О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
гр. София, 25.04. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 232/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. И. от [населено място] – чрез пълномощника му адв. А. Ч., срещу въззивно решение № 253 от 04.11.2016 г., постановено по в. т. д. № 178/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т.. С посоченото решение е потвърдено решение № 225 от 27.05.2016 г. по т. д. № 40/2015 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от И. С. И. против [фирма] иск с правно основание чл.74, ал.1 ТЗ за отмяна на решение на общото събрание на съдружниците в [фирма] от 20.03.2015 г. за изключване на ищеца като съдружник.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска по чл.74, ал.1 ТЗ и за присъждане на направените по делото разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приел за доказано основанието за изключване по чл.126, ал.3, т.3 ТЗ единствено от показанията на свидетелката М. С. Х., които са манипулирани за целите на процеса, без да вземе предвид липсата на писмени доказателства за извършени от него действия против интересите на дружеството и показанията на останалите разпитани свидетели, доказващи, че винаги е действал в интерес на дружеството. Навежда оплакване, че в нарушение на материалния закон и в противоречие с практиката на ВКС в решение № 554/12.06.2007 г. по т. д. № 221/2007 г. на ІІ т. о. съдът е направил извод, че съдружник в дружество с ограничена отговорност /О./ може да бъде изключен заради епизодично действие против интересите на дружеството.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси : „1. Възможно ли е установяването на неимущественото задължение за лоялност към дружеството да се установи само с показанията на един свидетел по делото, които противоречат на събраните писмени и гласни доказателства по делото; 2. Възможно ли е установяването на извършена доставка по фактури без извършването на експертиза в трите счетоводства – на [фирма], [фирма] и [фирма], и без представяне на писмени доказателства към фактурите; 3. Епизодичното действие на съдружника против интересите на дружеството следва ли да води до най-тежката мярка – изключване от дружеството.” За първия въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 171/14.03.2012 г. по т. д. № 860/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.; за втория – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; за третия – че е решен в противоречие с практиката в решение № 554/12.06.2007 г. по т. д. № 221/2007 г. на ВКС, ІІ т. о.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 20.01.2017 г. Претендира разноски. В отговора е направено и възражение, че касаторът не е активно процесуалноправно легитимиран да води иска по чл.74, ал.1 ТЗ и да обжалва постановените по повод на него съдебни решения, тъй като членственото му правоотношение с дружеството е прекратено на основание чл.126, ал.2 ТЗ, считано от датата на изтичане на отправеното до дружеството предизвестие – 07.07.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Възражението на ответника по касация за недопустимост на жалбата е неоснователно предвид обстоятелството, че към датата на провеждане на общото събрание от 20.03.2015 г. касаторът е имал качеството на съдружник в [фирма], от което произтича активната му процесуалноправна легитимация за предявяване на иска по чл.74, ал.1 ТЗ и за обжалване на решенията на инстанциите по същество за неговото отхвърляне.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от И. С. И. против [фирма] иск по чл.74 ТЗ за отмяна на решението на общото събрание на ответното дружество от 20.03.2015 г., с което ищецът е изключен като съдружник в дружеството, Апелативен съд – Велико Т. е приел, че е доказано визираното в решението основание за изключване, осъществяващо фактическия състав на чл.126, ал.3, т.3 ТЗ – извършване от съдружника на действия против интересите на дружеството.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че преди провеждане на общото събрание от 20.03.2015 г. ищецът е получил писмено предупреждение за изключването му като съдружник с подробно посочени действия и бездействия, предвидени като основания за изключване в чл.126, ал.3, т.1 и т.3 ТЗ и в чл.31, ал.1, т.2 и т.3 от дружествения договор, и на същия е предоставен срок да приведе поведението си в съответствие с изискванията на закона и на дружествения договор. Като действие на ищеца, съставляващо основание за изключване по чл.126, ал.3, т.3 ТЗ, в предупреждението е посочено „без знание и съгласие на останалите съдружници и управители на дружеството доставил резервни части и консумативи за селскостопанска техника на значителна стойност на [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], представлявани от М. С. Х., и впоследствие посочил на представляващата да извърши плащане на получените резервни части и консумативи не на действителния доставчик [фирма], а на [фирма], като по този начин било ощетено дружеството със сумата 32 412.18 лв.”. След преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд е приел, че посочените в предупреждението факти – че като съдружник в дружеството ищецът е доставил консумативи и резервни части с посочен във фактурите доставчик [фирма] на [фирма] и на [фирма], указвайки на получателите на стоките да извършат плащане на [фирма], вместо на действителния доставчик, се доказват по категоричен начин от писмените доказателства по делото и от показанията на свидетелката М. Х., които е счел за обективни, непосредствени и неопровергани от показанията на останалите разпитани свидетели. Свидетелката Х. е обяснила пред съда, че е получила от ищеца резервните части и консумативи от [фирма], с което имала търговски отношения; при получаване на доставката ищецът я уведомил, че [фирма] е преобразувано в [фирма], чийто представител е той, и по тази причина доставените стоки следва да се заплатят на [фирма]; това изявление предизвикало у нея съмнение, предвид поддържаните с [фирма] търговски отношения. Преценявайки поведението на ищеца, въззивният съд е направил извод, че същият е нарушил задължението си за лоялност към дружеството и е действал непочтено и недобросъвестно против интересите му, като е дал на редовен клиент невярна информация за неговото преобразуване и е допуснал доставена от дружеството стока да се плати на друго дружество. Нарушението на задължението за лоялност чрез непочтени и недобросъвестни действия против интересите на дружеството е квалифицирано като основание за изключване по чл.126, ал.3, т.3 ТЗ – така, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното с въззивната жалба решение. Въззивният съд е изразил становище, че дори да не са настъпили вреди за дружеството от неизпълнението на задължението за лоялност, накърняването на престижа на дружеството пред редовните му клиенти [фирма] и [фирма] е достатъчно поведението на ищеца да се разглежда като действие против интересите на дружеството по смисъла на чл.126, ал.3, т.3 ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предполага с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд, за възприемането на фактическата обстановка и за правилността на решението, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване.
Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са от значение за правилността на обжалваното решение, а не за формирането на решаващите правни изводи на съда по предмета на въведения с иска по чл.74, ал.1 ТЗ правен спор. В мотивите към решението въззивният съд е посочил, че извършването на действията, осъществяващи фактическия състав на основанието за изключване по чл.126, ал.3, т.3 ТЗ, се доказва от събраните по делото писмени и гласни доказателства, а не само от показанията на свидетелката М. Х.. Поставянето на акцент върху показанията на свидетелката е аргументирано с тяхната достоверност и с непосредственото възприятие на фактите, релевантни за преценката на основанието по чл.126, ал.3, т.3 ТЗ, както и с липсата на други доказателства, които да ги опровергават. Въпросът дали доставката на резервните части и консумативи може да се докаже без експертиза не е поставян от касатора – ищец пред въззивната инстанция и поради това не е обсъждан от въззивния съд, който е основал извода си за наличие на извършена от ответното дружество доставка на представените по делото фактури. Правилността на въззивното решение не е предмет на производството по чл.288 ГПК, а може да бъде проверявана само в случай на допуснато касационно обжалване по реда на чл.290 ГПК. Поставените въпроси по п.1 и п.2 от изложението са насочени към оспорване на правилността на решението и конкретно – на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и на приетите за установени правнорелевантни факти, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне и не се налага обсъждане на поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Третият въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като макар да не е квалифицирал извършеното действие против интересите на дружеството като „епизодично”, въззивният съд е преценил, че то е достатъчно за изключването на касатора като съдружник. Въпреки значимостта на въпроса, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне поради отсъствие на твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 554/12.06.2007 г. по т. д. № 221/2007 г. на ВКС, ІІ т. о. Цитираното решение е постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ и има характер на казуална практика на ВКС по приложението на чл.126, ал.3 ТЗ, в която е застъпено становището, че общото между трите хипотези на чл.126, ал.3, т.1 – т.3 ТЗ е, че те въздигат като основание за изключване на съдружник в О. виновното неизпълнение чрез действия и бездействия на основни задължения, предвидени в закона и в дружествения договор, които трябва да имат траен характер и да демонстрират явно желание да се действа против интересите на дружеството. При действието на чл.290 ГПК е постановено решение № 171/14.03.2012 г. по т. д. № 860/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., на което касаторът се е позовал неправилно във връзка с въпроса по п.1 от изложението. Решението има характер на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с него са дадени следните разрешения : „Изключването на съдружник в О. е крайна санкционна мярка и трябва да е адекватна на извършеното нарушение, което в хипотезата на въздигнатото като основание за изключване неизпълнение на решенията на общото събрание – чл.126, ал.3, т.2 ТЗ, означава да се касае за системно и трайно неизпълнение, а не за инцидентно неизпълнено конкретно решение; Повторяемост, а не епизодичност в съставомерното бездействие на съдружника, е необходимо и за основанието по чл.126, ал.3, т.1 ТЗ – неизпълнение на задълженията за оказване съдействие за осъществяване дейността на дружеството; увреждащи по смисъла на чл.126, ал.3, т.3 ТЗ са само онези правни и/или фактически действия, осъществени от съдружника, които нарушаващи общото задължение за лоялност, засягат имущественото състояние на търговеца – О. или се отразяват негативно върху престижа и доброто му име, като е без значение дали от последното са настъпили и имуществени вреди, тъй като нарушението е формално”. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика като е приел, че поведението на касатора осъществява фактическия състав на основанието за изключване по чл.126, ал.3, т.3 ТЗ, тъй като извършените от него действия нарушават вмененото от закона и от дружествения договор задължение за лоялност към дружеството посредством създаването на условия за увреждане на имущественото му състояние и накърняване престижа му пред редовни клиенти, с които дружеството се намира в трайни търговски отношения. Наличието на задължителна съдебна практика по значимия за изхода на делото правен въпрос, свързан с приложението на чл.126, ал.3, т.3 ТЗ, изключва поддържаното основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а поради съответствие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените пред ВКС разноски в размер на 840 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба, уговорено с договор за правна защита и съдействие от 09.01.2017 г. и заплатено по банков път на 10.01.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 253 от 04.11.2016 г., постановено по в. т. д. № 178/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т..
ОСЪЖДА И. С. И. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2, ап.4, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 840 лв. /осемстотин и четиридесет лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :