О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
София, 29.03.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1693 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 28.11.08г. по гр.д. №969/2000г. на Софийски градски съд е отменено решението от 26.07.1999г. по гр.д. №1291/96г. на СРС, 40 с-в и е отхвърлен предявеният от Н. Б. , В. С. , Н. Б. и А. Б. срещу И. И. , Д. К. , С. К. , Т. К. , И. К. , М. Ш. , С. Т. , К. Х. , П. М. , Б. М. , М. Г. , А. Г. и С. П. иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ – за установяване правото на собственост на Т. Б. Х. към момента на образуване на ТКЗС г. върху имоти №1, 2 и 3 от кадастралния план на гр. С., С. , м.”К” от 1956г.
В решението е прието, че ищците не са доказали идентичността между притежавания от техния наследодател недвижим имот и този, който е предмет на делото. Този извод е направен след анализ на писмените доказателства, свидетелските показания и техническите експертизи. Изложени са съображения защо съдът счита за верни записванията в разписния лист към плана от 1956г., както и защо се доверява на мнозинството на вещите лица от тройната експертиза, а не на особеното мнение на вещото лице П. П.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. В нея се съдържа оплакване за неправилна преценка на доказателствата по делото и необоснованост на съдебния акт. Освен това – ищците считат, че са предявили два обективно съединени иска – по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ и по чл.12, ал.1 /отм./ от ЗСПЗЗ, а съдът се произнесъл само по първия от тях, без да изложи мотиви защо счита, че е сезиран само с един иск. В изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл по четири правни въпроса: 1. При представени разнородни и от различни периоди доказателства за правото на собственост, кои от тях са годни и кои – съмнителни и негодни за правилното разрешаване на споровете по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ; 2. Д. е допустимо да бъдат съединявани искове по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ и чл.12, ал.4 /отм./ от ЗСПЗЗ; 3. Д. съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото или само част от тях и 4. Д. изводите на съда за правото на собственост могат да се правят единствено на база на записванията в разписния лист. По първите три въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, предвид сложността на конкретния правен спор и наличието на висящи дела по чл.12, ал.4 от ЗСПЗЗ след отмяната на този текст, а по четвъртия въпрос – основанието по чл.280, ал.1, т.2, тъй като според жалбоподателите въззивното решение влизало в противоречие с решение №2250 от 14.01.1998г. по гр.д. №1769/96г. на ВКС, ІV ГО. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, но без да се сочи задължителната практика на ВС или ВКС, на която обжалваното решение противоречи.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос – кои от доказателствата за правото на собственост по исковете с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ са годни и кои – негодни, е много общ и не може да намери еднозначен отговор, който да се прилага по всички дела и да служи за ръководство на съдилищата. Ето защо не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Във всеки конкретен случай съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и да прецени на кои от тях да изгради фактическите си и правни изводи. В този смисъл е практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./. Извън това общо правило не могат да се дават от ВКС други указания на кои доказателства съдът да се доверява и на кои – не, тъй като това зависи от самите доказателства, преценени в тяхната съвкупност.
Свързан с първия е и третият въпрос – дали съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото. По този въпрос има формирана трайна съдебна практика на ВС и ВКС, с която въззивният съд се е съобразил и затова по него не следва да се допуска касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Въпросът за съотношението на исковете по чл.14, ал.4 и чл.12, ал.4 /отм./ от ЗСПЗЗ не е значим от гледна точка на правилното прилагане на закона и развитието на правото. Това е така не само поради отмяната на текста с ДВ бр.13/2007г., но и защото в съдебната практика не съществува колебание, че указаната в чл.12, ал.4 от ЗСПЗЗ възможност за всяко заинтересувано лице да установи по общия исков ред правата си върху имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на другиго, не въвежда нов самостоятелен иск, различен от исковете по чл.14, ал.4 и чл.97, ал.1 от ГПК /отм./, сега чл.124 от ГПК.
И на последно място – не може да се говори за противоречие между обжалваното в настоящото производство решение на СГС и решение №2250 от 14.01.1998г. по гр.д. №1769/96г. на ВКС, ІV ГО, тъй като случаите са различни. Въпросът дали съдът да се довери на записванията в разписния лист е по преценката на доказателствата по делото – т.е. това е фактически въпрос, а за противоречие между две решения по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК може да се говори само при противоречиво разрешение по правни въпроси. Освен това – въпросът е некоректно поставен, тъй като въззивният съд е изградил решението си не само въз основа на записванията в разписния лист, но и на преценка на останалите доказателства по делото.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 28.11.08г. по гр.д. №969/2000г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: