със седалище и адрес на управление в[населено място], представлявано от управителя В. В., против определение № 89 от 11 февруари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 551 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2010 г., с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на определение от открито съдебно заседание от 25 ноември 2010 г. по същото въззивно гражданско дело в частта за присъдените в тежест на частния жалбоподател разноски от 2250 лева за адвокатско възнаграждение, като ги намали поради прекомерност.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно и необосновано, при допуснати от съда съществени процесуални нарушения, защото разноските са прекомерни, тъй като упълномощеният от тримата адвокат не е осъществявал защита за инстанцията, тъй като въззивната жалба е оттеглена и производството е прекратено, а молбата е била предявена преди съдебното заседание; нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК не предвижда заплащане на адвокатско възнаграждение, тъй като пред инстанцията не е осъществена адвокатска защита; присъдените разноски са прекомерни и несъответстващи на предоставената защита – предоставена е еднаква защита за тримата ответници и делото не е с фактическа и правна сложност, а и е прекратено по молба на въззивника; дори и да е била осъществена адвокатска защита пред инстанцията, то тримата са представлявани от един адвокат при условията на солидарна отговорност, въз основа на един и същи правопораждащ факт – прекомерно обезпечение в полза на петимата ответници и следва да им се присъди възнаграждение в размер на един адвокат. В самата жалба е включено и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което не е било необходимо предвид характера на атакуваното определение – то е определение по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК, постановено от въззивен съд и подлежащо на обжалване пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Ответниците Ф. С. С., Е. К. С., Е. К. С., А. М. Скендерва и А. С. С. – всички от[населено място], обл. Р., не представят отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С атакуваното определение съдът приел, че молбата за изменение на определението в частта му за разноските, макар да е подадена в срок, е неоснователна, защото определението е било постановено в открито съдебно заседание, за което частният жалбоподател е бил редовно призована, но не е изпратил представител, поради което до произнасянето на съда по разноските не е било направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение във въззивното производство; след като искане в тази насока не е било сторено до приключване на съдебното заседание, в което е постановено определението за прекратяване на въззивното производство, а искането е направено едва с молба по чл. 248 ГПК, то само на основание несвоевременното му заявяване искането следва да се остави без уважение; дори и при своевременно направено искане адвокатското възнаграждение не е подлежало на намаляване, тъй като е в размер под минимално предвидения такъв в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изчислен в трикратен размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата.
Определението е правилно.
Относимите обстоятелства са следните:
С молба от 24 ноември 2010 г. частният жалбоподател на основание чл. 264, ал. 1 ГПК оттеглил отчасти въззивната жалба, подадена от дружеството срещу решение по гр.д. № 114 за 2010 г. на окръжния съд в[населено място] в отхвърлителната му част по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК. Изрично се сочи, че се иска произнасяне от въззивния съд само по отношение на присъдените разноски за ответната страна. В съдебното заседание от 25 ноември 2010 г. въззиваемите Ф. С. С., Е. К. С. и Е. К. С., представлявани от адв. В. З., представили три договора за правна защита и съдействие всеки един със заплатена стойност от по 750 лева. Частният жалбоподател като въззивник не изпратил представител за съдебното заседание. Ответниците Салиеви не се противопоставили на искането за прекратяване на делото, но поискали присъждане на разноски. Въззивният съд прекратил производството изцяло, като приел, че поддържаната част от жалбата има характер на искане по реда на чл. 248 ГПК, по които произнасяне се дължи от първоинстанционния съд. По искането за разноски за въззивната инстанция съдът приел, че е основателно по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК и осъдил въззивника – частен жалбоподател да им заплати сумата от 2250 лева.
Според правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Законът не прави разлика в какъв етап от съдопроизводството е станало прекратяването. След като страната е ангажирала процесуална защита и е заплатила съответните разноски, то при прекратяване на производството на ответника се дължат разноски. Несъмнено е, че адвокатското възнаграждение представлява разноски по смисъла на чл. 78 ГПК. Разноските са удостоверени по надлежния начин. Ето защо правилно въззивният съд е пристъпил към преценка на искането за присъждане на такива, сторено от част от ответниците.
Законът предвижда възможността да се присъди по-нисък размер на разноските в случай на прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, но само по искане на насрещната страна – чл. 78, ал. 5 ГПК. Заявлението за оттегляне на въззивната жалба е подадено само ден преди съдебното заседание. В разглеждания случай присъждането на разноските е станало в открито съдебно заседание, за което частният жалбоподател е преценил, че не е нужно да изпраща представител и така е пропусната възможността да се направи искането по посочения текст своевременно. Затова правилно въззивният съд е приел, че искане, сторено с молба по реда на чл. 248 ГПК в конкретния случай, е неоснователно.
Независимо от изложеното, дори искането да беше сторено своевременно и да беше счетено, че предоставената защита не е по дело, представляващо правна и фактическа сложност, предвид относимите разпоредби на чл. 36, ал. 2 ГПК, чл. 7, ал. 2, т. 4 във връзка с §2 от Допълнителните разпоредби към Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при предявен иск по чл. 403, ал. 1 ГПК за сумата от 51000 лева, макар и при петима ответници, то заплатеното адвокатско възнаграждение е под предвидения в посочените правила минимум.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 89 от 11 февруари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 551 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: