9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
София, 29.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2532/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД – [населено място] и на „Слънчев бряг” АД – к.к. Слънчев бряг, [община], срещу решение №39 от 17.05.2019г., постановено по в.т..д. №65/2019г. на Бургаски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №450/15.01.2019г. по т.д.№693/2013г. на Бургаски окръжен съд.
С касационната жалба на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД се обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на Бургаския окръжен съд за осъждането на дружеството да заплати на „Слънчев бряг” АД сумата 801 791лв. – обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к.к.”Слънчев бряг за периода от 01.01.2010г. до 31.12.2010г., както и сумата 775 856лв. – обезщетение за ползването на същата мрежа за периода от 01.01.2011г. до 31.12.2011г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 19.12.2013г. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо, защото съдилищата са процедирали по нередовна искова молба. Отделно се сочи, че в обжалваната му част, въззивното решение е неправилно до степен на „очевидна неправилност” поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
Според касатора „Водоснабдяване и канализация” ЕАД исковата молба на „Слънчев бряг” АД е била нередовна, тъй като заявеният в нея петитум е останал неконкретизиран, доколкото ищецът се е задоволил да посочи, че претендира обезщетение за водопроводната и канализационна мрежа на к.к.Слънчев бряг-изток, без да индивидуализира съоръженията, включени в тази мрежа. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила по чл.272 вр. чл.236, ал.2 ГПК, съдът се е десезирал за част от доводите, наведени с въззивната жалба на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД. В тази връзка се твърди, че съдът не е дал отговор на оплакването на въззивника за незаконосъобразност на направения от първата инстанция отвод на в.л. Г. Г., на оплакването за неоснователен отказ на окръжния съд да назначи повторна съдебно-техническа експертиза, както и на оплакването за допуснато увеличение на исковите претенции при наличието на преклузията по чл.372, ал.2 ГПК. Отделно се поддържа, че въззивният състав неправилно е приложил разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД като е присъдил обезщетение извън параметрите, очертани с наемния договор. Оспорва се извода на апелативния съд, че ищецът „Слънчев бряг” АД е собственик на процесната мрежа, както и становището на съда, че правото на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД може да бъде реализирано и от наемодател – несобственик на вещта. Твърди се, че въззивният състав е допуснал грешки при оценяване на експертните заключения. На последно място се излага довод за основателност на направеното възражение за давност с оглед постановките в ТР№3/2019г. по тълк.д.№3/2016г на ВКС, ОСГТК. Претендира се обезсилване, респ. отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените от дружеството разноски по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятна недопустимост на въззивното решение, както и поради неговата „очевидна неправилност”.
Без да има формулирани конкретни правни въпроси се поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и задължителната практика на ВС, обективирани в посочени в изложението постановления на ВС, тълкувателни решения на ВС, тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС и решения на отделни състави на ВКС относно: 1.) изискването да се мотивират съдебните решения; 2.) относно погасителната давност при частични искове и 3.) относно тежестта на доказване, фактите подлежащи на правен анализ, предпоставките за уважаване на иска и определяне размера на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД.
Във връзка с твърдението за наличието на предпоставката по чл.280, ал.1 т.3 ГПК в изложението са формулирани следните два правни въпроса, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1. „С изтичане на срока по чл.372, ал.2 от ГПК за допълнителна искова молба, преклудира ли се възможността на ищеца да измени иска, когато изменението се състои само в увеличаване на исковите претенции по размер ?”
2. „Каква е правната квалификация на иска, когато по прекратен наемен договор, наемателят не връща имота и продължава да го ползва въпреки противопоставянето на наемодателя и на това основание наемодателят претендира обезщетение, което надхвърля размера на уговорения наем?”
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД от ищеца „Слънчев бряг” АД, в който се твърди, че липсват поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че твърденията на касатора за допуснати процесуални нарушения и нарушения не са нито са обуславящи за спора, нито са в противоречие със закона и практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
С касационната жалба на „Слънчев бряг” АД се обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника „Водоснабдяване и канализация” ЕАД да заплати на „Слънчев бряг” АД сумата 327 791лв. – мораторна лихва върху обезщетението от 801 791лв., считано от 01.01.2011г. до датата на предявяване на иска и сумата 236 618лв. – мораторна лихва върху обезщетението от 775 856лв., считано от 01.01.2012г. до датата на предявяване на иска. В касационната жалба се поддържа, че в нарушение на чл.84, ал.3 ЗЗД и в противоречие с практиката на ВКС, въззивният състав неправилно е приел, че забавата на наемателя по иск по чл.236, ал.2 ЗЗД е обусловена от изпращане на изрична покана от наемодателя. Отделно се твърди, че при извършване на преценката си въззивният състав не се е съобразил с разпоредбата на чл.294 ТЗ, предвиждаща, че между търговци се дължи лихва, освен ако е уговорено друго. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му от „Слънчев бряг” АД част, уважаване на предявените акцесорни искове и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на „Слънчев бряг” АД, без да е формулиран конкретен правен въпрос, се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация поради противоречие на изводите на съда по приложението на чл.84 вр. чл.236, ал.2 ЗЗД с практиката на ВКС, обективирана в решение №935 от 09.06.1999г. по гр.д.№282/1999г. на ВКС, V г.о. и решение №1451/18.12.2008г. по гр.д. №4801/2007г. на ВКС, ІV г.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба на „Слънчев бряг” АД от ответника „Водоснабдяване и канализация” ЕАД, в който се сочи, че представените от касатора решения не представляват задължителна практика на ВКС, както и че разпоредбата на чл.294 ТЗ е неотносима за спора, тъй като същата касае искове за забавени плащания, претендирани на договорно основание.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил решение №450/15.01.2019г. по т.д.№693/2013г. на Бургаски ОС, с което ответното дружество „Водоснабдяване и канализация” ЕАД е осъдено да заплати на ищеца „Слънчев бряг” АД сумата 801 791лв. – обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к.к.”Слънчев бряг за периода от 01.01.2010г. до 31.12.2010г., както и сумата 775 856лв. – обезщетение за ползването на същата мрежа за периода от 01.01.2011г. до 31.12.2011г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 19.12.2013г. и с което са отхвърлени исковете на „Слънчев бряг” АД за осъждане на ответника да му да заплати сумата 327 791лв. – мораторна лихва върху обезщетението от 801 791лв., считано от 01.01.2011г. до датата на предявяване на иска и сумата 236 618лв. – мораторна лихва върху обезщетението от 775 856лв., считано от 01.01.2012г. до датата на предявяване на иска.
Въззивният състав е приел за безспорно установено, че на 08.03.2005г между страните по делото е бил сключен договор, по силата на който „Слънчев бряг” АД е предоставил водопроводната си мрежа и съоръженията за ползване на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД в качеството му на воден оператор срещу заплащане на наемна цена, която е договорена в размер на 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на ответника. Поради писмен отказ на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД за продължаване действието на наемния договор, същият е бил прекратен на 31.12.2008г. Съдът е приел за безспорно между страните, че през следващите години ползването на ВиК мрежата от ответника е продължило като с влязло в сила решение на осн. чл.236 ал.2 ЗЗД е присъдено в полза на „Слънчев бряг” АД обезщетение за ползване на водопроводната и канализационната мрежа за периода до 31.12.2009г. (решение по т.д№223/2010г. на БАС, недопуснато до касация с определение №19/17.01.2012г. по т.д.№312/2011г. на ВКС и решение по т.д. №54/2011г. на БОС, потвърдено с решение по т.д.№197/2014г. на БАС, недопуснато до касация с определение №157/17.02.2016г. по т.д.№168/2015г. на ВКС).
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която са приети за основателни претенциите на „Слънчев бряг” АД за заплащане на обезщетение на основание чл.236 ал.2 ЗЗД за процесните искови периоди, въззивният състав е приел, че предвид постановените съдебни актове, цитирани по-горе, е налице сила на пресъдено нещо по отношение на правото на ищцовото дружество да получи обезщетение за продължилото ползване на ВиК мрежата на територията на комплекса, след прекратяване на договора за наем, поради което ответното дружество може да се брани, единствено с възражение, че е преустановило ползването като докаже това твърдение или, че ползва водопроводната и канализационна мрежа на друго правно основание. Според съда не са относими за спора доводите на ответното дружество досежно собствеността на ВиК мрежата, тъй като от една страна няма пречка да се отдава имот под наем от несобственик и да се търси обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, а от друга страна – отговорността на бившия наемател по чл.236, ал.2 ЗЗД е установена със СПН предвид влезлите в сила съдебни актове. Отделно въззивният състав е посочил, че съгласието и одобрението за ползването на процесната ВиК мрежа, дадени от [община], не е основание за безвъзмездно ползване на мрежата от ответника. Според съда това съгласие не променя установеното със СПН наличие на твърдяното право на обезщетение от страна на ищцовото дружество, още повече, че по делото е установено, че по баланса на „Слънчев бряг” АД са налице дългогодишни записвания върху ВиК мрежата, докато такива липсват в записванията за собственост в [община]. Съдът е посочил, че самият воден оператор приема и признава ищеца за собственик на ВиК мрежата на територията на комплекса, видно от писмо №К 1551-1/26.06.2018г. като в подкрепа на този факт е и заключението, дадено от вещото лице Б., изготвил хидротехническата експертиза, в което е разяснено, по какъв начин се ползват елементите на ВиК мрежата, представляващи активи на „Слънчев бряг” АД.
С оглед изложеното въззивният състав е приел, че релеванто за уважаване на исковете по чл.236, ал.2 ЗЗД за обезщетение за пропуснати ползи е обстоятелството, че „Водоснабдяване и канализация” ЕАД е продължило без заплащане да ползва водопроводната и канализационна мрежа на територията на курортния комплекс след прекратяване на договора за наем от 08.03.2005г. като това се е осъществявало въпреки противопоставянето на ищцовото дружество. Според съда размерът на пропуснатата полза за ищеца след прекратяване на договора, представлява размера на наема, определен съобразно договорения начин за определянето му в чл.3 от договора от 08.03.2005г. Съгласно тази уговорка, наемната цена е в размер на 50% от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод. Относно размера на наемната цена, респ. размера на обезщетението, съдът се е позовал на заключенията по изслушаните съдебно-икономически експертизи, като е приел (аналогично на първата инстанция) втория вариант (Б) на заключението на в.л.Л..
Съдът е приел за неоснователно възражението на въззивника -ответник, че присъденото обезщетение е извън параметрите, очертани в наемния договор и надхвърля наемната цена. Посочил, е, че въпросът за начина на формиране на наемната цена е поставян и в предходните производства, в които е прието, че цената на питейната вода се формира от няколко компонента от три вида услуги – доставка на вода, извеждане на канализационни води и пречистване на същите. Според въззивния състав формирането на цената на водата е въпрос на държавно урегулиране, а не е въпрос на уговорки, като вещото лице, изготвило заключението, се е съобразило с това, и не е изключило от цената на водата нито един от компонентите. В обжалваното решение е отразено, че при изготвянето на експертизата от в.л.Л. са отчетени разходите за обслужване на мрежата за по-дълъг период от време – от 2005г. до 2009г., направени от ответното дружество на територията на к.к. Слънчев бряг, за да се посочи крайния финансов резултат на „ВиК“ ЕАД по предоставените от дружеството услуги за процесните периоди, след което е определен и размера на дължимото обезщетение за 2010г. и 2011г.
За да остави без уважение въззивната жалба на „Слънчев бряг” АД срещу първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените акцесорни искове по чл.86, ал.1 ЗЗД за мораторни лихви върху главниците до датата на предявяване на исковете, въззивният състав е посочил, че в случая разпоредбата на чл.294 ТЗ, на която се позовава въззивника-ищец, е неотносима за спора, тъй като се претендира заплащане на обезщетение, а не на вземане, произтичащо от търговска сделка, което да е с уговорен падеж, с ясен размер и за което не е необходимо отправяне на покана за плащане. Съдът е отразил, че законна лихва за забава за заплащане на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД би се дължала по силата на закона ако има падеж на задължението за плащане на обезщетението, какъвто не е настоящия случай. Според въззивния състав в случая намира приложение разпоредбата на чл.84 ал.2 ЗЗД, съобразно която е необходимо отправяне на покана като от този момент, при неизпълнение на задължението за заплащане на претендираното обезщетение, би могло да възникне и правото да се иска плащане на лихва за забава.
Относно основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД.
Настоящият състав намира, че липсват поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение като предпоставка по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касация. Неоснователно е оплакването, че производството е образувано и разгледано по нередовни искови молби, в които не са били индивидуализирани съоръженията, включени във водопроводната и канализационна мрежа, предмет на спора. Исковите претенции са с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползването, въпреки противопоставянето на наемодателя, на отдадената под наем вещ след изтичане на наемния договор. От изложеното следва, че в исковата молба по чл.236, ал.2 ЗЗД, с която се претендира обезщетение за ползването на цялата вещ, е достатъчно ищецът да индивидуализира вещта, така както е посочена в наемния договор. В чл.1 от договора от 08.03.2005г. страните са посочили, че предмет на договора е ползването от „Водоснабдяване и канализация” ЕАД на водопроводната мрежа, намираща се на територията на к.к.”Слънчев бряг-изток”. Следва да се има предвид, че и предходните производства, по които са постановени влезлите в сила решения между същите страни на същото основание за предходен период , а именно – решение по т.д№223/2010г. на Бургаски АС и решение по т.д.№197/2014г. на Бургаски АС, които не са допуснати до касационно обжалване, са разгледани за претенции за обезщетение за ползването от ответното дружество на ВиК мрежата в к.к.”Слънчен бряг-изток” без да бъдат индивидуализирани всички съоръжения.
В обжалваната му от „Водоснабдяване и канализация” ЕАД част въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не може да бъде споделено твърдението на касатора, че очевидната неправилност на решението произтича от представеното по делото удостоверение №51/28.03.2018г., издадено от кмета на [община], доколкото от факта на изразеното от кмета съгласие за ползването от касатора на ВиК мрежата на територията на курортния комплекс, не следва „prima facie” извода, че мрежата е собственост на общината. Що се отнася до твърдението, че мрежата е останала публична общинска собственост след 17.09.1991г. при липса на приемо-предавателен протокол, от една страна по отношение на това твърдение съдът е приел, че се разпростира СПН на влезлите в сила решение за предходен период, а от друга страна – това е въпрос, свързан с прилагането на закона, който може да бъде преценяван в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПКс оглед твърдението (без да е формулиран в изложението правен въпрос), че в отклонение на практиката на ВКС въззивният състав не е мотивирал своето решение. Действително съдът не е дал отговор на част от оплакванията във въззивната жалба: – за допуснати процесуални нарушения, свързания с направения от първата инстанция отвод на вещото лице Г. Г., за недопускането от окръжния съд на повторна съдебно-техническа експертиза и за допуснатото увеличение на иска след срока за подаване на допълнителната искова молба. Пропуските на въззивния състав в случая обаче не могат да обосноват допускане на касация, доколкото съдът не се е произнесъл по оплаквания, които сами по себе си да могат да обосноват съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Отстраняването на вещо лице е действие в рамките на правомощието на съда по чл.196, ал.4 ГПК при преценка, че са налице основанията по чл.22, ал.1 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че с въззивната жалба не е поискано допускането на повторна съдебно-техническа експертиза, каквато възможност е уредена в чл.266, ал.3 ГПК и какъвто е предвидения в закона процесуалния ред за попълване на делото с доказателства при допуснати процесуални нарушения от първата инстанция при тяхното събиране. Допуснато увеличение на иска в хода на исковата молба не представлява процесуално нарушение с оглед разпоредбата на чл.214, ал.1, изр.последно ГПК, приложима и в производствата по търговски спорове.
Твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС относно погасителната давност не може да бъде обсъждано в настоящото производство по чл.288 ГПК, тъй като във въззивната жалба липсва оплакване относно извода на първата инстанция за неоснователност на възражението за давност и доколкото апелативният съд се е процедирал в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК.
Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът следва да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда. Липсата в изложението на въпрос или въпроси за твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС относно тежестта на доказване, фактите подлежащи на правен анализ, предпоставките за уважаване на иска и определяне размера на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая касационният състав с оглед диспозитивното начало в гражданския процес не е длъжен и няма правото да извежда правни въпроси във връзка с твърдението на касатора, че размерът на обезщетението е неправилно определен и че ищецът не е собственик на процесната ВиК мрежа.
Не е значим за правния спор и не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото въпросът на касатора: „С изтичане на срока по чл.372, ал.2 от ГПК за допълнителна искова молба, преклудира ли се възможността на ищеца да измени иска, когато изменението се състои само в увеличаване на исковите претенции по размер ?”. На първо място, както бе посочено по-горе, въззивният съд не е изложил мотиви относно допустимостта за увеличение на иска след подаване на допълнителната искова молба. На второ място налице е константна и непротиворечива практика на ВКС (определение №715/10.12.2015г. по ч.т.д.№3160/2015г. на ВКС, ІІ т.о. определение №112/19.02.2014г. по ч.т.д.№3791/2013г. на ВКС, ІІ т.о. и др.), в които се приема, че разпоредбата на чл.214, ал.1 изр.последно ГПК за възможността на ищеца да измени само размера на предявения иск до приключване на съдебното дирене, е приложима и по търговски спорове (обратното не се приема, включително и в цитираните в тази връзка от касатора определения на ВКС, с които не е било допуснато касационно обжалване по чл.274, ал.3 ГПК).
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпросът: „Каква е правната квалификация на иска, когато по прекратен наемен договор, наемателят не връща имота и продължава да го ползва въпреки противопоставянето на наемодателя и на това основание наемодателят претендира обезщетение, което надхвърля размера на уговорения наем?”. Въпросът не е значим за правния спор доколкото от една страна касаторът не оспорва приетата от съда правна квалификация на исковите претенции по чл. 236, ал.2 ЗЗД, а от друга страна – анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът е обосновал присъждане на обезщетение в рамките на уговорения наем по смисъла на чл.3 от договора. Следва да се има предвид , че в процесния случай наемната цена не е била уговорена като твърда сума. Несъгласието на касатора с начина, по който съдът е определил наемната цена ( вариант Б от заключението на в.л Л.) като обстоятелство, обуславящо размера на пропуснатите ползи, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Относно поддържаното от каасатора „Слънчев бряг” АД основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението към касационната жалба на „Слънчев бряг” АД не са формулирани правни въпроси, от които да може да се прецени, дали са налице общата и допълнителната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно указанията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касационният състав не е длъжен и няма правото да извежда правни въпроси във връзка с твърденията на касатора „Слънчев бряг” АД, че в случая съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, изискваща покана от кредитора за начало на забавата на длъжника, вместо разпоредбата на чл.84, ал.3 ЗЗД, както и че съдът не е съобразил решението си с разпоредбата на чл.294, ал.1 ТЗ, предвиждаща че лихви между търговци се дължат, освен ако е уговорено друго. Непосочването на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. Отделен е въпросът, че разпоредбата на чл.294, ал.1 ТЗ не е относима към претенциите за лихви за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №39 от 17.05.2019г., постановено по в.т..д. №65/2019г. на Бургаски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: