О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 263
София, 13.05.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 582/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “К” АД-гр. Казанлък срещу решение № 155 от 10.03.2009 г. по гр.д. № 1223/2007 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която се оставя в сила решение от 30.03.2007 г. по гр.д. № 387/2006 г. на Софийски градски съд, VІ ТО в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу А. за д. в. иск по чл.87, ал.3 (отм.) ЗСДВ за признаване за установено, че не дължи по АУЧДВ № 7/22.06.2006 г. сумата 149 564.54 лв.
В касационната жалба подробно се обсъждат събраните по делото доказателства и се изтъкват доводи за неправилното им интерпретиране, водещо до постановяване на незаконосъобразно решение. Излагат се и съображения за допуснато нарушение на постоянната практика на ВКС за изискването към съда да изложи съображения защо възприема определен вариант на заключение на СИЕ, а игнорира останалите. Позовава се на решение на ВКС, с което по отношение на същия дълг е прието, че той изцяло е погасен. Развиват се и други оплаквания, относими към основанията по чл.281,т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът повдига като съществен процесуалноправен въпрос съставлява ли необосноваността основание за допускане на касационно обжалване, мотивирайки се със становището, че необосноваността всякога води до вторично противоречие с материалния закон, защото при неправилно определяне на фактическата страна по спора е естествено, че съдът ще приеме за настъпили правни последици, съответстващи именно на тези неправилни фактически изводи, което на свой ред ще доведе до противоречие с материалния закон. Проблемът според него произтичал от това, че при наличие на необоснованост противоречието с материалния закон в най-честия случай няма да се дължи на неправилно произнасяне от съда по съществен материалноправен въпрос, а напротив, съдът ще се е произнесъл правилно по него, но изхождайки от неправилно установена фактическа обстановка.
Според касатора изложеното води до остра необходимост от произнасяне на ВКС дали по отношение на “необосноваността” като касационен порок са приложими предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирайки по този начин наличието на селективния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Развито е становището, че настоящето дело било очебиен пример за пълната несъстоятелност на възприетото с ТР № 1/2001 г. становище, че решаващите мотиви не се ползват със сила на пресъдено нещо. В тази връзка се подчертава, че при наличие на влязло в сила решение, с което е отречено съществуването на един дълг поради пълното му и предсрочно погасяване, последващият съд приема, без да са настъпили каквито и да е промени във фактическата обстановка, при това само с механично споменаване на незадължителността на мотивите на предходното решение на ВКС като основание за произнасяне, че задължението, отречено изцяло с влязлото в сила решение, съществува. При така изложените проблеми, произтичащи от отричането на решаващата сила на мотивите, касаторът поддържа, че приемането на нов ГПК, който изрично не съдържа пряко нормативно основание за съществуващата съдебна практика представлява добър повод за нейното преосмисляне.
Ответната страна А. за д. в. оспорва допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение на така наведеното от касатора основание по съображения, подробно изложени в писмения й отговор, като развива и доводи за отсъствието на сочените в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неговото касиране.
Върховният касационен съд, състав на Второ отделение, Търговска колегия, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване с оглед приложното му поле по следните съображения:
Правно неиздържана е тезата на касатора, че необосноваността по правило води до вторично противоречие с материалния закон поради прилагането му към последици, каквито не са настъпили от неправилно интерпретираните факти по делото. Няма спор в доктрината и в съдебната практика, че прилагането на закона е подвеждането на фактите по делото под приложимата правна норма. Т.е. правилното й прилагане е обусловено от конкретен фактически състав, който съдът е възприел, че се е осъществил, респ. че отделни негови елементи не са намерили проявление. Следователно необосноваността и неправилното прилагане на закона не се намират във връзка на обусловеност, както се поддържа от касатора, аргумент в подкрепа на който извод е и въздигането от законодателя на всеки един от посочените пороци като отделно, самостоятелно, а не кумулативно основание за касиране на неправилни въззивни решения.
Установената в основния закон на Република България триинстанционнност на разглеждане на делата не е задължителна. С устройствените закони, процесуалния или други закони инстанционността на определени дела може да бъде ограничена, без това да противоречи на разпоредбата на чл.119 от Конституцията. Различна инстанционност установява сега действащия ГПК, въвеждайки факултативния касационен контрол, с който на Върховният съд като съд по правото, а не по фактите е възложено точното и еднакво прилагане на закона – процесуален и материален, като чрез унифициране на съдебната практика тази присъща на касационния съд дейност се реализира.
Нормата на чл.280 ГПК в нейната цялост не може да бъде тълкувана разширително, изправително или корективно. Всяка норма от публичноправен характер е императивна, от което следва, че и правоприлагането й по аналогия или отнасянето й към хипотези извън лимитативно изброените в цитираната норма е недопустимо. Това определя поставеният въпрос като неотносим към конкретния правен спор, каквото е изискването на чл.280, ал.1 ГПК по отношение значимостта му за изхода по него и му придава доктринерен характер, отговорът на който по-скоро може да има обяснение от законодателна, но не и от правна гледна точка.
Не поставя проблеми и постановката на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, запазила действието си и при сега действащия Граждански процесуален кодекс. Преодоляването на противоречивото разрешаване на материалноправен спор, имплицитно съдържащ се в подлежащ на касационно обжалване съдебен акт ще се постигне чрез селективните критерии на чл.280, ал.1, т.1 и/или т.2 ГПК, но когато за релевантните факти са събрани доказателствата, необходими за пълното им и главно доказване. Когато и по последващия спор тези доказателства са били налице, но съдът е подминал част от тях и не им е придал правно значение тогава, когато те се ползват с такова, то макар и да е приложил правилно материалния закон към правни последици, каквито не произтичат от събраните по делото доказателства, касационният съд ще бъде изправен пред хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – разрешен в противоречие с практиката по чл.188 ГПК (отм.), аналогичен на чл.12 от сега действащия ГПК процесуалноправен въпрос и това отклонение ще бъде отстранено чрез допускане на касационно обжалване на съдебния акт. Очевидно не е такъв настоящия случай, доколкото по предходния спор, по който от съществено значение се е явявал въпросът за поредността, в която се извършва погасяването на лихвоносно задължение при наличие на доказателства за съгласие на кредитора за отклонение от нормата на чл.76, ал.2 ЗЗД, както и за страната, в полза на която е уговорен срока за погасяване на задължения по ЗУНК, относимите към този въпрос факти не са били установени по идентичен начин в производството по настоящия спор, чийто предмет според касатора е същото материално правоотношение. При липсата на събрани доказателства в изложената насока направените с постановения по него съдебен акт изводи, противоположни на приетите с влязлото в сила решение по предходния спор не сочи на необоснованост, а до проявено от страната процесуално бездействие да попълни делото с необходимия доказателствен материал, като установи спорните по делото факти по начин, идентичен с този по спора, приключил с влязло в сила решение, но противоположно като резултат поради проявената небрежност от отричащата спорното право страна.
Изложеното позволява да се обобщи, че не е налице необходимост от изоставяне на отречената с т. 18 от ТР № 1/2001 г. сила на пресъдено нещо на решаващите мотиви на съдебния акт, като за прецизност следва да се изтъкне и отсъствието на правомощия по чл.293 ГПК на настоящия състав на касационния съд, с които се ползват изрично изброените в Закона за съдебната власт субекти.
По изложените съображения съставът на ІІ-ро т.о. приема, че не е налице сочения от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ отделение при Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 155 от 10.03.2009 г. по гр.д. № 1223/2007 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: