ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 265
София, 26.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№24/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение №2020 от 08.09.2017г., постановено по в.т.д.№5156/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 9 с-в, с което е потвърдено решение №1458 от 15.08.2016г. по т.д.№2814/2015г. на СГС, т.о., VI-22 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано. Оспорват се решаващите изводи на апелативния съд, че съгласно чл.5 ал.З от договора от 24.10.2007г. актуализацията на цената на превоза настъпва автоматично без да е необходимо сключването на допълнително споразумение по чл.43 от договора, както и че е налице алтернативност на всяко от трите отделни основания за актуализация на цената на превоза. Излагат се съображения в подкрепа на становището на Общината, че при спазване на правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД, следва да се приеме, че компенсаторният механизъм при определяне на цената на километър пробег е обусловен от допълнително обективирано писмено общо съгласие на страните, както и от настъпването на всички кумулативно посочени в чл.5 ал.З от договора предпоставки. Същевременно се сочи, че съдът неправилно е присъдил претендираното възнаграждение при извършено капитализиране на инфлационната надбавка. Оспорва се също датата на падежа на задължението като се поддържа, че същото не е било изискуемо преди датата на подаване на исковата молба. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.З т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроса, които според касатора обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.З ГПК, а именно:
1. Дали уговорката по чл.5 ал.1 т.1 от договора представлява
самостоятелно основание за увеличаване на дължимото се по него
възнаграждение или не? „. Твърди, че въпросите са решени в противоречие с
влезлите в сила решения: решение по т.д. №434/2014г. на САС, 6 с-в, решение
пот.д.№3367/2013г. на САС, 6 с-в, решение по т.д.№3445/2015г. на САС, 5 с-в,
решение по т.д.№2344/2014г. на СГС, 1-5 с-в, решение по т.д.№3948/2016г. на
САС, 9 с-в, а също така, че въпросът е от значение за точното прилагане на
закона, както и за развитието на правото.
2. „Възможно ли е съдът при тълкуване на договорите да придаде друг
смисъл на изявената от страните воля?“. Сочи се, че въпросът е решен в
противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №81/07.07.2009г.
по т.д.№761/2008г. на ВКС, I т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма] – [населено място], в който се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Към отговора е представено отделно становище относно основанията за допустимост на касационното обжалване, в което се поддържа и се сочат доводи, че не са налице твърдените от касатора общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Ответникът по евентуалния иск – [фирма], не представя писмен отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №1458/15.08.2016г.. постановено по т.д.№2814/2015г. по описа на СГС, т.о., VI-22 с-в, с което по иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД ответникът Столична община е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата от 25 432.78лв., представляваща неизплатено възнаграждение, дължимо по договор №РД-56-1068/24.10.2007г. за обществен превоз на пътници по автобусна линия №150, осъществен през м.април 2012г., ведно със законната лихва от 27.04.2015г. до окончателното й изплащане, а по иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД – сумата от 18 251.28лв., представляваща лихва за забава на плащането на дължимото възнаграждение за периода от 21.05.2012г. до 26.04.2015г.
Въззивният състав е приел за установено съществуването между страните по делото на отношения по валидно сключен договор №РД-56-1068/24.10.2007г., с който Столична община е възложила на [фирма] осъществяването на транспортна дейност по обслужване на автобусна линия №150 от схемата на градския транспорт, при единична цена от 2.90лв. на км. без ДДС; че дружеството е изправна по договора страна, доколкото през процесния период – м.април на 2012г. при транспортното обслужване на линията е осъществило пробег от 44 154.127 км.; че за заплащане на дължимото превозно възнаграждение за м.април 2012г. ищцовото дружество [фирма] е издало фактура № 01001/27.04.2012г. за сумата от 137 779.39 лв. с ДДС; че с три плащания по банков път, извършени съответно на 12.02.2013г., на 15.02.2013г. и на 04.03.201 Зг., както и чрез прихващане, извършено на 21.02.201 Зг., сумата по фактурата е погасена изцяло. В решението е отразено, че в клаузата на чл.5 ал.З на договора са уговорени три хипотези на изменение на цената на километър маршрутен пробег, определена при неговото сключване, а именно: с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година (т.1); в случай на увеличение на цената на горивата за една календарна година с повече от 30% (т.2) и при общо поскъпване на гориво-смазочните материали, гуми и резервни части, надвишаващо с 50% стойностите за предходната календарна година (т.З), а съгласно чл.43 от договора, неговото изменяване и допълване се извършва с писмени споразумения, сключени между страните по него.
Във връзка със спора относно дължимостта на частта от възнаграждението, формирана въз основа на индексационната клауза по чл.5 ал.З от договора, съдът е приел за неоснователен инвокирания във въззивната жалба довод, че индексирането на превозното възнаграждение, е допустимо само при кумулативно наличие на предвидените три предпоставки. Посочил е, че от граматическото и логическото тълкуване на клаузата на чл.5 ал.З от договора следва, че в нея са уговорени три самостоятелни основания за изменение размера на единичната превозна цена за 1 км. пробег, които са предвидени алтернативно, а не кумулативно. Според съда това следва както от различните фактически състави, които сочат изменение на икономическите условия, при които е сключен договорът в сравнение с тези, при които се осъществява неговото изпълнение, така и от уговарянето им като отделни случаи на настъпили впоследствие обстоятелства, които рефлектират по различен начин върху икономическата еквивалентност на уговорените при сключването му контрапрестации, в резултат на общите инфлационни процеси или в частните случаи на увеличение на разходите за осъществяване на самата превозна дейност – повишаване на цената на горивата или на гориво-смазочните материали над определен процент, в сравнение с тази, която те са имали при сключването на договора. С оглед горния извод е обосновано задължението на ответната община да заплаща уговорената при сключването на договора единична превозна цена за 1 км. пробег от 2.90лв., увеличена с инфлационния индекс, определен от НСИ за предходната година, калкулирана до 20 число на следващия месец, въз основа на действително осъществения пробег.
Въззивният състав е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя, основан на клаузата на чл.43 от договора, че сумата на индексацията (инфлационната надбавка) по чл.5 ал.З т.1 от договора е дължима само въз основа на допълнително споразумение между страните, сключено в уговорената със същата клауза писмена форма. Посочил е, че размерът на инфлационния индекс за предходната година, приет в клаузата на чл.5 ал.З от договора като релевантен за определяне на превозното възнаграждение през следващата година, не подлежи на договаряне, а се определя по специална методология от НСИ, въз основа на правомощията, които са му възложени със
Закона за статистиката. Ето защо според съда за актуализиране на превозното възнаграждение с индекса на инфлацията за предходната година не е необходимо сключването на допълнително споразумение за изменение на договора, по реда на чл.43 от него, във връзка с чл.20а ал.2 от ЗЗД, а е достатъчно е той да е бил определен по размер от НСИ, за да бъде инкорпорирана инфлационната надбавка в превозното възнаграждение, респ. да възникне задължение за заплащането й като елемент от него.
В обжалваното решение са изложени съображения за неоснователност на възражението на ответната община за погасяване на вземането по давност и за неоснователност на възражението, че вземането е дължимо от датата на предявяване на исковата молба. С оглед естеството на уговорената престация е акцентирано, че вземанията за заплащане на превозно възнаграждение са с характер на „периодични плащания“, по смисъла на Тълк.решение №3/18.05.2012г. по т.д.№3/2011г. на ВКС, ОСГТК, доколкото представляват изпълнение на повтарящи се задължения за заплащане на парични суми, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Според съда е приложима разпоредбата на чл.114 ал.1 от ЗЗД, съгласно която давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Позовавайки се на клаузата на чл.5 ал.1 от договора, съдът е приел, че задължението за заплащане на инфлационната надбавка, определена съобразно размера на инфлацията за предходната година, е дължимо в срок до 20-то число на следващия месец въз основа на действително извършения пробег – по конкретния спор до 20.05.2012г. Въззивният състав е посочил, че в случая исковете по делото са предявени на 27.04.2015г., т.е. преди изтичане на 3-годишния специален давностен срок по чл. 111 б.„в“ от ЗЗД, а задължението за заплащане на разликата над 30 % до пълния размер на дължимото възнаграждение за м.април 2012г. е станало изискуемо на 21.05.2012г.
С оглед заключението по извършената съдебно-счетоводна експертиза въззивният състав е приел, че претенцията за незаплатената част от индексираното с инфлационната надбавка възнаграждение, е основателна за сумата 25 432.78лв. и че претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД за лихва до датата на завеждане на иска – 26.04.2015г., е основателна за сумата 18 251.28лв. (с оглед извършените от общината частични плащания в погашение на вземането).
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи ПО Предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.З на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение № 1/19.02.201 Ог. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставеният от касатора в изложението по чл.284 ал.З т.1 ГПК материалноправен въпрос №1: ,Дали уговорката по чл.5 ал.1 т.1 от договора представлява самостоятелно основание за увеличаване на дължимото се по него възнаграждение или не?“, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросът е изцяло по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Независимо от горното следва да се отбележи, че така формулираният въпрос не е решен в противоречие с представените от касатора решения на САС и СГС като предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК . С решенията от 01.10.2014г. по т.д. №434/2014г. на САС, 6 с-в и от 25.04.2014г. по т.д.№3367/2013г. на САС, 6 с-в, са отхвърлени претенции на превозвачите, свързани с индексиране на възнаграждението за първата година от действието на договора, какъвто не е спорът, разрешен с настоящото обжалвано решение. С решенията от 04.07.2016г. по т.д.№3445/2015г. на САС, 5 с-в, от 23.11.2016г. по т.д.№3948/2016г. на САС, 9 с-в и от 05.08.2016г. по т.д.№З948/2016г. на САС, 9 с-в, поставеният въпрос №1 е решен от въззивните състави по идентичен начин, както е разрешен в обжалваното въззивно решение, а решението по т.д.№2344/2014г. на СГС, 1-5 с-в е отменено. Не е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.З ГПК за допускане на касация, тъй като въпросът – как следва да се тълкува и прилага конкретна клауза по конкретен договор, не може да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съобразно разясненията, дадени в т.4 от TP №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Въпрос №2 „Възможно ли е съдът при тълкуване на договорите да придаде друг смисъл на изявената от страните воля?“ също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросът включва твърдение на касатора, че съдът е придал друг смисъл на изявената от страните воля, което не може да бъде прието prima facie с оглед мотивите на решението. В тази връзка представеното с касационната жалба решение №81/07.07.2009г. по т.д.№761/2008г. на ВКС, I т.о. се явява неотносимо за установяване наличието на поддържаната от касатора предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че касаторът обосновава значението на въпроса за конкретния спор с неправилно изчисляване от съда на допълнителното възнаграждение чрез капитализиране на инфлационната надбавка. Въпросът за начина на изчисляване на възнаграждението с оглед уговорките в чл.5 ал.З във вр. с ал.1 от договора обаче не е бил въведен с въззивната жалба и не е бил предмет на конкретно обсъждане от въззивния съд, който аналогично на първата инстанция, е определил дължимата надбавка, позовавайки сс на заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза.
На основание чл.78 ал.З ГПК във вр. с чл.81 ГПК касаторът Столична община следва да бъде осъден да заплати на [фирма] разноски за касационната инстанция в размер на 786.31лв. съобразно представените с отговора на касационната жалба пълномощно, фактура №000000862/1.12.2017г. и информация за транзакцията.
Мотивиран от горното. Върховен касационен съд. търговска колегия, състав на второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2020 от 08.09.2017г., постановено по в.т.д.№5156/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 9 с-в.
ОСЪЖДА Столична община от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 786.31лв. /седемстотин осемдесет и шест лева 31ст./ -разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.