О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
гр.София, 20.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 484/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Б. Б. Г. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 01.10.2013 г. по гр.д.№ 6433/ 2013 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 6883/ 2013 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против „С. ф.” искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № РД-13-173/ 18.12.2012 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „артист – хорист” и за заплащане на обезщетение в размер 3 300 лв.
Жалбоподателката релевира процесуалноправния въпрос длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Повдига също материалноправния въпрос за момента, към който следва да се преценява наличието на основание за закрила по чл.333 ал.1 КТ, който според нея има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна оспорва жалбата и поддържа, че не са налице основанията за допускане на обжалването, тъй като не са формулирани относими към правните разрешения на въззивния съд въпроси по чл.280 ал.1 ГПК.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че ищцата е заемала длъжността „артист – хорист” в „С. ф.” по трудово правоотношение, като то е прекратено със заповед от 18.12.2012 г., връчена в деня, следващ издаването й. В същия ден на ищцата е издаден болничен лист за временна неработоспособност поради общо заболяване, но той е представен на работодателя след връчване на уволнителната заповед. Преди връчването й ищцата е била на работа и е изпълнявала задълженията си по трудовото правоотношение, като е участвала в репетиция. При тези факти съдът извел, че ищцата не е започнала ползването на разрешеният й отпуск преди връчване на уволнителната заповед, поради което не се ползва от закрила по чл.333 ал.1 т.4 КТ и няма основание за отмяна на уволнението без да се разглежда спорът по същество. А по същество е приел, че е доказано посоченото в уволнителната заповед нарушение на трудовата дисциплина. Работодателят е изпълнил задължението си да изиска от работника обяснения преди да наложи наказание, като ищцата не спори, че не се е явила на работа в продължение на пет последователни работни дни. Доводите й са, че с оглед обстоятелствата, при които е извършено нарушението, то не е с такава тежест, че да обуславя налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Те са отхвърлени от съда по същество по съображения, че на ищцата е наложено за същото по вид нарушение дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, което не е заличено. Съдът посочил, че повторното извършване на нарушението значително повишава тежестта му и обуславя налагане на най-тежкото по вид дисциплинарно наказание, без оглед настъпили ли са от него вредни последици за работодателя.
При тези мотиви на въззивния съд процесуалноправният въпрос, повдигнат от жалбоподателката, не обуславя постановеното решение. Въззивният съд не е посочил, че за него не съществува задължение да обсъди, заедно и поотделно, доказателствата по делото и всички правни доводи на страните, нито фактически се е отклонил от това задължение. Решението му е изцяло в съответствие с установената по реда на чл.291 ГПК съдебна практика, приложена към изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Според тази практика съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото и на доводите на страните и излагане на мотиви във връзка с фактическите и правните изводи, като доказателственият анализ се съобразява с логиката и опитните правила. Тези изисквания са спазени от въззивният съд, който е анализирал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, обсъдил е противоречията в свидетелските показания и между част от тях и документите по делото и е мотивирал извода си кои доказателства кредитира и какви факти приема за установени от тях. Обсъдени са също всички доводи на страните и са изложени мотиви кои от тях са основателни. Дали преценката на въззивния съд е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. В това производство касационният съд контролира само правните разрешения на въззивния съд и то доколкото жалбоподателят е формулирал във връзка с тях правен въпрос, който има значението по т.1-3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Материалноправният въпрос обуславя въззивното решение, но няма претендираното от жалбоподателката значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК по тълк.д.№ 1/ 2009 г., такова значение би имал въпрос, по който няма установена практика или ако установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и при необходимост от установяване, осъвременяване или преодоляване на неправилна практика, в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони. Тези предпоставки не са налице, защото законът е ясен и пълен, а практиката по прилагането му е установена. С решение № 283 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 233/2009 г., IV г. о. е прието, че предварителната закрила по чл. 333 ал.1 т.4 КТ е приложима в случаите, когато служителят е започнал ползването на разрешен отпуск. В случаите, когато служителят се е явил и присъствувал на работа и не е съобщил за заболяване или разрешен отпуск по болест, работодателят, няма задължение да спази изискванията за вземане на предварително разрешение за уволнението от инспекцията по труда. Същият извод е направен в решение № 567 от 13.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1130/2009 г., ІІІ г.о., което допълва, че работникът следва да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск и да е показал ясно, че го ползва, като не се явява на работа, за да изпълнява служебните си задължения. В този смисъл са и решение № 63 от 31.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2009 г., IV г. о., решение № 197 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 661/2010 г., IV г. о., решение № 437 от 20.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1594/2010 г., IV г. о., решение № 468 от 10.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1621/2011 г., IV г. о., решение № 492 от 21.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1696/2011 г., IV г. о. Следователно по поставения въпрос практиката е уеднаквена от ВКС по реда на чл.291 ГПК и не е възможно да се направи извод, че разглеждането му ще има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въззивното решение, при установените факти, е съобразено с тази практика, а други факти в производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат установявани.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 01.10.2013 г. по гр.д.№ 6433/ 2013 г.
ОСЪЖДА Б. Б. Г., Е. [ЕГН], [населено място], ж.к.”Н. І” [жилищен адрес] да заплати на С. ф., [населено място], [улица], сумата 450 лв (четиристотин и петдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: