3
определение по гр.д.№ 1752 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 04.05.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1752 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. В. срещу решение от 12.12.2014 г. по в.гр.д.№ 6205 от 2014 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав в частта му, с която е потвърдено решение № I-42-4 от 25.01.2013 г. по гр.д.№ 19189 от 2012 г. на Софийския районен съд, 42 състав за отхвърляне на предявения от В. М. В. срещу М. А. С. и Г. Т. В. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост върху част от парцел IX-1208 от кв.35 по плана на [населено място], утвърден със заповед № РД-02-14-92 от 26.02.1987 г. и заповед № РД-09-50-623 от 29.12.1987 г., с площ на частта от 240 кв.м., която е оцветена в жълто, защрихована в зелен цвят и заключена между точките 3-Е-В-2-3 на комбинираната скица към техническата експертиза на в.л.Б. Х., находяща се на лист 239 от гр.д.№ 12535 от 2009 г. на Софийския районен съд, 38 състав.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди, че е налице противоречие между обжалваното решение и задължителна практика на ВКС /решение № 15 от 25.01.2011 г. по гр.д.№ 1302 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 463 от 21.01.2012 г. по гр.д.№ 13 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 407 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 289 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 451 от 16.01.2013 г. по гр.д.№ 53 от 2012 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 137 от 17.06.2014 г. по гр.д.№ 6868 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 595 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 1333 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 640 от 29.06.2009 г. по гр.д.№ 2423 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 555 от 01.07.2010 г. по гр.д.№ 1259 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о./ по следните правни въпроси, уточнени от съда както следва: 1. Длъжен ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол върху валидността и законосъобразността на административния акт- решение на ОСЗГ, на което се позовава насрещната страна, ако още в исковата молба ищецът е оспорил този административен акт, 2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по направено от ответника възражение за липса на идентичност между процесния и „възстановения по реда на ЗСПЗЗ” на ответника имот, 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по направено във въззивната жалба възражение, че процесният имот не е земеделска земя, подлежаща на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, 4. Дали ответникът по предявен положителен установителен иск за собственост е длъжен да проведе пълно и главно доказване на своето право на собственост, конкуриращо правото на ищеца и 5. Дали решение на ОСЗГ, което не съдържа реквизитите по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ може да служи като доказателство за възстановяване на правото на собственост.
В писмен отговор от 11.03.2015 г. особеният представител на ответницата по жалбата Г. Т. В. оспорва същата. Претендира за определяне и присъждане на дължимото й адвокатско възнаграждение като особен представител.
Ответникът М. А. С. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от В. В. установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил собствеността върху процесната част от парцела на посоченото от него основание- придобивна давност, поради следното: Тъй като тази част от парцела е била земеделска земя, която подлежи на реституиране по административния ред на ЗСПЗЗ на основание чл.5, ал.2 ЗВСОНИ изтеклият до 22.11.1997 г. давностен срок не се зачита. С оглед установената задължителна практика на ВКС въззивният съд е приел, че не се зачита и срока на владение от 1997 г. до 28.10.2004 г. /датата на постановяване на решението на ОСЗГ за реституция на имота в полза на ответниците/, тъй като през този период ответниците не са имали възможност да защитят правата си. А от 28.10.2004 г. до предявяване на исковата молба на 26.02.2009 г. не бил изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС срок за придобиване на имота по давност.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение първият поставен от касатора правен въпрос /длъжен ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол върху валидността и законосъобразността на административния акт- решение на ОСЗГ, на което се позовава насрещната страна, ако още в исковата молба ищецът е оспорил този административен акт/ е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обосновал решаващите изводи на съда в обжалваното решение. В него е прието, че ищецът не е придобил процесната част от парцела по давност, тъй като тази част като земеделска земя е подлежала на реституция по административния ред на ЗСПЗЗ, поради което до датата на постановяване на решението на ОСЗГ от 28.10.2004 г. за реституция на имота в полза на ответниците давностен срок не е текъл и не може да бъде зачетен. Приетото от съда, макар и не изрично, че в случая не следва да се произнася по законосъобразността на решението на ОСЗГ от 28.10.2004 г., въпреки съдържащото се още в исковата молба твърдение за материална незаконосъобразност на това решение /в смисъл, че с него в нарушение на материалните разпоредби на ЗСПЗЗ е постановено възстановяване на собственост върху имот, който не е бил собственост на наследодателката на ответниците Г. С. към момента на внасяне в ТКЗС, а този имот е бил собственост на праводателката на ищеца К. И. М. и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ/ противоречи на представената от касатора задължителна практика на ВКС, а именно: решение № 15 от 25.01.2011 г. по гр.д.№ 1302 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 463 от 21.01.2012 г. по гр.д.№ 13 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 407 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 289 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 451 от 16.01.2013 г. по гр.д.№ 53 от 2012 г. на ВКС, Четвърто г.о. Поради това касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 12.12.2014 г. по в.гр.д.№ 6205 от 2014 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав в обжалваната му част.
ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 50 лв. /петдесет лева/.
УКАЗВА на касатора, че в случай на невнасяне на таксата в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС- прекратено.
След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика- за прекратяването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.