О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 02.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.03.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2919 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Г. Ф. от гр. Перник и П. Д. П. от гр. София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 714 от 27.03.18 г., по т.д.№ 5902/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2496 от 18. 04. 2017 г., поправено с решение от 28.08.2017 г., двете по гр.д.№ 16467/2015 г., за уважаване на предявения от „БАНКА П. БЪЛГАРИЯ”АД, гр.София срещу настоящите касатори, като ответници – солидарни длъжници, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 100 000 евро, част от дължима главница по договор за инвестиционен кредит № 1330/2017 г. от 12.10.2007 г., с кредитополучател „Е. Г.”Е. , ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 26.11.2014 г. до окончателното и изплащане, както и за възлагане в тежест на касаторите на деловодните разноски, възлизащи на 4 511.66 лв. за заповедното производство и на 6 658.66 лв. за исковото производство пред двете съдебни инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторите възразяват срещу извода на въззивния съд, че по силата на изрично постигнато съгласие между тях и Банката- кредитор, обективирано в анекс А2 към процесния договор за банков инвестиционен кредит, са встъпили в дълга по см. на чл.101 ЗЗД, придобивайки по този начин качество на солидарни длъжници, наред с главния длъжник и носят пълна отговорност за всички суми по кредита до погасяването му, а не отговарят като поръчители, поради което и разпоредбата на чл.147 ЗЗД в случая е неприложима.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”За новиране на задължението, необходимо ли е да има изрично изявена воля на договарящите страни?”; 2.Следва ли въззивният съд да се произнесе в мотивите на решението си по всички наведени във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение?” и 3. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичаща от тези договори?”
Като израз на визираното противоречие са съответно цитирани решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 19 от 22. 03.2017г., по т.д.№ 3349/2015 г. на І т.о.; № 70 от 02.08.2016 г., по т.д.№ 1202/2015 г. на І т.о.; № 175 от 25.02.2016 г., по т.д.№ 2602/2014 г. на ІІ т.о.; № 210 от 22.12.2014 г., по т.д.№ 4090/2013 г. на І т.о.; № 69 от 20. 03. 2014 г., по гр.д.№ 6690/2013 г.; № 120 от 04.04.2013 г., по гр.д.№ 964 /2012 г., № 80/08.05.2010 г., по гр.д.№ 1315/2010 г. на ІV г.о.; № 89 от 17.07.2009 г., хо т.д.№ 523/2008 г. на ІІ т.о. и № 103 от 06.11.2012 г., по т.д.№ 632 / 2011 г. на І т.о., както и задължителните постановки в т.19 на ТР № 1/ 2001г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните е споделил за основан на закона извода на СГС за основателност на предявения положителен установителен иск до размера на претендираната сумата от 100 000 евро, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 5908/28.11.2014г., по ч.гр. д.№ 06775 / 2014 г. на ПРС. Позовавйки се на изрично постигнато съглашение между Н. Г. Ф. и П. Д. П. от една страна и от друга – ищцовата Банка, като кредитор по договор за инвестиционен банков кредит№ 1330/2007 г., от 12.10.2007 г. с кредитополучател „Е. Г.” Е., обективирано в Анекс2 -1330 / 2010 г. от 13.07.2010 г., за поемане на солидарна отговорност по см. на чл. 121-123 ЗЗД, от ФЛ, като солидарни длъжници, Софийски апелативен съд е извел правен извод, че встъпили по този начин в дълга по см. на чл.101 ЗЗД, то отговорността им на съдлъжници е наравно с първоначалния длъжник. При обосноваване на изведения правен извод, че отговорността на касаторите, като ответници по делото, не е акцесорна на задължението на главния длъжник, в какъвто обем е била първоначално договорена, а като встъпили в дълга, последните отговарят на собствено основание и в пълен обем, наред с кредитополучателя, въззивният съд подробно е обсъдил предмета на всяка една от тези отговорности, нейния източник и съдържанието на изричните изявления на Н. Г. Ф. и на П. Д. П., обективиран в процесния Анекс2 към договора. Посечено е, че промененият обем и основание на отговорността им, в разглежданата хипотеза, притежава правната характеристика на обективна новация на задължението им, при която се е погасило облигационното правоотношение поръчителство и на негово място е създадено ново – договорна солидарна отговорност. Обстоятелството, че съобразно постигнатото между страните съгласие, обективирано в Анекс 15, с който е уточнен общия размер на всички просрочени задължения на 1 533 150.67 евро., падежът на същите е 31.01.13 г., като в хода на делото ответниците – солидарни длъжници не са доказали, по правилото на с чл.154, ал.1 ГПК, че са погасени, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е достатъчно, за да се счете, че като падежирани тези суми са били изискуеми към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 26.11.2014 г., поради което е ирелевантно дали Банката –кредитор е уведомила и тях, като солидарните длъжници или не, че е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните постановки по т. 1 на ТР № 1/19.02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалването решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
С оглед изложеното първият от поставените от касатора въпроси обосновава общото основание за достъп до касация, но е недоказано по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка.
Съгласно формираната по реда на чл.290 ГПК практика на касационната инстанция, част от която цитирана от касатора и изразена и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 130/24.03.2009 г., по т.д.№ 650/2008 г. на ІІ т.о.; № 138 от 22.08.2013 г., хо т.д.№ 27/2012 г. на ІІ т.о.; от 17.07.2015 г., по т.д.№ 1568/2014 г. на І т.о. и мн. други обективна новация по см. на чл.107 ЗЗД е налице, когато волята на страните, обективирана в договора, е изрично изразена. Тази воля не може да се предполага, като ако е неясна, договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД, с оглед разкриване действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, като е приел, че волята на ответниците, настоящи касатори, която първоначално обективирана в Анекс 1, е за поемане на задължение да поръчителстват спрямо Банката – кредитодател за всички задължения по процесния договор за кредит, а с подписване на Анекс 2 – на изрично, ясно изразено от всеки от тях съгласие да отговаря пред Банката- кредитор като солидарен длъжник по реда на чл.121 и сл. ЗЗД, наред с първоначалния длъжник.
Обосноваността на този извод е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК за селектиране на касационните жалби и подлежи на инстанционен контрол едва след допускане на касационната жалба до разглеждане по същество. Или, при отсъствие на идентитет между предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касация по чл.281, т.3 ГПК така соченият порок, дори и евентуално основателен, не би могъл да обоснове достъп до касация.
Релевираният материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договора за установяване действителната воля на съконтрахентите, дори и да е значим правен въпрос, като ирелевантен за делото, не обосновава общото основание за достъп до касация. За да изгради краен правен извод, че ответниците са встъпили в процесния дълг по см. на чл.101 ЗЗД въззивният съд се е позовал на изрично изразена и ясна воля на страните по спора, обективирана в подписания от тях документ – Анекс 2, да изменят основанието и обема на отговорността си. Следователно възприетото в обжалваното решение разрешение е въз основа на съдържанието на отделните анекси към процесния договор. В този см. то е обусловено от конкретни факти, преценявани в рамките на възложената на въззивната инстанция правораздавателна функция по съществото на спорното право, а не от тълкуване и прилагане на материалноправната норма на чл.20 ЗЗД в несъответствие с цитираната в касационната жалба съдебна практика.
По процесуалноправния въпрос – непрецизно формулиран от касаторите, е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която е последвана от множество постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС (цитирани от касатора и служебно известни на настоящия съдебен състав): № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., № 263/ 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о.; № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. Съгласно тази практика, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.236, ал.1 ГПК.
Съдът е длъжен да изложи мотиви и по всички възражения на страните, както и по събраните ,по тяхно искане, доказателства във връзка с поддържаните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт решаващият състав на Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил с тази задължителна практика на ВКС. Що се касае до процесуалната законосъобразност на направената от въззивния съд преценка и съответствието на приетите въз основа на нея за установени факти с доказателствения материал по делото, с които всъщност касаторите изразяват несъгласие, не е предмет на производството по селектиране на касационните жалби, поради което не следва да бъде обсъждана.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, ако е доказала реалното им извършване. В случая липсват ангажирани по делото доказателства за реално направени деловодни разноски в производството по чл.288 ГПК и според задължителните разяснения в т.1 на ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, това изключва основателността на искането за тяхното присъждане на страната.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 714 от 27.03.18 г., по т.д.№ 5902/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: