О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
гр. София, 20.06.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2095 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 12.12.2015 год. по гр. д. № 1900/2015 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 28.04.2015 год. по гр. д. № 14079/2014 год. на Варненския районен съд, с което е признато за установено между ищеца Р. Ц. Д. и ответниците К. Д. К., Д. Л. Д. и П. Л. Д., че първият е собственик на поземлен имот с идентификатор 10135.2520.6796 по КККР на [населено място] от 2008 год., с площ от 698 кв. м., а по документ за собственост 650 кв. м., находящ се в [населено място], с. о. „Т.”, местност „Ф. д.”, при описаните в решението граници, на основание придобивна давност в периода от м. 05.1998 год. до м. 05.2003 год. и ответниците са осъдени да му заплатят направените по делото разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците К. Д. К., Д. Л. Д. и П. Л. Д., чрез пълномощника им адв. Св. Л., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен, с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1- 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че по релевантните за извода на съда материалноправни въпроси, касаещи придобиване на собствеността по давностно владение, произнасянето на въззивния съд противоречи на приетото в съдебната практика относно добросъвестното владение на приобретател по сделка, което следва да е несъмнено, явно и да е демонстрирано намерението на приобретателя да държи вещта като своя собствена, което в случая не е установено. Обосновават и теза за различен начален момент на придобивна давност за ищеца, считано от 28.11.2012 год. със заявяването спрямо тях неговото намерение за своене на имота, предявявайки иска си за собственост, а не както е приел въззивният съд от датата на възстановяване на собствеността в полза на касаторите.
Към изложението касаторите не са приложили съдебна практика, за да обосноват наличието на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а основанието по т. 3 обосновават с необходимостта от създаване на ясна, непротиворечива и трайна практика по поставените въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба, ищец в производството-Р. Ц. Д., чрез пълномощника му адв. Ив. К., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира заплащане на разноски в настоящето производство.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост е уважен, въззивният съд приел, че упражняваната от ищеца фактическа власт върху спорния имот е установена на основание договора за издръжка и гледане по нот. акт № 15/93 год. с дядо му Р. Р.. Същият не е породил вещнопрехвърлителен ефект поради липса на право на собственост у прехвърлителя, но е действителен и е сключен в предписаната от закона форма, поради което представлява основание, годно да направи приобретателя по него собственик, на основание добросъвестно владение, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Въз основа на събраните гласни доказателства съдът приел, че в периода 1998 год. – 2003 год. ищецът Р. Д. е упражнявал фактическа власт върху имота непрекъснато, несмущавано, с намерение за своене, поради което с изтичане на петгодишния срок е придобил правото на собственост. Владението му не е прекъсвано, нито смущавано до края на 2012 год. при предприемането на действия от касаторите по осъществяване на въвод във владение в имота, на основание уважен иск за собственост срещу трети лица, като това решение не обвързва ищеца по настоящето дело.
Следователно, изводът за основателност на предявения иск за собственост е обусловен от произнасянето по въпроса за наличието на предпоставките на поддържания придобивен способ – давностно владение върху имот, подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ, при съобразяване на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ и разясненията в т. 3 от ТР № 1/2009 год. на ОСГК на ВКС, и момента на възстановяване на собствеността с решението на поземлената комисия от 1998 год., в т. ч. и по въпроса за владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене. По тези материалноправни въпроси, обусловили решаващия извод на въззивния съд за основателността на предявения иск за собственост на поддържаното от ищеца придобивно основание с оглед разрешаване на спора относно възникналата конкуренция на права, касаторите излагат съображения за неправилност на формираната от въззивния съд воля, но не обосновават наличие на произнасяне по тях в противоречие на съдебната практика, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В същото е прието, че касационният съд допуска касационно обжалване на въззивно решение, съдържащо произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изложените от касаторите съображения касаят поддържаната неправилност на извода на съда за основателност на предявения срещу тях иск за собственост, но не и обосноваване на основания за допускане на касационното обжалване. Не се обоснова от касаторите произнасянето в обжалваното решение по горните въпроси да е в противоречие със съдебна практика, на каквато не се позовават, а настоящата инстанция не констатира такова по въпроса за придобивна давност по отношение на имот, подлежащ на земеделска реституция. Напротив, счита, че произнасянето по въпроса за конкуренцията между правата на страните кореспондира със задължителната съдебна практика, обективирана в тълкувателните решения по т. д. № № 10/2012 год., 4/2012 год., 1/2009 год., всички на ОСГК на ВКС. Формулираните въпроси относно добросъвестността на ищеца, упражняване на фактическа власт върху конкретния имот с намерение за своене, извършване на действия за обективирането му и дали касаторите са могли да узнаят за тях касаят установяването на факти по делото, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Преценката на съда по фактите не може да се проверява в настоящето производство, което има за предмет произнасяне за наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Такива не са налице, включително и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по сочените материалноправни въпроси е налице утвърдена съдебна практика и теория, необходимостта от промяна на които не се обосновава в изложението, включително и по въпроса по какъв конкретен начин следва да бъде изявено по отношение на собственика намерението на упражняващия фактическата власт върху имота да го свои, тъй като във всеки отделен случай това обстоятелство е обусловено от конкретни факти, които следва да се установят. Разпоредбата на чл. 69 ЗС не е неясна или непълна, а по приложението й е налице съдебна практика, която не се обосновава да е неправилна или несъответна на променени обществени отношения, за да се налага произнасяне на касационната инстанция по обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 1 500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
С оглед на горните съображения, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2076 от 12.12.2015 год. по гр. д. № 1900/2015 год. по описа на Варненския окръжен съд по подадената от К. Д. К., Д. Л. Д. и П. Л. Д., чрез адв. Св. Л., касационна жалба против него.
Осъжда К. Д. К. от [населено място], [улица], Д. Л. Д. и П. Л. Д., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на Р. Ц. Д. от [населено място], м. „Е.”, ул. 13, № 621 направените в настоящето производство разноски в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: