3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
гр. София, 18.04.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч.т.д. N 819 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано по частна касационна жалба на Анна И. П., [населено място], срещу определение № 3642 от 22.11.2018г. по в.ч.гр.д. № 5332 / 2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение от 19.09.2018г. по гр.д. № 10559/2018г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение молбата й по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса по иска й и разноски по делото.
Жалбоподателката – ищец счита за неправилен извода на съда, че разполага с имущество – къща със земя, в която живее, и получава доходи в размер на 510 лева, които са достатъчни, за да заплати дължимата държавна такса и разноски по делото. Позовава се на данни на КНСБ, че стойността на необходимата издръжка на живот е 558,82 лева на човек, за да посрещне разходите си и да се храни съобразно необходимите норми. Също така посочва, че с декларираното МПС – мотор е реализирано процесното ПТП, поради което същият е напълно увреден и негоден за употреба.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Частната касационна жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК, при направено искане за освобождаване от държавна такса и разноски по искови производства следва да се вземат предвид доходите на молителя, имущественото състояние, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства, относими към искането, като имущественото състояние се установява с декларация по т.2 от чл.83, ал.2 ГПК. В конкретния случай е съобразено, с оглед представената декларация по чл.83, ал.2 ГПК, че молителката е млад, здрав човек, работещ и получаващ месечно трудово възнаграждение в размер на 510 лева. Същата е омъжена, като съпругът също получава месечно възнаграждение в размер на 510 лева. Същевременно П. притежава три недвижими имота и един мотоциклет. Отделно от това съдът е установил от справка в Търговския регистър, че Анна П. е съдружник и управител на „Д.” ООД, което обстоятелство не е декларирала. Въз основа на тези факти и размера на дължимата по иска държавна такса от 1020 лева е направен извода, че не са налице основания за уважаване на молбата по чл.83, ал.2 ГПК.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касаторката, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на делото: „1/ Кои са критериите, които съдът следва да съобрази при преценка на основанията на чл. 83, ал. 2 ГПК, за освобождаване от държавна такса и разноски по производството и длъжен ли е съдът да обсъди обстойно всички факти и обстоятелства за здравното и имуществено състояние на ищеца или е достатъчно формално сочене на хипотетична възможност за плащане на такси и разноски?; 2/ Реалните или предполагаемите доходи на ищеца се вземат предвид от съда и хипотетичната възможност за реализиране на доход от значение ли е при определяне възможността за заплащане на държавна такса и разноски от ищеца?; 3/ Ако едно лице получава доход по-нисък от минималната необходима издръжка за живот може ли да направи извод за възможност за плащане на държавни такси и разноски за водене на делото, които са размер, надвишаващ в пъти месечния доход и от значение ли са данните на КНСБ, според които стойността на необходимата издръжка на живот е 558,82 лева на човек, като това са необходими средства, за да посрещне разходите си и да се храни съобразно необходимите норми?; Следва ли ищецът да бъде принуден да избира дали да живее под границата на бедността, с изключително ограничени средства или да се откаже от правото да води дело?; 4/ До каква степен на лишаване от средства за ищеца трябва да бъде съобразено изискването за плащане на държавна такса и разноски за водене на дело?; 5/ Може ли изборът за водене на дело да е свързан със задължения за ищеца да търпи бремето на плащане на непосилни такси, до степен ограничаваща реализиране на неговите права, поради избор от крайна бедност или водене на дело?”. Касаторката се позовава на наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Цитира следната съдебна практика: определение № 1625/17.05.2017г. по ч.гр.д. № 2169/2017г. на Апелативен съд –София, определение № 2365/08.07.2016г. по ч.гр.д. № 3155/2016г. на Апелативен съд – София и практика на Съда на Страсбург –„С. срещу България” с номер на жалба 68490/01 от 12.07.2007г., „М. срещу България” дело № 67719/01, § 55 от 10.04.2008г. и „Ц. срещу България” дело № 20594/02, § 26 от 12.06.2008г.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол.
В изложението си частният жалбоподател не е формулирал правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и по отношение на който са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, а единствено е повторил оплакванията си за неправилност на извода на въззивния съд за липса на доказателства за наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК, които могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Въпросите съдържат в себе си изгодни за жалбоподателката твърдения (формално сочене на хипотетична възможност за плащане на такси и разноски; предполагаемост на доходи на ищеца; лишаване на ищцата от средства; търпене на бремето на плащане на непосилни такси; наличие на крайна бедност), които обаче са в противовес на извършеното и приетото от въззивната инстанция, поради което спрямо тях не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно, въпросите не предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС – при съвкупна преценка на доказателствата и оценка на обуславящите факти. Въззивната инстанция не е извела изхода на спора на базата на предположения, а на базата на преценка на доказателствата в тяхната съвкупност, вкл. е взела предвид и факта, че декларацията на ищцата за имотното й състояние е невярна. Следва да се има предвид и факта, че въпрос три се основава единствено само на част от критериите, които съобразява съдът при преценката си по чл.83, ал.2 ГПК, поради което не може да обуслови сам по себе си изхода на спора относно освобождаването на ищцата от такси и разноски по делото. Липсва посочена или представена противоречива практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не е осъществено и последното релевирано основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е наведено формално, без каквато и да е обосновка, съобразно критериите, очертани в т.4 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, като няма основание за промяна на практиката на ВКС по приложението на нормата, поради липса на законодателна промяна или такава в обществените отношения, налагащи промяна на създадената от ВКС практика.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3642 от 22.11.2018г., постановено по в.ч.гр.д. № 5332 / 2018г. от Апелативен съд -София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.