7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
С., 20.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2604/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение №194 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 1102/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с което е потвърдено Решение №45 от 13.05.2013 г. по т.д.№ 112/2012 г. на Хасковски окръжен съд, с което по иска по чл. 29 ал. 1 ЗТР на Министерство на земеделието и храните – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] е признато за установено, че не съществува, като невалидно възникнало, вписаното с Решение № 1502/04.08.2006 г. по ф.д.№782/2005 г. на Х. увеличение на капитала на АД от 50 000 лв. на 5 000 000 лв., с оплакване за недопустимост и неправилност.
Жалбоподателят излага в касационната жалба, че решението е недопустимо, като постановено по недопустими искове, като неправилно съдът е приел, че ищецът е акционер, каквото качество той следва да има към датата на взимане на решението за увеличаване на капитала, към датата на предявяване на иска, и в хода на делото, а ищецът е изключен като акционер, затова няма правна легитимация и правен интерес от иска, какъвто интерес би имал, ако проведе успешно иск по чл. 74 ТЗ и отмени решението за изключване. Поддържа, че решението не води до никаква промяна в правната сфера на ищеца, като са необосновани и неясни мотивите относно правния интерес на ищеца, че бил акционер, в който смисъл ищецът не е излагал доводи; и след като ищецът вече не е акционер, за него е без значение дали ще се стигне или не до възстановяване на разпределението на процентното съотношение и на дяловете в капитала; за да е налице правен интерес трябва по някакъв начин вписаните обстоятелства да накърняват правата на ищеца. Жалбоподателят сочи, че съдът следи служебно за правния интерес, като абсолютна процесуална предпоставка, което въззивният съд не е направил и е постановил недопустимо решение – ТР №1/06.12.2002 г. по тълк.д.№1/2002 г. на ВКС, ОСГК и Опр. №588/13.07.2011 г. по ч.т.д.№ 601/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване иска решенията на двете съдебни инстанции да се обезсилят, като постановени по недопустим иск – предявен от лице, което няма правен интерес, и поради неправилна правна квалификация и нередовност на исковата молба – при твърдени от ищеца допуснати нарушени на закона и устава при свикване и провеждане на ОСА, се касае до незаконосъобразни и отменяеми решения, чиято защита е по чл. 74 ТЗ, но не и до липсващи, нищожни решения по см. на чл. 29 ЗТР. Сочи съдебна практика: ТР №1/06.12. 2002 г. по тълк.д. №1/2002 г. на ВКС, ОСГК и Опр.№ 684/17.07.2012 г. по ч.т.д.№ 383/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., на която счита, че обжалваното решение противоречи, както и съдебна практика:ТР№1/ 06.12.2002 г. по тълк.д.№1/2002 г. на ВКС, ОСГК и Опр.№ 677/14.10. 2011 г. по ч.т.д.№ 555/ 2011 г. на ВКС, І т.о. затова, че по иска по чл. 29 ЗТР съдът не извършва проверка на законосъобразността на вписаното обстоятелство.
Жалбоподателят прави оплакване за допуснати нарушения при постановяване на решението:липса на мотиви и необсъждане твърденията, доказателствата и доводите на страните, което противоречи на практиката на ВКС – Р.№752/18.11.1988 г. на ІІІ г.о.; Р.№129/05.03.1986 г. по гр.д.№ 682/1985 г. на І г.о.; ППлВС №1/13. 07.1953 г.; ППлВС №1/10.11.1985 г.,ТР№1/04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/ 2000 г. на ВКС, ОСГК, както и че решението е постановено в противоречие с Р.№358/18.06.2010 г. по гр.д.№ 1183/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението и на Р.№217/09.06.2011 г. по гр.д. №761/2010 г. на ВКС,ІV г.о. Жалбоподателят поддържа, че решението по въпросите за основателността на исковете и за разпределението на доказателствената тежест противоречи на Р.№173/12.01.2011 г. по т.д.№901/2009 г. на ВКС, І т.о.;Р.№66/01.02.20120 г. по гр.д.№ 5401/ 2008 г. на ВКС,І г.о., ТР №3/12.12.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС,ОСГТК и Р.№358/18.06.2010 г. по гр.д.№ 1183/2009 г. на ВКС ІІІ г.о. Относно присъдените разноски жалбоподателят счита, че са определени неправилно и че решението противоречи на Опр. № 596/23.092013 г. по гр.д.№ 4590/2013 г. на ВКС, ІV г. Иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК и изложените съображения за обосноваване на тези основания да се имат предвид и като съображения по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Министерство на земеделието и храните – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен иск по чл. 29 ал. 1 ЗТР за установяване несъществуване на вписано обстоятелство, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението, с което по иска по чл. 29 ал. 1 ЗТР на МЗХ – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] е признато за установено, че не съществува, като невалидно възникнало, вписаното с Решение № 1502/04.08.2006 г. по ф.д.№ 782/ 2005 г. на Х. увеличение на капитала на АД от 50 000 лв. на 5 000 000 лв., въззивният съд е изложил, че е налице правен интерес у ищеца, чието правно положение се засяга от вписаното обстоятелство, което би се променило следствие заличаването му; обосновал е, че ако ищецът установи, че е невалидно възникнало вписаното обстоятелство, в резултат на което бъде заличено увеличаването на капитала на АД, ще се стигне до възстановяване разпределението на акциите между акционерите и ще се запази процентното съотношение в капитала преди увеличаването – ищецът ще има дял 34% от регистриран капитал в размер на 50 000 лв., докато при капитал в размер на 5 000 000 лв., вписан, без да е валидно увеличен, делът му, като акционер е значително по-малък. Съдът е аргументирал въз основа на събраните доказателства, че не е бил изцяло внесен записаният при увеличението капитал, както и че увеличаването на капитала е недопустимо вписано поради нарушаване изискването на чл. 192 ал. 5 ТЗ да е напълно внесен определения в устава размер, подробно е посочил изискванията на закона – чл. 192а ал. 1 ТЗ за вписване увеличаването на капитала, от които в случая е изпълнено само първото, възприел е мотивите на първоинстанционния съд и е заключил, че вписаното увеличаване на капитала е невалидно възникнало, тъй като не е налице реално увеличаване на капитала, отговарящо на изискванията на закона – чл. 192а ал. 1 ТЗ, като увеличаването на капитала не е юридически настъпило, тъй като, съгласно чл. 192 ал. 5 ТЗ е недопустимо при невнесен напълно първоначален капитал; вписано е обстоятелство, което е несъществуващо поради липса на материалноправните условия за увеличаване на капитала, предвидени в закона – чл. 192а ал. 1 ТЗ и чл. 192 ал. 5 ТЗ. Въззивният съд не е коментирал законосъобразността на решението на ОСА за увеличаване на капитала, което решение е само формална предпоставка, за да има реално увеличаване на капитала – едно от трите условия за вписване увеличаването на капитала. Частично е уважил частната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта за разноските – претендираното от ищеца 42 540 лв. – адвокатско възнаграждение не е присъдено от първоинстанционния съд по съображения, че не са представени доказателства, че тези разноски са направени, а въззивният съд е приел, че са доказани от ищеца направените разноски за адвокатско възнаграждение и му е присъдил по 2500 лв. – адвокатско възнаграждение за всяка инстанция по съображения, че искът е неоценяем и делото е със значителна правна сложност, в което интересите на ищеца са били добре защитени.
По довода за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че решението е недопустимо, като постановено по иск, предявен от лице, което няма активна процесуална легитимация – няма качество акционер, каквото следва да има както към датата на взимане на решението за увеличаване на капитала, така и към датата на предявяване на иска и в хода на делото, а МЗХ е изключен като акционер. По въпроса за допустимостта на иска по чл. 29 ЗТР (преди чл. 431 ал. 2 ГПК) с оглед активната процесуална легитимация на ищеца ВКС, ОСГК в ТР № 1/06.12.2002г. по т.д. № 1/2002 г. е приел, че в случай, че решението подлежи на вписване, следва да бъде проведено исково производство по чл. 431 ал. 2 ГПК, вр. чл. 97 ал. 1 или ал. 3 ГПК, респ. чл. 29 ЗТР, като искът за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство, е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване (като охранително производство) или несъществуване на вписано обстоятелство и може да бъде предявен освен от член на дружеството, още и от всяко трето заинтересовано лице, като целената правна последица е прилагането на чл. 498 ГПК. Изискването ищецът да има качеството съдружник или акционер е относно активната легитимация по исковете с правно основание чл. 71 ТЗ и чл. 74 ТЗ. В постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 35/20. 04.2010 г. по т.д. № 546/09г. на І т.о. е прието, че когато е било вписано несъществуващо обстоятелство по смисъла на чл. 498 ГПК (отм.), установяването му е по реда на чл. 431 ал. 2 ГПК и поради това, че искът е установителен, правният интерес от провеждането му е обусловен от последващото му действие по отношение на охранителното производство.
Въззивното решение, с което е уважен иска по чл. 29 ал. ЗТР, е в съответствие с посочената съдебна практика относно активната процесуална легитимация на ищеца, затова не е недопустимо.
С оглед приетото в постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р. №46/26.07.2012 г. на І т.о., че при увеличение на капитала на АД, при неизпълнение на задължението за вноски, последиците на чл. 189 ал. 2 и 3 ТЗ следва да се приложат само по отношение на новопридобитите акции, за които акционерът е неизправен и не се разпростира по отношение на първоначалните записани и придобити акции, съответно на правото на членство, се налага извода, че е основателен доводът на ищеца, че има процесуална легитимация да предяви иска и като акционер, който е заявил в първоинстанционното производство и подробно е развил в писмените си бележки.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено по иск, за предявяването на който ищецът няма правен интерес. Както е приел въззивният съд, правният интерес от предявяване на иска е налице за ищеца, чието правно положение се засяга от вписаното обстоятелство, което би се променило следствие заличаването му – ако ищецът установи, че това обстоятелство е невалидно възникнало, в резултат на което бъде заличено увеличаването на капитала, ще се стигне до възстановяване разпределението на акциите между акционерите преди увеличаването – ищецът ще има дял 34% от регистриран капитал в размер на 50 000 лв., а не 34 % от капитал в размер на 5 000 000 лв., вписан, без да е валидно увеличен, което е от значение за ищеца, който има качеството акционер, придобито при учредяване на АД, което не се влияе от неизпълнение на задължението за вноски, съгласно чл. 189 ал. 2 и 3 ТЗ. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че ищецът не е обосновал правния си интерес. В първоинстанционното производство ищецът е поддържал, че вписването на невалидно възникнало обстоятелство относно увеличаването на капитала засяга разпределението на акциите между отделните акционери и процентното съотношение в капитала, което е различно при различен размер на капитала, като и че се засяга пряко членството му в АД, тъй като АД въз основа на вписаното обстоятелство за увеличение на капитала, твърди, че ищецът е изключен и е загубил акциите си; поддържал е също, че при евентуално заличаване на порочно вписаното увеличение на капитала, ще може да претендира връщане на внесената сума 1 500 000 лв.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск поради неправилна правна квалификация и по нередовна исковата молба. За правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация от дадената от първоинстанционния съд, ВКС е приел в постановеното на основание чл. 290 ГПК и задължително за долрустоящите съдебни инстанции Р.№157/30.10.2013 г. по т.д.№ 1091/2012 г. на ВКС, І т.о., че решението е недопустимо, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхват на търсената защита, произнесъл се е по предмет, с какъвто не е бил сезиран, определил е спорното право въз основа на обстоятелства, невъведени от страната – тогава е разгледан иск на непредявеното основание. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска обуславя правилността на решението.
Като е разгледал иска за признаване за установено, че е несъществуващо вписаното обстоятелство – увеличаване на капитала на АД, съдът не е разгледал иск, какъвто да не е бил предявен, нито е обсъждал факти и обстоятелства, съдържащи се в исковата молба, които да сочат на иск по чл. 74 ТЗ. В съответствие с приетото в ТР №1/06.12.2002 г. по тълк.д.№ 1/2002 г. на ВКС, ОСГК въззивният съд не е обсъждал законосъобразността на решението на ОСА за увеличаване на капитала, за което е посочил, че е само формална предпоставка, за да има реално увеличаване на капитала – едно от трите условия за вписване увеличаването на капитала. Съдът се е произнесъл по твърденията на ищеца, обуславящи иск по чл. 29 ЗТР за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство – увеличаване на капитала, каквото валидно не е възникнало, и не е извършил проверка на законосъобразността на решението на ОСА, каквато проверка е от значение по иск по чл. 74 ТЗ.
Неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по оплакванията за липса на мотиви и необсъждане твърденията, доказателствата и доводите на страните, и по изведените въпроси за задълженията на въззивния съд да основе решението си на установените по делото обстоятелства, и тези по чл. 12 и 235 ГПК, съгласно посочената съдебна практика. За задълженията на въззивния съд при постановяване на решението е налице задължителна съдебна практика: ППлВС №1/53г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК; постановени са от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№ 134/ 30.12.2013 г. по т.д.№34/2013 г. на ІІ т.о.;Р.№536/19.12.2012 г. по гр. д. №89/2012 г. на ІV г.о.; Р.№37/29.03.2012 г. по гр.д.№241/2011 г. на І г.о.;Р.№66/05.07.2012 г. по т.д.№ 376/2011 г. на І г.о. Тази практика е в смисъл, че въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235 ал. 2 и 3 ГПК в рамките на оплакванията в жалбата; при проверката по чл. 269 ГПК следва в качеството си на съд по съществото на спора, да изложи свои фактически констатации и правни изводи.
В изложения смисъл посочените поцесуалноправни въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика, като съдът е постановил решението си след обсъждане на релевантните за спора доказателства, на доводите и възраженията на страните, и е потвърдил първоинстанционното решение, като е изложил свои съображения и фактически и правни изводи по съществото на спора.
Жалбоподателят относно присъдените на ищеца разноски – адвокатско възнаграждение, като прави оплакване за неправилност, не сочи решения процесуалноправен въпрос, който въпрос ВКС не следва да изведе от заявеното оплакване и от посочената съдебна практика. Затова искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №194 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 1102/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ……………..
С.…………………2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2604/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение №194 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 1102/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с което е потвърдено Решение №45 от 13.05.2013 г. по т.д.№ 112/2012 г. на Хасковски окръжен съд, с което по иска по чл. 29 ал. 1 ЗТР на Министерство на земеделието и храните – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] е признато за установено, че не съществува, като невалидно възникнало, вписаното с Решение № 1502/04.08.2006 г. по ф.д.№782/2005 г. на Х. увеличение на капитала на АД от 50 000 лв. на 5 000 000 лв., с оплакване за недопустимост и неправилност.
Жалбоподателят излага в касационната жалба, че решението е недопустимо, като постановено по недопустими искове, като неправилно съдът е приел, че ищецът е акционер, каквото качество той следва да има към датата на взимане на решението за увеличаване на капитала, към датата на предявяване на иска, и в хода на делото, а ищецът е изключен като акционер, затова няма правна легитимация и правен интерес от иска, какъвто интерес би имал, ако проведе успешно иск по чл. 74 ТЗ и отмени решението за изключване. Поддържа, че решението не води до никаква промяна в правната сфера на ищеца, като са необосновани и неясни мотивите относно правния интерес на ищеца, че бил акционер, в който смисъл ищецът не е излагал доводи; и след като ищецът вече не е акционер, за него е без значение дали ще се стигне или не до възстановяване на разпределението на процентното съотношение и на дяловете в капитала; за да е налице правен интерес трябва по някакъв начин вписаните обстоятелства да накърняват правата на ищеца. Жалбоподателят сочи, че съдът следи служебно за правния интерес, като абсолютна процесуална предпоставка, което въззивният съд не е направил и е постановил недопустимо решение – ТР №1/06.12.2002 г. по тълк.д.№1/2002 г. на ВКС, ОСГК и Опр. №588/13.07.2011 г. по ч.т.д.№ 601/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване иска решенията на двете съдебни инстанции да се обезсилят, като постановени по недопустим иск – предявен от лице, което няма правен интерес, и поради неправилна правна квалификация и нередовност на исковата молба – при твърдени от ищеца допуснати нарушени на закона и устава при свикване и провеждане на ОСА, се касае до незаконосъобразни и отменяеми решения, чиято защита е по чл. 74 ТЗ, но не и до липсващи, нищожни решения по см. на чл. 29 ЗТР. Сочи съдебна практика: ТР №1/06.12. 2002 г. по тълк.д. №1/2002 г. на ВКС, ОСГК и Опр.№ 684/17.07.2012 г. по ч.т.д.№ 383/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., на която счита, че обжалваното решение противоречи, както и съдебна практика:ТР№1/ 06.12.2002 г. по тълк.д.№1/2002 г. на ВКС, ОСГК и Опр.№ 677/14.10. 2011 г. по ч.т.д.№ 555/ 2011 г. на ВКС, І т.о. затова, че по иска по чл. 29 ЗТР съдът не извършва проверка на законосъобразността на вписаното обстоятелство.
Жалбоподателят прави оплакване за допуснати нарушения при постановяване на решението:липса на мотиви и необсъждане твърденията, доказателствата и доводите на страните, което противоречи на практиката на ВКС – Р.№752/18.11.1988 г. на ІІІ г.о.; Р.№129/05.03.1986 г. по гр.д.№ 682/1985 г. на І г.о.; ППлВС №1/13. 07.1953 г.; ППлВС №1/10.11.1985 г.,ТР№1/04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/ 2000 г. на ВКС, ОСГК, както и че решението е постановено в противоречие с Р.№358/18.06.2010 г. по гр.д.№ 1183/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението и на Р.№217/09.06.2011 г. по гр.д. №761/2010 г. на ВКС,ІV г.о. Жалбоподателят поддържа, че решението по въпросите за основателността на исковете и за разпределението на доказателствената тежест противоречи на Р.№173/12.01.2011 г. по т.д.№901/2009 г. на ВКС, І т.о.;Р.№66/01.02.20120 г. по гр.д.№ 5401/ 2008 г. на ВКС,І г.о., ТР №3/12.12.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС,ОСГТК и Р.№358/18.06.2010 г. по гр.д.№ 1183/2009 г. на ВКС ІІІ г.о. Относно присъдените разноски жалбоподателят счита, че са определени неправилно и че решението противоречи на Опр. № 596/23.092013 г. по гр.д.№ 4590/2013 г. на ВКС, ІV г. Иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК и изложените съображения за обосноваване на тези основания да се имат предвид и като съображения по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Министерство на земеделието и храните – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен иск по чл. 29 ал. 1 ЗТР за установяване несъществуване на вписано обстоятелство, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението, с което по иска по чл. 29 ал. 1 ЗТР на МЗХ – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] е признато за установено, че не съществува, като невалидно възникнало, вписаното с Решение № 1502/04.08.2006 г. по ф.д.№ 782/ 2005 г. на Х. увеличение на капитала на АД от 50 000 лв. на 5 000 000 лв., въззивният съд е изложил, че е налице правен интерес у ищеца, чието правно положение се засяга от вписаното обстоятелство, което би се променило следствие заличаването му; обосновал е, че ако ищецът установи, че е невалидно възникнало вписаното обстоятелство, в резултат на което бъде заличено увеличаването на капитала на АД, ще се стигне до възстановяване разпределението на акциите между акционерите и ще се запази процентното съотношение в капитала преди увеличаването – ищецът ще има дял 34% от регистриран капитал в размер на 50 000 лв., докато при капитал в размер на 5 000 000 лв., вписан, без да е валидно увеличен, делът му, като акционер е значително по-малък. Съдът е аргументирал въз основа на събраните доказателства, че не е бил изцяло внесен записаният при увеличението капитал, както и че увеличаването на капитала е недопустимо вписано поради нарушаване изискването на чл. 192 ал. 5 ТЗ да е напълно внесен определения в устава размер, подробно е посочил изискванията на закона – чл. 192а ал. 1 ТЗ за вписване увеличаването на капитала, от които в случая е изпълнено само първото, възприел е мотивите на първоинстанционния съд и е заключил, че вписаното увеличаване на капитала е невалидно възникнало, тъй като не е налице реално увеличаване на капитала, отговарящо на изискванията на закона – чл. 192а ал. 1 ТЗ, като увеличаването на капитала не е юридически настъпило, тъй като, съгласно чл. 192 ал. 5 ТЗ е недопустимо при невнесен напълно първоначален капитал; вписано е обстоятелство, което е несъществуващо поради липса на материалноправните условия за увеличаване на капитала, предвидени в закона – чл. 192а ал. 1 ТЗ и чл. 192 ал. 5 ТЗ. Въззивният съд не е коментирал законосъобразността на решението на ОСА за увеличаване на капитала, което решение е само формална предпоставка, за да има реално увеличаване на капитала – едно от трите условия за вписване увеличаването на капитала. Частично е уважил частната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта за разноските – претендираното от ищеца 42 540 лв. – адвокатско възнаграждение не е присъдено от първоинстанционния съд по съображения, че не са представени доказателства, че тези разноски са направени, а въззивният съд е приел, че са доказани от ищеца направените разноски за адвокатско възнаграждение и му е присъдил по 2500 лв. – адвокатско възнаграждение за всяка инстанция по съображения, че искът е неоценяем и делото е със значителна правна сложност, в което интересите на ищеца са били добре защитени.
По довода за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че решението е недопустимо, като постановено по иск, предявен от лице, което няма активна процесуална легитимация – няма качество акционер, каквото следва да има както към датата на взимане на решението за увеличаване на капитала, така и към датата на предявяване на иска и в хода на делото, а МЗХ е изключен като акционер. По въпроса за допустимостта на иска по чл. 29 ЗТР (преди чл. 431 ал. 2 ГПК) с оглед активната процесуална легитимация на ищеца ВКС, ОСГК в ТР № 1/06.12.2002г. по т.д. № 1/2002 г. е приел, че в случай, че решението подлежи на вписване, следва да бъде проведено исково производство по чл. 431 ал. 2 ГПК, вр. чл. 97 ал. 1 или ал. 3 ГПК, респ. чл. 29 ЗТР, като искът за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство, е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване (като охранително производство) или несъществуване на вписано обстоятелство и може да бъде предявен освен от член на дружеството, още и от всяко трето заинтересовано лице, като целената правна последица е прилагането на чл. 498 ГПК. Изискването ищецът да има качеството съдружник или акционер е относно активната легитимация по исковете с правно основание чл. 71 ТЗ и чл. 74 ТЗ. В постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 35/20. 04.2010 г. по т.д. № 546/09г. на І т.о. е прието, че когато е било вписано несъществуващо обстоятелство по смисъла на чл. 498 ГПК (отм.), установяването му е по реда на чл. 431 ал. 2 ГПК и поради това, че искът е установителен, правният интерес от провеждането му е обусловен от последващото му действие по отношение на охранителното производство.
Въззивното решение, с което е уважен иска по чл. 29 ал. ЗТР, е в съответствие с посочената съдебна практика относно активната процесуална легитимация на ищеца, затова не е недопустимо.
С оглед приетото в постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р. №46/26.07.2012 г. на І т.о., че при увеличение на капитала на АД, при неизпълнение на задължението за вноски, последиците на чл. 189 ал. 2 и 3 ТЗ следва да се приложат само по отношение на новопридобитите акции, за които акционерът е неизправен и не се разпростира по отношение на първоначалните записани и придобити акции, съответно на правото на членство, се налага извода, че е основателен доводът на ищеца, че има процесуална легитимация да предяви иска и като акционер, който е заявил в първоинстанционното производство и подробно е развил в писмените си бележки.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено по иск, за предявяването на който ищецът няма правен интерес. Както е приел въззивният съд, правният интерес от предявяване на иска е налице за ищеца, чието правно положение се засяга от вписаното обстоятелство, което би се променило следствие заличаването му – ако ищецът установи, че това обстоятелство е невалидно възникнало, в резултат на което бъде заличено увеличаването на капитала, ще се стигне до възстановяване разпределението на акциите между акционерите преди увеличаването – ищецът ще има дял 34% от регистриран капитал в размер на 50 000 лв., а не 34 % от капитал в размер на 5 000 000 лв., вписан, без да е валидно увеличен, което е от значение за ищеца, който има качеството акционер, придобито при учредяване на АД, което не се влияе от неизпълнение на задължението за вноски, съгласно чл. 189 ал. 2 и 3 ТЗ. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че ищецът не е обосновал правния си интерес. В първоинстанционното производство ищецът е поддържал, че вписването на невалидно възникнало обстоятелство относно увеличаването на капитала засяга разпределението на акциите между отделните акционери и процентното съотношение в капитала, което е различно при различен размер на капитала, като и че се засяга пряко членството му в АД, тъй като АД въз основа на вписаното обстоятелство за увеличение на капитала, твърди, че ищецът е изключен и е загубил акциите си; поддържал е също, че при евентуално заличаване на порочно вписаното увеличение на капитала, ще може да претендира връщане на внесената сума 1 500 000 лв.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск поради неправилна правна квалификация и по нередовна исковата молба. За правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация от дадената от първоинстанционния съд, ВКС е приел в постановеното на основание чл. 290 ГПК и задължително за долрустоящите съдебни инстанции Р.№157/30.10.2013 г. по т.д.№ 1091/2012 г. на ВКС, І т.о., че решението е недопустимо, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхват на търсената защита, произнесъл се е по предмет, с какъвто не е бил сезиран, определил е спорното право въз основа на обстоятелства, невъведени от страната – тогава е разгледан иск на непредявеното основание. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска обуславя правилността на решението.
Като е разгледал иска за признаване за установено, че е несъществуващо вписаното обстоятелство – увеличаване на капитала на АД, съдът не е разгледал иск, какъвто да не е бил предявен, нито е обсъждал факти и обстоятелства, съдържащи се в исковата молба, които да сочат на иск по чл. 74 ТЗ. В съответствие с приетото в ТР №1/06.12.2002 г. по тълк.д.№ 1/2002 г. на ВКС, ОСГК въззивният съд не е обсъждал законосъобразността на решението на ОСА за увеличаване на капитала, за което е посочил, че е само формална предпоставка, за да има реално увеличаване на капитала – едно от трите условия за вписване увеличаването на капитала. Съдът се е произнесъл по твърденията на ищеца, обуславящи иск по чл. 29 ЗТР за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство – увеличаване на капитала, каквото валидно не е възникнало, и не е извършил проверка на законосъобразността на решението на ОСА, каквато проверка е от значение по иск по чл. 74 ТЗ.
Неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по оплакванията за липса на мотиви и необсъждане твърденията, доказателствата и доводите на страните, и по изведените въпроси за задълженията на въззивния съд да основе решението си на установените по делото обстоятелства, и тези по чл. 12 и 235 ГПК, съгласно посочената съдебна практика. За задълженията на въззивния съд при постановяване на решението е налице задължителна съдебна практика: ППлВС №1/53г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК; постановени са от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№ 134/ 30.12.2013 г. по т.д.№34/2013 г. на ІІ т.о.;Р.№536/19.12.2012 г. по гр. д. №89/2012 г. на ІV г.о.; Р.№37/29.03.2012 г. по гр.д.№241/2011 г. на І г.о.;Р.№66/05.07.2012 г. по т.д.№ 376/2011 г. на І г.о. Тази практика е в смисъл, че въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите н