2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
София, 03,04,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на тринадесети февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 483 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 972/4.ІІ.2011 г. на К. И. Г. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие против решение № 119 на Бургаския апелативен съд, ГК, от 22.ХІІ.2010 г., постановено по гр. дело № 232/2010 г., с което – на основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240 ЗЗД – настоящият касатор е бил осъден да заплати на [фирма] – Б. сума в размер на 26 000 лв., представляваща част от цялото неизпълнено негово задължение в размер на 195 583 лв. (равностойност на 100 000 евро) по сключен помежду им договор за заем от 1.ХІІ.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата на този частичен иск, считано от 20.VІІІ.2009 г. и до окончателното й изплащане, както и 3 665 лв. разноски в полза на търговеца.
Оплакванията на касатора Г. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: поради неговата необоснованост и постановяването му в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който частичният осъдителен иск на д-вото срещу Г. за сума в размер на 26 000 лв. и на закъснителната лихва върху нея, считано от 20.VІІІ.2009 г., да се отхвърли, като в резултат на касатора бъдат присъдени всички направени в инстанциите разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Г. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки, визирани в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържайки, че ВКС следвало да отговори на правния въпрос доколко един разходен касов ордер представлява „носител на информация” относно съществени елементи на сключен договор за заем, като размер на заема, предаване на сумата по него, поемане на задължение за връщането й и момент на изпълнението му, както и следвало ли е решаващият съд „да презюмира тази информация, ако тя липсва като реквизит в РКО”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма] – Б. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за недопустимост и неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд касационната жалба на К. И. Г. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, „разрешен в обжалваното въззивно решение”. Това следва от точния смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, че меродавно е произнасянето на съответния въззивен съд, докато ВКС не е задължен да извежда релевантния за изхода на делото въпрос от изложението към касационната жалба, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (в случая всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК).
За да уважи частичния осъдителен иск на д-вото по чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240 ЗЗД за 26 000 лева, в процесната хипотеза Бургаският апелативен съд е приел, въз основа на събрания доказателствен материал, че т. нар. „разходен касов ордер /РКО/” № 2256/1.ХІІ.2008 г. за предоставена „в заем” сума в размер общо на 100 000 евро (68 500 евро + 31 500 евро) е бил подписан както от Г., така и от длъжностно лице /касиер/ в ответното по касация [фирма]-Б. и последното, разпитано в процесуалното качество на свидетел, е установявало в процеса не наличието на договорни отношения между страните по спора, а фактът на реалното предаване на тази сума в държане на настоящия касатор, който с получена лично от него на датата 20.VІІ.2009 г. нотариална покана е бил поставен от търговеца заемодател в забава по отношение задължението си да върне горепосочената сума, считано от 20.VІІІ.с.г. /арг. чл. 240, ал. 4 ЗЗД/. Следователно произнасянето на въззивната инстанция по процесния РКО не е било като по счетоводен документ с присъщите му по ЗСч реквизити, а като двустранно подписана разписка за предоставена в заем сума, в която е липсвала конкретна уговорка за падеж на задължението за връщането й.
2. Съгласно същата постановка на горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно „или недопустимо”, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол. В случая подобна „вероятност” обаче, се аргументира от касатора единствено с факта, че осъдителното решение на Бургаския апелативен съд било в противоречие със съдопроизводственото правило на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за недопустимост на свидетелски показания за установяването на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв., когато не са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Въпросът за допустимостта на свидетелските показания не рефлектира върху допустимостта на иска, чието разглеждане е било предмет на атакуваното въззивно решение, а оттам – и върху допустимостта на атакувания съдебен акт по съществото на спора, защото е от значение единствено за правилността на последния /арг. чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК/.
По изложените съображения касационната жалба на К. И. Г. от [населено място] не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119 на Бургаския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 22.ХІІ.2010 г., постановено по гр. дело № 232/2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т. д . № 483 по описа за 2011 г.