ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 264
София, 10.03. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря, като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 4273 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото-ПРБ срещу въззивното решение № 776/9.6.2016 г, постановено по гр.дело № 661/2016 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, с което ПРБ е осъдена да заплати на К. И. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв, както и сумата 18 128, 57 лв-представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение в периода 15.3.13 г-27.1.15 г, поради отстраняването й от служба на основание чл.100 ал.2 от Закона за държавния служител, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 3.11.2014 г до окончателното плащане.
Касаторът подържа, че в обжалваните части въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в противоречие с процесуалния и материалния закон и следва да бъде допуснато до касационен контрол, след което да бъде отменено, а касационната жалба да бъде уважена изцяло.
Ответникът по касационната жалба К. И. К. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния й представител адв.С. Б. от ВАК.Счита, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в производството по чл.288 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че към 12.3.2013 г ищцата е заемала длъжността „Главен инспектор по приходите“ в ТД на НАП-В..С постановление от 13.3.13 г К. е привлечена към наказателна отговорност за престъпление по чл.284 ал.1 вр.чл.26 ал.1 НК за това, че в периода 6.6.12 г-1.11.12 г в [населено място], в условията на продължавано престъпление и в качеството й на длъжностно лице, във вреда на частно лице съобщила информация, която й е била достъпна по служба и за която знае, че представлява служебна тайна.Наложена й е мярка за неотклонение „подписка“.Със заповед № 92/13.3.2013 г на изпълнителния директор на НАП ищцата е временно отстранена от служба на основание чл.100 ал.2 от Закона за държавния служител, считано от датата на връчването-15.3.2013 г.Заповедта е отменена със заповед на изпълнителния директор на НАП от 19.1.2015 г, връчена на 27.1.2015 г, като й е указано да се яви за изпълнение на служебните си задължения на следващия работен ден.Безспорно е по делото, че наказателното производство е прекратено с постановление от 26.9.14 г, влязло в сила на 3.11.14 г, поради недоказаност на обвинението.Като е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства-писмени, гласни и съдебно медицинските експертизи, съдът е приел, че за претърпените от ищцата неимуществени вреди следва да бъде определен справедлив размер от 5 000 лв, които й е присъдил на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ., както и сумата 18 128, 57 лв-имуществени вреди, претърпени в следствие на отстраняването й от работа поради незаконното обвинение, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1и т.3 ГПК.Поставени са следните въпроси :
Два материалноправни въпроса като първия, свързан с начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ.
Вторият повдигнат въпрос : дължи ли се обезщетение за имуществени вреди, настъпили от преустановяване на незаконното обвинение, след влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство.По този въпрос се подържа основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Представени са следните съдебни актове:
-решение № 324 от 16.10.2013 г на ВКС, Четвърто ГО, по гр.дело № 1272/12 г,
-решение № 422 от 22.12.2015 г на ВКС, Четвърто ГО по гр.дело № 2407/15 г,
– решение № 244 от 25.7.2013 г по гр.дело № 1205/12 г на ВКС, Четвърто ГО
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.Повдигнатите въпроси обуславят крайното решение. Те обаче не са разрешени от съда в противоречие, а в съответствие с трайно установената съдебна практика.. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика. Съобразена е и задължителната съдебна практика, според която отговорността на държавата по исковете с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, се определя съобразно всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди. Задължително се преценяват видът и характерът на упражнената процесуална принуда, постановяването на една или повече присъди от различни съдебни инстанции преди оправдаването на лицето, общата продължителност и предметът на наказателното производството, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД задължава съда да определя размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно обществения критерий за справедливост. 3а да определи дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил конкретните факти и обстоятелства.
Мотивите на въззивният съд съответстват на приетото с решение № 158 от 4.06.2012 г на ВКС по гр. дело № 708/11 на Четвърто ГО-съставляващо задължителна съдебна практика, съгласно което е прието, справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към дейността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. Тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. Принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички доказателства релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост.
С решение № 223 от 4.07.2011 г на ВКС по гр. дело № 295/2010 г на Четвърто ГО е прието, че при определяне на размера за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, съдът следва да прецени характера на деянието, осъществени ли са спрямо обвинения мерки на принуда, продължителността на наказателното преследване, данните за личността на подсъдимия, с оглед доколко повдигнатото обвинение за деяние, което лицето не е извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, както и всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая.
Въззивният съд е приложил точно критерия за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД, като в този смисъл е присъдил обезщетение в съответствие със разясненията, дадени с ППВС № 4/1964 г и правилно е определил съобразно общоприетия критерий по чл.52 ЗЗД, обезщетение в размер на 5 000 лв.
Всичко това обосновава извода, че критерият за справедливост не е нарушен.Дадените от съда отговори на поставените въпроси, съответстват на задължителната съдебна практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК посочена от настоящия състав на ВКС.
Представените от касатора решения се отнасят за присъдени обезщетения за водени наказателни производства за различни престъпления и са постановени при различна фактическа обстановка, поради което са неотносими.Следователно не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на втория от поставените въпроси, тъй като съгласно разпоредбата на самия закон и формираната безпротиворечива задължителна съдебна практика на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение.Въззивният съд правилно е преценил, че съгласно действащата към датата на привличането на ищцата като обвиняема разпоредба на чл.100 ал.2 ЗДСл, във всички случаи на образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл.93 т.1 б.“а“ НК, органът по назначаването го отстранява временно от работа. Последният действа в условията на обвързана компетентност, без право на преценка.Следователно и възстановяването не може да се извърши по почин на отстранения.В тежест на органа повдигнал обвинението е да уведоми работодателя, че причината за отстраняването е отпаднала, така както го уведомява за образуване на наказателното производство.Затова прокуратурата отговаря за всички вреди от отстраняването до действителното възстановяване не работа, когато е връчена заповедта за възстановяване.
Следователно не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски в това производство, съставляващи възнаграждение за един адвокат съобразно приложен списък за разноски в размер на 780 лв.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 776/9.6.2016 г, постановено по гр.дело № 661/2016 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА ПРБ да заплати на К. И. К. на основание чл.78 ал.3 ГПК направените от нея разноски в това производство, съставляващи възнаграждение за един адвокат, съобразно приложен списък за разноски в размер на 780 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.