О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 22.05. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание четиринадесети февруари две хидяли и деветнадесета година в състав:
Председател:Бранислава Павлова
Членове:Маргарита Соколова
Светлана Калинова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3894/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 96 от 22.05.2018 г. по в. гр. д. № 76/2018 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено, в обжалваната част, решение № 211 от 22.06.2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 359 от 03.11.2017 г. по гр. д. № 76/2015 г. на Старозагорския окръжен съд, с които по иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от наследниците на С. И. Д., легитимиращи се с решение на общинската служба по земеделие /ОбСЗ/ за възстановяване на право на собственост върху земеделска земя – нива от 5 дка с пл. № ………. по регулационния план от 1961 г. на [населено място], е прието за установено, че ищците са съсобственици на 3/4 ид. ч.: 1. по отношение на Командване на сухопътните войски /КСВ/ – от реална част от 14 кв. м. от имот с идентификатор ………… по КККР на [населено място], целият с площ 122 955 кв. м., като същата е неправилно записана и отразена към имота на Министерство на отбраната /МО/, както и от реална част от 2 123 кв. м. от имот с идентификатор ………., целият с площ от 202 750 кв. м., като същата е неправилно записана и отразена към имота на МО; 2. по отношение на „Главно управление строителство и възстановяване“ ЕАД /ГУСВ/ – от реална част от 1 349 кв. м. от имот с идентификатор…………, целият с площ от 7 672 кв. м., като същата е неправилно записана и отразена към имота на ДП „Строителство и възстановяване“, както и от реална част от 1 177 кв. м. от имот с идентификатор …………., целият с площ от 6 818 кв. м., като същата е неправилно записана и отразена към имота на ДП „Строителство и възстановяване“.
Касационна жалба вх. № 4976/13.06.2018 г., в срока по чл. 283 ГПК, чрез юрисконсултите майор Н. В. Г. и М. Т. С., е постъпила от КСВ, срещу въззивното решение в съответната част, с оплаквания за недопустимост, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се изводът на апелативния съд, че реституционната процесура е завършила, въпреки отсъствието на издадено удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, което според касатора прави иска недопустим като преждевременно предявен. Оспорва се и изводът за неоснователност на възражението за нищожност и материална незаконосъобразност на решението на ОбСЗ по реда на косвения съдебен контрол, като се твърди, че в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ не е участвала държавата, в частност МО. Поддържа се, че части от възстановения с пл. № ……….. имот попадат върху имоти публична държавна собственост, предоставени в управление на МО, а и върху тях са реализирани строителни мероприятия, поради което възстановеният имот е изгубил земеделския си характер. Оспорва се и изводът за идентичност на придобития от наследодателя с договора за покупко-продажба от 1941 г. имот с военния терен. Прави се оплакване и за заличаване в първоинстанционното производство на МО като надлежен ответник.
От А.-М. А. Б. и В. А. Б., първата действаща лично и със съгласието на своята майка М. В. Б., а вторият – чрез своята майка и законен представител М. В. Б., както и от Д. И. А., С. П. И., М. П. П. и М. Н. В., чрез адв. М. Г., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а при евентуалност – и основателността на касационната жалба.
Отговор е постъпил и от „ГУСВ” ЕАД чрез адв. С. А. и адв. И. М., с който жалбата се поддържа като допустима и основателна.
Касационна жалба вх. № 5915/09.07.2018 г., в срока по чл. 283 ГПК, чрез адв. С. А., е постъпила от „ГУСВ” ЕАД срещу съответната част на решението, като последното се оспорва като недопустимо и неправилно и на трите касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. На първо място се поддържа нарушение на материалния закон, изразяващо се в наличие на незавършена, но зачетена от въззивния съд реституционна процедура, поради неиздадени удостоверение и скица, като според касатора възстановеният имот е останал неиндивидуализиран. Поддържа се също, че решението по гр. д. № 2852/2002 г. на Старозагорския районен съд няма сила на пресъдено нещо по отношение на касатора в качеството му на ответник по настоящия спор. Поддържа се също, противно на приетото, че е налице запазена собственост на държавата върху възстановения имот. Липсвали предпоставките за реституция както по ЗВСОНИ, така и по ЗСПЗЗ, тъй като към датата на влизане в сила на реституционните закони е налице извършено законно строителство, отреждания и мероприятия. Освен това с приемането на специалните закони като ЗППДОбП /отм./ и ЗПСПК законодателят бил дал предимство на приватизацията пред реституцията и това е още едно основание за незаконосъобразност на обжалваното решение, тъй като „ГУСВ” ЕАД като търговско дружество е придобило имотите при преобразуване на ДП „Строителство и възстановяване“. Оспорва се и приетата от въззивния съд неоснователност на искането за косвен съдебен контрол върху решението на ОбСЗ, легитимиращо ищците, като се поддържа, че това решение не може да бъде противопоставено на ответниците, които не са взели участие в делото. Не можело да се установи действителното местоположение на имота, придобит от наследодателя на ищците с договор за покупка от 12.04.1941 г. и записка за вписване от 21.06.1943 г. Поддържат се множество допуснати от въззивния съд нарушения при обсъждане и кредитиране на доказателствата, необсъждане на оплакванията във въззивната жалба.
От А.-М. А. Б. и В. А. Б., първата действаща лично и със съгласието на своята майка М. В. Б., а вторият – чрез своята майка и законен представител М. В. Б., както и от Д. И. А., С. П. И., М. П. П. и М. Н. В., чрез адв. М. Г., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а при евентуалност – и основателността на касационната жалба.
По наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по всяка една от касационните жалби, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Първоинстанционното производство по гр. д. № 76/2015 г. на Старозагорския окръжен съд е образувано след отделянето му по исковете по чл. 53, ал. 2, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР, от искове по чл. 108 ЗС, за разглеждане в самостоятелно производство. С коригирана искова молба от 15.02.2011 г. и след направен отказ от иска от И. М. И., ищците М. И. А. /починала в хода на производството и заместена от наследниците по завещание А.-М. А. Б. и В. А. Б., първата действаща лично и със съгласието на своята майка М. В. Б., а вторият – чрез своята майка и законен представител М. В. Б./, М. Н. В., Д. И. А., М. П. П., С. П. И. и Е. Б. И. /починала в хода на делото и заместена от процесуалните си правоприемници М. П. П. и С. П. И./, като наследници на С. И. Д., са предявили срещу „ГУСВ” ЕАД, КСВ и Общината Стара Загора положителни установителни искове по чл. 53, ал. 2 ЗКИР вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че са сосбственици на нива от 5.000 дка в землището на [населено място], на основание наследствено правоприемство и земеделска реституция, както и че е налице непълнота на кадастралната карта на [населено място], в която реални от части от възстановения имот фигурират като включени в имотите на ответниците.
Първоинстанционното решение е постановено при участието на М. Я. А. – наследник по закон на починалата в хода на производството М. И. А., служебно конституирана като трето лице – помагач на наследниците по завещание.
По отношение на ответника Община Стара Загора като необжалвано в в двуседмичен срок първоинстационното решение е влязло в сила.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която исковете срещу КСВ и „ГУСВ” ЕАД са уважени, от фактическа страна, на база на изготвените в първата инстанция основна и допълнителна съдебно-техническа експертизи, въззивният съд е приел за установено, че възстановеният на ищците имот не е нанесен в кадастралната карта, като при налагането му върху същата той попада върху имоти с идентификатори ………… и ………., записани на държавата чрез МО, със съставени актове за публична държавна собственост № …/06.08.2009 г. и № …/05.08.2009 г., върху имоти с идентификатори ………. и …………., записани на „Аргенстрой“ ООД, както и върху имот с идентификатор ……….., записан на [община]. Прието е, че с частен писмен договор от 12.04.1941 г., вписан със записка за вписване от 21.06.1943 г., наследодателят на ищците е закупил от Д. и Г. Г. В. нива от 5.000 декара в местността „П. к.“, но че имотът не е съседен на имота на държавата, за който е бил съставен нотариален акт № … от 17.07.1940 г. по реда на Наредбата-закон за войсковите недвижими имоти за собственост на държавата в лицето на Министерството на войната, и не се припокрива с него. Прието е още, че правените през различни периоди аерозаснемания на военния имот показват промяна в границите на последния през 1965 г. в западната и североизточната част, а също през 1973 г., макар и по-слабо, отново в западната част, като това изменение обхваща вече и процесния имот, като е кредитирано заключението по допълнителната експертиза, че през периода 1965-73 г. с голяма вероятност части или целият възстановен имот № ……… са попадали в границите на военния обект, отразени в плана на населеното място от 1961 г.
От правна страна е прието, че ищците се легитимират надлежно като собственици на имот с пл. № ………., като в тази връзка възраженията за недопустимост, а при евентуалност – и за неоснователност, на исковете поради незавършена реституционна процедура заради липса на издадени удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, са отхвърлени с мотив, че след като има постановено решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху земеделски имот в границите на урбанизираните територии, то с попълването на КККР по реда на чл. 54, ал. 2 ЗКИР по искане на заинтерсованите лица имотът с възстановено право на собственост се индивидуализира. По искането за упражняване на косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност на решението на ОбСЗ като индивидуален административен акт е прието, че същото е неоснователно предвид проведеното съдебно производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, приключило с влязло в сила решение № 191 от 15.12.2003 г. по гр. д. № 2852/2002 г. на Старозагорския районен съд, тъй като върху акта на ОбСЗ е упражнен пряк съдебен контрол и постановеното решение обвързва държавата, която чрез своя орган, издал обжалвания акт, е взела участие в административния съдебен спор. Дори и да са налице резерви относно наличието на предпоставките за земеделска реституция, то същата не може да бъде ревизирана в настоящото производство.
При този предмет на делото пред Пловдивския апелативен съд и тези негови мотиви, по отношение на касационна жалба вх. № 4976/13.06.2018 г. не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първите два поставени въпроса са: 1. допустимо ли е при разглеждане на делото и при доказване на правото на собственост върху процесния недвижим имот да се приеме фактът, че скица към решението на поземлената комисия /сега ОбСЗ/ е била издадена, а не към кой момент, какъвто законът не поставя, и дали в разглежданата хипотеза може да се приеме, че процесният имот е надлежно индивидуализиран, дори и границите му да не са посочени в самото решение на поземлената комисия, респективно ОбСЗ и 2. допустимо ли е да се приеме, че при доказване правото на собственост в конкретния случай скицата не е условие за конститутивния ефект на решението, тъй като тя само индивидуализира имота. Твърди се, че приетото от апелативния съд влиза в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 248 от 21.07.2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 58/2009 г., решение № 483/2010 г. от 20.01.2011 г. ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 39/2010 г., решение № 587/2009 г. от 06.01.2010 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 1811/2008 г. Така поставените въпроси са обуславящи изхода на делото по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице обаче твърдяното противоречие като специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В цитираната от касатора практика действително се приема, че решението на ОбСЗ, придружено от скица, има конститутивно действие, защото с него възниква правното качество на обекта на собствеността, но всяко от цитираните решения разглежда хипотеза, различна от настоящата. Първото от тях се отнася до решение на ОбСЗ, влязло в сила на 06.06.2006 г., без издадена скица. Второто се отнася до хипотеза, при която решение на ОбСЗ, след решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, не е представено по делото, а и не се твърди да е било постановено. Третото касае липса на индивидуализация на ревандикирана реална част от 30 кв. м. и решение на поземлена комисия без индивидуализация на границите на имота. В тази връзка цитираната практика е неотносима към хипотезата, когато върху акта /отказа/ на ОбСЗ да възстанови правото на собственост е упражнен пряк съдебен контрол по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и решението на съда замества липсващия позитивен акт на административния орган за наличие, респективно – за отсъствие на пречки за реституцията, като в същото време определя границите и индивидуализира възстановения имот чрез скицата, изготвена от вещото лице, която става неразделна част от съдебното решение, ползващо се сила на пресъдено нещо спрямо страните по него, в т. ч. спрямо държавата, участвала чрез своя орган в лицето на ОбСЗ, както и спрямо правоприемниците на държавата. В този смисъл е решение № 251 от 19.03.2010 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 199/2009 г., и решение № 89 от 21.07.2015 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 6524/2014 г.
Третият въпрос е: може ли да се приеме, че след като не е завършена процедурата по възстановяване правото на собственост върху конкретен имот с площ, граници, съседи, номерация и други индивидуализиращи ги белези, е налице правен спор и интерес от водене на установителен и ревандикационен иск и ако са предявения такива, да се приеме, че са преждевременно предявени. Поддържа се произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС за недопустимост на такъв иск, обективирана в решение № 1814 от 10.11.1998 г. на ВКС, V-то г. о., по гр. д. № 1141/1998 г., решение № 413 от 13.04.1994 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 1005/1993 г., и решение № 410 от 10.01.1994 г. на ВКС по гр. д. № 397/1993 г., копия от които не се представят. Въпросът е логически обусловен от отговора на първите два въпроса. Доколкото се отнася не само до правилността на решението, а и до допустимостта на исковете, за което ВКС следи и служебно, следва да се приеме, че наведеното основание за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. Настоящият състав, както бе изложено по-горе във връзка с първите два въпроса, намира, че искът по чл. 53, ал. 2, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР, не е преждевременно предявен и е допустим, като ищците надлежно се легитимират за възстановено в стари реални граници право на собственост върху земеделска земя при приключила реституционна процедура, в производството по която са издадени съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и последвало го решение на ОбСЗ, постановено при условията на обвързана компетентност, със скица, заверена от техническата служба на общината, относно точното местоположение на възстановения имот /том ІІІ-ти, л.л. 510, 511 от първоинстанционното производство/.
Четвъртият въпрос, който се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е за това длъжен ли е съдът да обсъди всички направени от страните по спора възражения, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и да изложи мотиви за правопораждащите факти, от които е възникнало спорното право, относно: направеното от ответниците оспорване за придобиването на имота от наследодателя на ишците; за годността на сочените от ищците документи за собственост, обосноваващи тази собственост; за представените от ответниците документи, даващи право на собственост върху процесните имоти. На първо място въпросът касае правилността на съдебното решение, което не подлежи на разглеждане в настоящия етап на касационното производство. На второ място – съобразявайки, че ответникът, сега касатор, е заявил насрещни права на своя праводател- държавата, възражението е част от възражението за материална незаконосъобразност на извършената реституция, но по този въпрос, както бе изложено, държавата и нейните правоприемници са обвързани от решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ – в този смисъл е т. 2 на ТР № 5/2011 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.
Петият въпрос, също поставен с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е за това нарушено ли е изискването за мотивираност на съдебното решение, ако съдът не е изложил мотиви относно възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи, когато те са застроени или върху тях са реализирани строителни мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността. Този въпрос е зададен в контекст, който не се установява по делото, тъй като, видно от решението, въззивният съд е изложил мотиви защо не може да извърши проверка за наличието на материалноправните предпоставки на земеделската реституция. Въпросът е и по правилността на решението и може да бъде проверяван едва ако касационната жалба бъде допусната до разглеждане по същество.
По отношение на касационна жалба вх. № 5915/09.07.2018 г. също не се установяват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В касационната жалба, подадена от „ГУСВ” ЕАД, се поддържа, че предявените искове са недопустими, като се прави позоваване на решение № 1814 от 10.11.1998 г. на ВКС, V-то г. о., по гр. д. № 1141/1998 г., решение № 413 от 13.04.1994 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 1005/1993 г., и решение № 410 от 10.01.1994 г. на ВКС по гр. д. № 397/1993 г. По въпроса за недопустимостта на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, като следствие от недопустимост на предявените искове, становище бе взето при произнасяне по касационната жалба на КСВ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първият от поставените въпроси, за който се твърди противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, е какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество или на проверяващ съд, и ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а като страничен резултат от тази дейност. Вторият въпрос е за това задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да направи от тях собствени констации за фактическата обстановка, като формира и собствени правни изводи и за който се твърди противоречие с решение № 27 от 28.06.2017 г. на ВКС, I-во т. о., по т. д. № 2430/2015 г., решение № 4 от 18.02.2016 г. на ВКС, II- ро г. о., по гр. д. № 3322/2015 г., решение № 187 от 07.07.2016 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 1332/2015 г., решение № 16 от 09.03.2016 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 6670/2014 г., решение № 136 от 02.10.2014 г. на ВКС, по т. д. № 4309/2013 г.
И по двата въпроса следва да се посочи, че, видно от самото решение, въззивната инстанция самостоятелно, на база анализ на относимите писмени доказателства и съдебно-техническите експертизи, приети в първата инстанция, е установила относимите за делото факти и е извела от тях свои правни изводи. Краткостта на мотивите или неизлагането на мотиви по възражения, които са недопустими, не е равнозначно на неизпълнение на задължението на съда по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Освен това – първият въпрос е зададен като правнотеоретичен, без посочване на конкретна аргументация, затова и не разкрива характеристиките на обуславящ по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос е изцяло по правилността на въззивното решение и може да бъде изследван едва във фазата след допускане на касационното обжалване.
Следвашите трети, четвърти и пети въпроси са: компетентен ли е решаващият съд на административноправния спор по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ да определи границите на подежащата на възстановяване земеделска земя; решава ли се с решението за възстановяване на собствеността по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ спор за материално право на собственост и има ли реституционното решение сила на пресъдено нещо по отношение на заинтересованите в административното производство лица; допустимо ли е уважаване на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР при наличие на спор за материално право, без да се установи по категоричен начин идентичност между отчуждения имот и възстановения имот с решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Поддържа се противоречие с решение № 289/06.03.2001 г. по гр. д. № 1530/2000 г. на ВКС, ІV-то г. о., и с решение № 670 от 12.01.2012 г. по адм. д. № 13511/2011 г. на ВАС на РБ.
В обобщен вид така поставените въпроси се свеждат до характера на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и неговите правни последици. Те са обуславящи изхода на спора, тъй като са свързани с оплакванията за непроведен косвен съдебен контрол върху решението на ОбСЗ, с което се легитимират ищците, заради отменен преди това по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ отказ за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя. Не е налице обаче специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решението на Върховния административен съд не може да обоснове поддържаното основание, тъй като практиката на административните съдилища по никакъв начин не обвързва гражданските съдилища, разглеждащи искови спорове. Решението на ВКС, ІV-то г. о., от 2001 г. е постановено преди приемането на ТР № 5/2011 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, с т. 2 на което се прие, че решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ обвързва страните по спора и техните правоприемници, в това число държавата, участваща чрез ОбСЗ, респективно и нейните правоприемници, поради което косвен съдебен контрол след упражнен пряк съдебен контрол е недопустим. В тълкувателния акт е разяснено, че в производството на пряко административно правораздаване, макар и да не се разрешава спор за собственост, се установява наличието на предпоставките за уважаване на реституционната претенция. Производството има състезателен характер и ОбСЗ, която има качеството на страна по делото, може да ангажира доказателства за установяване на възприетите от нея факти, както и да обоснове изводите си за това дали са били налице фактическите основания за издаването на акта. Прието е, че решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и органите й, стопанисващи горите и земите от Д., както и земеделските земи, включени в ДПФ, поради което е недопустимо в производство по предявен иск за собственост на гори и земеделски земи от или срещу държавата, гражданският съд да упражни върху него косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност. Въззивното решение е постановено в съответствие с тълкувателната практика на ВКС, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато.
На последно място касаторът поддържа оплакване за очевидна неправилност на въззивното решение, обосновано с наличието на основанията за отвод по чл. 22, ал. 1, т.т. 5 и 6 ГПК по отношение на състава, постановил първоинстанционния акт, поради следното: след постановяване на решение № 52063/05.03.2004 г. на ОбСЗ, с което ищците се легитимират за собственици на процесните имоти, е постановен отказ за попълване на кадастралната основа с възстановения поземлен имот № ……… Заповедта № ………/27.09.2004 г. на кмета на общината е отменена с решение № 133/09.06.2005 г. по адм. д. № 353/2005 г. на Старозагорския окръжен съд, като са дадени указания за попълване на кадастралната основа. Решението е постановено от състав, в който е участвал съдията П. З., постановил първоинстанционното решение, потвърдено с обжалваното въззивно решение. Наред с това касаторът изтъква обстоятелството, че председател на състава по административното дело е бил съдията П. П. – съпруг на адвокат Д. П.-пълномощник на ищците в настоящото производство пред първоинстанционния съд, както и по други дела относно процесните имоти. Съпружеската връзка, както и вероятните служебни и колегиални отношения между съдиите З. и П. пораждат, според касатора, основателно съмнение в безпристрастието на съдията по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Поставя въпросите: съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на съдебния акт, нарушението на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, за който е налице основание за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т.т. 5 и 6 ГПК; съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на съдебния акт, потвърждаването от страна на въззивния съд на съдебно решение, за което са налице данни, че е постановено при допуснато нарушение на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, за който е налице основание за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т.т. 5 и 6 ГПК. Твърди противоречие с ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС, решение № 200/19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 27/30.06.2015 г. по гр. д. № 4508/2014 г. на ВКС, І-во г. о., и чл. 6 от ЕКЗПЧОС.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не е налице. В съдебната практика постановяването на решение от състав в нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК не се възприема като абсолютно основание за неправилност, респективно – за отмяна на съдебното решение. В този смисъл е решение № 98 от 30.11.2017 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 3899/2016 г. Отделно от това, оплакването касае първоинстанционното, а не въззивното решение. Тъй като въззивният съд също действа като инстанция по съществото на спора, а спрямо него не са налице основания по чл. 22, ал. 1, т.т. 5 и 6 ГПК, подобен въпрос се явява ирелевантен към правилността на въззивното решение, което е предмет на касационното обжалване. На последно място – представената от касатора съдебна практика касае случаи, различни от разглеждания: при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция участие е взел съдия, който е участвал и при първото разглеждане на делото в същата инстанция /решение № 200/19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ-ро т. о./; първоинстанционното решение по извършване на делба е обезсилено от въззивния съд, при новото разглеждане на делото е постановено първоинстанционно решение, което е било обжалвано пред въззивния съд, обезсиленото първоинстанционно решение е постановено от съдия, който е част от състава, постановил второто въззивно решение /решение № 27/30.06.2015 г. по гр. д. № 4508/2014 г. на ВКС, І-во г. о./; а с ТР 13/1976 г., постановено при действието на ГПК /отм./, е прието, че при участие на съдия или съдебен заседател при решаване на върнато от втората инстанция дело за ново разглеждане, е налице основание за неправилност, а не за нищожност на постановеното съдебно решение. Съобразно изложеното не е налице и нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
В обобщение – не са налице предпоставки за допускане на касационните жалби до разглеждане по същество.
Ответниците по касация – ищци по делото, претендират разноски за производството пред ВКС, но не са представили доказателства да са сторили такива и искането за присъждането им не може да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 96 от 22.05.2018 г. по в. гр. д. № 76/2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: