2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
гр. София, 03.04. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети март през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 104 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на И. М. И. срещу определение № 297/07.12.2011 г., постановено по гр. дело № 1647/2011 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение (ВКС, ІІІ-то гр. отд.). С него е оставена без разглеждане касационната жалба на частния жалбоподател срещу въззивно решение № 405/29.04.2011 г., постановено по въззивно търг. дело № 247/2011 г. на Варненския окръжен съд (В.), и е прекратено производството по делото пред ВКС.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Сочи се, че съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС неправилно приел, че подадената от частния жалбоподател жалба е недопустима съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, с оглед цената на иска. В тази връзка се поддържа, че жалбата не следвало да се разглежда по реда на касационното производство, тъй като тя е подадена срещу решение на въззивния съд, с което е обезсилено решението на първоинстанционния съд и е прекратено производството по делото. Излага се становище, че в тази му част решението имало характера на определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, като е постановено за първи път от въззивния съд, поради което подлежало на обжалване с частна жалба пред ВКС – по реда на чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК, а не с частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. По тези съображения, частният жалбоподател счита, че ВКС е следвало да действа като въззивна инстанция и не следвало да се сочат основания за допускане на касационно обжалване, нито допустимостта на производството да се обвързва с цената на иска. В тази връзка в частната жалба са посочени и са представени с нея (в преписи) множество определения на ВКС.
Ответното [фирма] не е подало отговор на частната жалба в срока за това.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
С въззивното решение № 405/29.04.2011 г. по въззивно търг. дело № 247/2011 г. на В. (срещу което е подадена оставената без разглеждане касационна жалба) е обезсилено решение № 2139/14.06.2010 г. по гр. дело № 4383/2010 г. на Варненския районен съд (В.), – в частта му, с която е прието за установено, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че жалбоподателят не дължи на ответното дружество сумата 716.91 лв., представляваща разликата над сумата 390.03 лв. до сумата 1 106.94 лв. – коригирана сметка за ел. енергия по чл. 38, ал. 7 от ОУ на ДПЕЕ за периода 13.06.2009 г. – 28.06.2010 г. за обект – къща, находяща се в [населено място],[жк], [улица], клиентски № [ЕГН], абонатен № [ЕГН]; и е прекратено производството, поради недопустимост на иска за тази сума 716.91 лв. С въззивното решение, също така е обезсилено първоинстанционното решение и в останалата му обжалвана част, с която е прието за установено, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че жалбоподателят не дължи на ответното дружество сумата 390.03 лв. по коригирана сметка за ел. енергия по чл. 38, ал. 7 от ОУ на ДПЕЕ за периода 13.06.2009 г. – 28.06.2010 г. за обект – къща, находяща се в [населено място],[жк], [улица], клиентски № [ЕГН], абонатен № [ЕГН], като постановено по непредявен иск; и в тази част делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск за установяване недължимост на сумата 390.03 лв., от която: сумата 269.98 лв., представляваща част от цена за ползвана ел. енергия за периода 16.09.2009 г. – 09.04.2010 г. по фактура №[ЕИК], и сумата 120.05 лв. – цена за ползвана ел. енергия за периода 10.04.2010 г. – 28.06.2010 г., начислени от ответника въз основа на отчетени показания на СТИ.
От горното следва, че въззивното решение, срещу което е подадена оставената без разглеждане касационна жалба, е постановено по дело, по което цената на всеки от предявените установителни искове, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, а дори и общият им размер от 1 106.94 лв., е до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, това въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, както правилно е приел и съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС в мотивите към обжалваното определение.
Напълно неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че така постановеното въззивно решение имало характера на преграждащо хода на делото определение, постановено за първи път от въззивния съд, респ. – неоснователно е и становището на жалбоподателя, че подадената от него жалба срещу това въззивно решение, не била касационна, а следвало да се разгледа като частна жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Когато във въззивното производство се констатира процесуална недопустимост на първоинстанционното решение, то във всички хипотези на чл. 270, ал. 3 от ГПК, включително при тези, които са налице в случая – като постановено по недопустим иск, респ. като постановено по непредявен иск вместо по предявения, въззивният съд се произнася с решение, като обезсилва недопустимото първоинстанционно решение и прекратява производството по недопустимия иск (чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК), респ. връща делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск (чл. 270, ал. 3, изреч. 3 от ГПК). Това въззивно решение, включително в прекратителната му част (а още по-малко – в частта му, с която делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск), няма характера на преграждащо хода на делото определение, тъй като недопустимостта е порок на обжалваното първоинстанционно решение, който и без да е заявен изрично във въззивната жалба (чл. 269, изреч. 1, предл. 2 от ГПК), може да бъде констатиран служебно от въззивния съд, т. е. произнасянето на последния е по основателността на подадената въззивна жалба, поради което актът му по допустимостта на производството е съдебно решение, а не определение. В този смисъл е и т. 7 от тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк. гр. д. № 2/2004 г. на ОСГК и ТК (ТР № 2/02.07.2004 г.). Поради това и подадената жалба срещу това въззивно решение, е касационна такава, подлежаща на разглеждане по реда на гл. ХХІІ от ГПК, респ. тази касационна жалба е недопустима в хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, като тя не е частна жалба по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК, както неоснователно поддържа жалбоподателят. В този смисъл е и константната съдебна практика, включително и на ВКС, особено формираната след приемането на посочената т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 г., като даденото там разрешение е задължително за съдилищата и остава актуално и при действието на ГПК от 2007 г. Именно това разрешение е възприето и в посоченото и представено (в препис) от жалбоподателя, определение № 28/19.01.2010 г. по частно гр. д. № 8/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС. Във всички останали посочени и представени от частния жалбоподател определения на ВКС се разглеждат неотносими към настоящия случай въпроси, свързани с обжалването на определения и разпореждания на въззивния съд, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, а не въпроси, свързани с обжалването на въззивно решение, с което се обезсилва първоинстанционно решение по реда и на основанията по чл. 270, ал. 3 от ГПК, какъвто е настоящият случай.
С оглед изложеното, обжалваното определение на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като постановено при правилно приложение на процесуалния закон, и като валидно и процесуално допустимо, следва да се потвърди.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 297/07.12.2011 г., постановено по гр. дело № 1647/2011 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.