Определение №264 от 16.4.2015 по ч.пр. дело №1490/1490 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
гр. София, 16.04.2015 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1490 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. Ф. Т., Ф. Ф. Й. (Т.), Н. Ф. Т., А. К. И., Р. К. М., Ш. К. Т., А. С. Т., С. З. Т., Д. З. Д., А. З. М., Р. Х. К., С. Х. К., Н. Х. К., Р. М. Т., С. М. Т., Х. М. Т., А. М. Т., К. М. Т., К. М. Т., Б. М.-К., Ф. И. А., С. Х. А., Ш. Р. А., А. М. Т., Ф. А. А.-К., А. А. Т., Р. Р. Д. ,Н. А. Т., З. А. Б., А. О. Т., Ф. К. Т., Ф. К. М., Р. К. Т. – всички от [населено място], обл. П., чрез процесуалния им представител адв. А. П., против определение № 903 от 19 декември 2014 г. по ч.гр.д. № 954 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2014 г., с което е потвърдено определение № 815 от 10 септември 2014 г. по гр.д. № 458 по описа на районния съд в гр. Велинград за 2014 г., с което производството по делото е прекратено.
В жалбата се сочи, че неправилно съдът е приел, че за ищците липсва правен интерес от предявяване на установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като неправилно са преценени както данните по делото, така и сторените от ищците уточнения. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на обжалването.
Ответниците по частната жалба – С. А. М., Т. А. Г., И. С. А., А. С. М., Ш. С. Б., М. С. П., Д. С. Б., А. М. Б., А. Р. Х., Р. М. К., Д. М. К., К. А. Х., Б. А. А., Р. А. Б., С. В. М., С. Н. М., З. В. В., Б. В. В., Б. С. К., К. С. К., Ф. Ю. М., Е. В. Ч., В. В. М., чрез процесуалния си представител адв. Р. А., изразяват становище за неоснователност на частната жалба. Останалите ответници не вземат становище по частната касационна жалба.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима.
С обжалваното определение съдът приема липсата на правен интерес за ищците от водене на делото и търсената с него правна защита, тъй като съгласно указанията на въззивния съд първата инстанция е дала възможност, но ищците не са представили доказателства като наследници на всеки един от собствениците по нотариалния акт да са заявявали за възстановяване процесните земеделски имоти, няма данни за произнасяне или отказ на органа за поземлена реституция за имотите, представеното съдебно решение в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ не касае всички наследници, а и липсват доказателства, че имотите, описани в решението, са идентични с тези, предмет на настоящия иск.
Върховният касационен съд в настоящия си състав приема, че не са налице основания за допускане на жалбата до касационно обжалване.
Поставят се въпросът има ли липса на правен интерес от търсената с иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ защита, ако ищците са поискали възстановяване собствеността от административния орган-поземлена комисия или общинска служба по земеделие и гори, и този орган не е отговорил възстановил ли е собствеността на претендирания недвижим имот на други лица – ответници по предявените искове, и ако е включил части от претендирания имот във възстановени имоти на трети лица – ответници по иска. Този въпрос не държи сметка за изводите на съда в обжалваното определение, а по същината си е израз на твърдението на ищците за предприетите от тях действия и реакцията на органа по земеделска реституция. Въпросът не касае нито един от двата извода, дали основание за потвърждаването на извода на първата инстанция за липсата на правен интерес от предявяване на иска – не са представени доказателства ищците да са инициирали процедура по земеделска реституция, а имотите, предмет на представено решение в процедура по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, не е установено да са идентични с процесните. Тъй като въпросът не е зададен спрямо обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, то той не може да обоснове допускане на касационното обжалване, съгласно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Ето защо преценката на сочената съдебна практика не е необходима.
На второ място се пита необходимо ли е участието на всички наследници или съсобственици на претендирания земеделски имот при предявяване претенциите за възстановяване на собствеността или на исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като се твърди нарушение на даденото от ВКС задължително тълкуване на въпроса в ТР № 1/1997 г., ОСГК. Подобно противоречие не се установява, тъй като в обжалваното определение от една страна е посочено, че необходимостта да се установи дали всички наследници на съсобствениците са заявили искане за възстановяване на собствеността, е преценявана от първата инстанция съобразно указанията на въззивния съд след обезсилване на първоинстанционно решение (като ищците са имали възможността да защитят правата си по реда на инстанционния контрол спрямо това въззивно решение), а в цитираното тълкувателно решение изрично е разяснен характерът на предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ само от един от наследниците и правното им положение като другари в процеса. Липсва заключение на съда, че всички наследници следва да бъдат конституирани в процеса по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. По отношение на съобразяването на съда с указанията в предходно решение за обезсилване на първоинстанционно такова не се поставя правен въпрос, а този извод самостоятелно е довел до процесния резултат, поради което и дори само на това основание не следва да се допуска касационното обжалване по поставения въпрос, още повече, че даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на сочената задължителна съдебна практика.
По следващия въпрос – липсата на решение, издадено от поземлената комисия, пречка ли е за предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, отново се твърди нарушение на посоченото ТР, но и тук не се вземат предвид конкретните мотиви на съда. В. съд е приел друго – няма данни за заявени реституционни претенции от наследниците на съсобствениците. Освен това разрешението в обжалвания акт, според което е необходимо да има подадено заявление за възстановяване на собствеността от името на лицето, което се твърди, че е било собственик на земята (респективно – от негови наследници), т. е. да е инициирано административното производство по възстановяване на собствеността, е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 376 по гр. д. № 641/2010 г. и решение № 35 по гр. д. № 1112/2010 г. – и двете по описа на ІІ г.о., ВКС – за правния интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е от значение органът по земеделска реституция да е сезиран със заявление за възстановяване на собствеността, изходящо от лицето, което се твърди, че е било собственик на земята преди кооперирането или от негов наследник. Липсата на висяща административна или съдебна процедура, както и невъзможността да бъде образувана такава, предвид изтеклите преклузивни законови срокове за това, води до липса на интерес от предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това разбиране изхожда от правната уредба на възстановяването на собствеността, която предвижда то да се извършва в полза на бившите собственици само след подаване на заявление – чл. 11 ЗСПЗЗ; съответно неподаването на такова води до невъзможност за настъпване на реституционния ефект.
Накрая се поставя въпросът длъжен ли е решаващият съд да постанови решение по исковете, предявени с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Принципен положителен отговор на този въпрос не може да бъде даден, тъй като при всички случаи съдът дължи произнасяне относно наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка при предявяването на установителния иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Това становище е отразено и в задължителната съдебна практика, съгласно възприетото в ТР № 1/1997 г. т. 2, ОСГК.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 903 от 19 декември 2014 г. по ч.гр.д. № 954 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2014 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top